Николай Големанов
През април 1970 г. тежка авария осуети третото кацане на хора на Луната по програмата „Аполо” и въвлече астронавтите Джеймс Ловъл, Фред Хейз и Джон Суайгърт в драматична битка за оцеляване, най-отдалечената в цялата история на човешките пътешествия.
Инцидентът и 6-дневният инфарктен полет на „Аполо 13” се отпечатаха в съдбата на големите космически програми – не само американската, но и съветската. Но това стана ясно по-късно. „Хюстън, имаме проблем” половин век е паметна фраза в космическата история на човечеството. (С тези думи ледено спокойните Суайгърт и Ловъл информират Центъра за контрол на полетите в Тексас.)
Сякаш „за още по-интересно” корабът бе с „фаталния” номер 13 и тъкмо на 13 април 1970 г. на него като бомба избухна резервоар и постави така нова цел № 1 в мисията. Тримата в екипажа трябваше да се върнат живи. Успяха – с постоянни изчисления и съвети от Хюстън, и благодарение на извънредно хладнокръвие и съобразителност; справиха се с ред неочаквани повреди и опасности. „Аполо 13” обиколи Луната и „яхна” нейното гравитационно поле, за да се устреми по пътя към дома.
Никога хора не бяха стигали толкова далеч от повърхността на нашата планета – 400 171 километра. Това стана на 15 април 1970 г. в 08. 08 ч. по Гриниуч при разстояние от обратната страна на Луната 254 км. Първото сходно постижение (декември 1968) е на „Аполо 8”, първия пилотиран кораб, който облетя Луната и се отдалечи на 377 349 км от Земята. И в двата рекорда участва командирът на „Аполо 13” Джим Ловъл, инженер, бивш капитан и пилот във Военноморските сили, и летец-изпитател. Освен това след благополучното прибиране той стана единственият човек с 4 космически полета зад гърба си. (Днес с толкова или повече имат още 23-ма астронавти и космонавти.)
„Одисея”
и „Водолей”
„Аполо 13” е и филмът на Рон Хауърд (1995), вдъхновен от мисията на 11-17 април 1970 г. В него ролята на Ловъл изпълнява Том Ханкс. (63-годишният днес актьор е православен – като 
втората му съпруга Рита Уилсън, която е с гръцко и българско потекло.)
Има още връзки между „Аполо 13” и киното. Модулът, който би трябвало да кацне на Луната, а вместо това послужи за „спасителна лодка“ беше Aquarius (Водолей). От 1969 г. на астронавтите е предоставено да посочат кодово име / позивна за корабите с които ще летят. В случая изборът им е по хита The age of Aquarius (от мюзикъла „Коса”), свръхпопулярен в САЩ през 1969-а.
„Одисея” пък е командно-сервизният модул (свързаните две основни тела в кораба – КСМ, англ. CSM). Това припомня не само древния епос, от който НАСА охотно черпи имена, „Аполо” например. От 1968-а е „2001. Космическа одисея” на Стенли Кубрик, филм, който мнозина смятат за най-добрия в историята на киното.
Сега, след толкова години, двамина спасени от „Одисея/Водолей” ще могат да отпразнуват половин век: Ловъл, който е роден на 25 март 1928 г., и Хейз (род. 14 ноември 1933). Третият – Суайгърт, почина през 1982-а на 51-годишна възраст.
Лунна мисия
няма да има
Повредена изолация е в основата на всичко. В резервоар с течен кислород се оказват оголени медни жици, които сякаш чакат своя момент. Но това ще се изясни след време, в разследването. А тогава, 55 ч. и 55 мин. след старта резервоарът просто избухва. Вследствие от строя ще излезе основната „електроцентрала” на кораба, която смесва водород и кислород в три горивни елемента, и освен енергия дава чиста вода за пиене и за охлаждане на системите в КСМ. (Единствен друг източник на енергия в него са три акумулатора, предназначени за последните два часа от мисията, за влизане в земната атмосфера.)
Взривът предопределя цяла злощастна серия последици. В първите минути е ясно, че проблем има, обаче никой не разбира какво става, въпреки че астронавтите са чули „гръмко бум”, а Хейз дори допуска, че са ударени от метеорит. Недоумяват и в Хюстън, в Центъра за контрол на полетите. От „Аполо 13” им съобщават за падащо налягане в резервоарите, прекъснат ток, полуделите прибори сочат нови и нови неизправности, но още нищо не разсейва объркването.
„Вярвах, че бързо ще изясним проблема и ще се върнем към нормална работа. Грешах” – спомня си наземният ръководител на този полет Юджийн Кренц, преди да добави: „Беше започнала криза. Събитията бързо идваха едно след друго, ескалираха и усложняваха проблемите, а положението на екипажа ставаше все по-опасно. Това беше 15 минути преди да започнам да разбираме пълния обхват на кризата. Щом като го разбрахме, осъзнахме, че лунна мисия няма да има. Ще има мисия за оцеляване.”
„Докато наблюдавахме как животоподдържащите ресурси на командния модул изчезват като кръв, изтичаща от тяло – продължава Кренц, – гласовете на екипажа бяха невероятно спокойни и сдържани.”
Междувременно възникват проблеми с антените, има съмнения, че са блокирани клапи, важни за функционирането на основния двигател. В контролния център вече обмислят какво да се прави за поддържане на ориентацията на кораба в пространството, ако той започне безконтролно да се върти.
А последната „капка” идва с гласа на Ловъл: „…изглежда ми, като гледам през илюминатора, че ние изхвърляме нещо… Ние нещо изпускаме в пространството – то изглежда като газ!”.
Спор и избор
Към този момент корабът е изминал около 5/6 от разстоянието на Луната и влиза в нейната „сфера на влияние” т.е. там, където гравитацията ще се чувства по-силно от земната.
В контролния център първи и най-съществен е спорът кой от двата базови варианта за спасяване на кораба и екипажа да бъде възприет.
„Най-доброто връщане е най-бързото връщане”, е едната позиция. Нейните привърженици предлагат незабавен обратен завой към Земята, освобождаване от бремето на лунния модул и ускоряване на кораба с възможностите на основния двигател, с цялото му гориво. И изчисляват, че по този начин астронавтите могат да си бъдат у дома до 34 часа.
Надделява обаче схемата с облитане на Луната, с траектория, която прилича на много разтегната осмица и вече е пробвана и програмирана с „Аполо 8” и „Аполо 9” (май 1969 г.) Тя може да отнеме и два дни, но изглежда по-надеждна. За това решение се застъпва и самият ръководител на полета, който пояснява:
„Не искам да изоставяме лунния модул. Не сме установили точната причина за експлозията или размера на щетите от нея. Основният двигател или неговите контролни системи може да са повредени…” (Любопитно е, че идеята астронавтите да бъдат в лунният модул в голяма част от обратния път към Земята, е възникнала почти едновременно в Хюстън и на борда на авариралия кораб.)
53 минути след експлозията планът е ясен. А още преди корабът да е достигнал Луната, вече е изчислено мястото за кацане в Тихия океан и моментът му – 142 часа след старта. (Доста точно – капсулата на „Аполо 13” ще се приводни 142 часа, 54 мин. и 41 сек. след излитането от Кейп Канаверал.)
Изненади в „спасителната лодка”
Изборът на вариант далеч не означава, че проблемът е решен. Предстоят още лоши изненади и трудности, свързани с трите основни елемента на кораба. Ясно е, че при благоприятно развитие на нещата командният модул ще влезе в земната атмосферата – само той има топлинен щит. В него са и местата на астронавтите, обаче не достигат електроенергия и жизнени ресурси.
Лунният модул, който ще стане „спасителна лодка”, е проектиран да поддържа двама души два дни, но не в полет, а на лунната повърхност. А в аварийната ситуация той е и най-ценен източник на енергия, жизнени ресурси и двигателна сила. Важен остава, разбира се, и повреденият сервизен модул, не е известно обаче какви щети е понесъл от експлозията, с други думи доколко и за какво може да се разчита на него.
Бързо пресмятане на най-икономични решения изисква и друга „тройка”: енергия, вода, кислород. Запасите са критично ниски, освен това точно трябва да се разпределят между модулите.
Електричество драстично ще се пести и от началото е ясно, че астронавтите ще пътуват като в хладилник. Не достига и вода, и в Хюстън сериозно обмислят как да използват отпадъчни течности и дори урина.
„Настаняването” за обратния път започва още преди „Аполо” да е достигнал Луната. Около 58-ия час от старта Ловъл и Хейз се прехвърлят в „лодката”, докато Суайгър изключва системите на командния модул и прехвърля данните и приборите, които ще им трябват. После и той се промъква в лунния модул. Успоредно с рутинните действия като навигация и корекциите на траекторията тримата срещат и внезапно изникнали трудности, като опасност от късо съединение. А 36 часа, след като са изкарали в тясната кабина, прибор отчита опасно високо равнище въглероден двуокис – все пак „спасителният съд” не е проектиран за трима.
В КСМ има пречистващи филтри, но формата им не пасва на кръглите вентилационни отвори в лунния модул. Тогава инженери в Хюстън импровизират устройство, което астронавтите могат да направят с подръчни средства, обясняват им как – и гладният екипаж избягва задушаване в студената тясна кабина, по чиито стени се стича кондензирана влага.
В контролния център с невъзможна скорост разработват и инструкции за „съживяване” на замръзналия команден модул и за действията на астронавтите в последните часове от пътя. Многократно коригираният документ съдържа 400 точки на 39 страници.
Четири часа преди насроченото влизане в атмосферата е отделен сервизният модул; едва тогава астронавтите виждат и снимат какво е причинил взривът. После заемат местата си в капсулата, сбогуват се и с лунния модул. Кацането на 17 април се оказва най-точното от всички полети на „Аполо” до момента – само на три мили от самолетоносача „Иуо Джима”, пратен за спасяването на астронавтите. А оркестър на борда му ще ги поздрави не с друго, а с The age of Aquarius.
Тримата са в добро състояние, макар и отслабнали общо с близо 16 кг спрямо деня на старта.
Успехите в провала
След всяка катастрофа или съществен неуспех в космически полет разследват причините под лупа. Така е навсякъде и време не се пести. Трябваше да минат над 8 месеца до успешната мисия на „Аполо 14”.
Премеждията през април 1970-а повлияха и върху цялата програма „Аполо”, независимо че нейното съкращаване по финансови и политически причини бездруго се задаваше. Последният по замисъл полет – „Аполо 20”, е отменен още през януари 1970 г. После някои планирани мисии бяха преномерирани, така че кацанията на Луната приключиха с „Аполо 17”. Част от задвижените вече ресурси бяха насочени към орбиталната станция „Скайлаб”, а друга – към сътрудничество със Съветския съюз (в период на относително затопляне на отношенията).
Никога не е летял „Аполо 18”, макар че имаше такъв филм, подхранил поредна вълна космически митове и конспиративни версии.
* * *
Президентът Ричард Никсън посреща тримата от „Аполо 13” в Хавай ден след вълнуващото им завръщане. На тържеството Ловъл казва: „Нашата мисия беше несполучлива. Но аз съм склонен да мисля, че тя беше успешна несполука.”
Може да изглежда чудно, но преди всичко успеха виждат преди 50 години и сериозните експерти в съветската космическа общност.
„Така ли да
докладвам?”
Ген.-полковник Николай Каманин (1908-1982) искрено стиска палци за тримата на «Аполо 13», личи от неговите посмъртно издадени дневници. Легендарен отпреди войната летец, той е особено информиран и влиятелен като създател и шеф на Центъра за подготовка на космонавти. На 18 април 1970-а Каманин записва:
„…Голямата победа на американците (а благополучното кацане на аварирал космически кораб безусловно е голяма победа) ме накара отново да преживея цялата горчивина на нашите поражения. Ние далеч не знаем всичко за кораба „Аполо“… Но се оказа, че всички най-важни системи на кораба са дублирани, а по кислород, енергетика и други ресурси той има солидни резерви.“
„Накратко казано „Аполо” се оказа много жизнен кораб… Комплексът „Сатурн 5” – „Аполо” вече осигури две експедиции на Луната и три нейни облитания от астронавти. Нашата ракета Н-1, близка по данни до „Сатурн 5“, засега ни „осигури” само два грандиозни взрива (и двата опита да я вдигнем в Космоса доведоха до аварии), а нашият лунен кораб Л-3 така и не видя бял свят… На всички стана ясно, че нашият лунен кораб няма да може да се конкурира с него [с „Аполо”]”.
„След нашето съкрушително поражение в „лунната надпревара“ интересът към космоса от страна на големите партийни и държавни ръководители рязко спадна“, отбелязва ген. Каманин още в началото на 1970 г.
Все пак и тогава политическата цел съветски човек да стъпи на Луната не е изоставена. Но след „Аполо 13” тя изглежда още по сложна и висш ръководител от сферата на военната икономика (Рябиков, цитиран от Б. Черток) се оплаква пред колега: „Американците ни подведоха даже със своята авария…. Устинов [Дмитрий, 1908-1984, маршал, дългогодишен военен министър, член на Политбюро] заповяда да доложим за проверката на надеждността на проекта Н1-Л3 по опита на „Аполо 13”. [Институтът] ЦНИИМаш твърди, че при аналогична ситуация ние не сме способни да върнем хората на Земята. Е, така ли да докладвам на Устинов?!”
Не след дълго строените специално за лунни мисии „свръхракети” Н-1 претърпяват още два взрива при стартове. Петият опит е спрян в последния момент: самата програма е замразена през 1974 и напълно изоставена през 1976-а.
Надпреварата с американците не стихва, но Москва официално насочва космическите си усилия към орбиталните станции.
* * *
Преди половин век, на 15 април 1970 г., още докато светът тръпне какво става с „Аполо 13”, министър-председателят Алексей Косигин (1904–1980) праща телеграма до Никсън. Той уверява, че правителството на СССР ще помогне в търсенето и спасяването на екипажа след връщането му на Земята, ако такава помощ бъде необходима. Жестът изглежда дипломатически и отчасти пропаганден. Факт е обаче, че подготовка на такава операция е възложена на генерала от авиацията Василий Картаков, който е началник на издирвателно-спасителната служба в съветските ВВС. А и две години по-късно именно Косигин подписва с американския президент договор за сътрудничество в Космоса, който предвижда и зрелищната съвместна мисия „Союз-Аполо” (юли 1975). Тя е подготвяна на експертно равнище още от 1969 г., като най-много съвместна работа е отделена на системите и процедурите за сближаване и скачване в орбита. Американо-съветското ръкостискане в орбита е и последната мисия от програмата „Аполо”.
Основни източници: Encyclopedia Astronautica – www.astronautix.com; Каманин Н., Скрытый космос, кн. 4, 1997; Kranz G. Failure is not an option, 2000; www.nasa.gov/ mission_pages /apollo/missions/apollo13.html; Barbree J. Live from Cape Canaveral,, 2007; Черток Б. Ракеты и Люди. Кн. 4 – Лунная гонка, 1999; Фото НАСА
