Освободителната война „ражда” голяма част от бъдещите първостроители на родната войска. Всички те са завършили руски военни училища или са учили в тях и са ги напуснали, за да се включат в Опълчението – някои като командири, други – като редови бойци, добили първото си офицерско звание на бойното поле.
След Освобождението съдбите им са различни. Генерал Данаил Николаев става „доайен” на Българската армия. Политическите събития в освободеното отечество понякога разделят довчерашни бойни другари. Някои загиват в Сръбско-българската война. Други, победители в нея, се изправят един срещу друг – Сава Муткуров срещу Атанас Узунов и Олимпий Панов. Но каквато и да е съдбата им, те остават в родната история като първостроители на армията на освободеното отечество.
Паднал още в първата атака Щабс-капитан Антон Петрович Кожухаров е роден на 17 януари 1845 г. в с. Соточино, близо до днешния град Монтана. През 1853 г. постъпва в Одеското военно училище. Участва в Сръбско-турската война през 1876 г. По време на Освободителната война той е един от малцината българи на руска военна служба, които не са призовани в Опълчението, а продължават да служат в руски части. Щабс-капитан Кожухаров командва 1-ва рота от 54-ти Мински пехотен полк в прочутата 14-а пехотна дивизия на генерал Драгомиров, която първа щурмува Дунава при Свищов. При форсирането на реката е в първия ешелон. Лодката с него и войниците му е посрещната със силен огън от турската отбрана. Офицерът дава пример за устрем, който се превръща в саможертва. Скача в крайбрежните плитчини и със сабя в ръка повежда бойците си, но е покосен от турски куршум. Той е една от първите жертви във войната.
Освободител, детронатор, инженер в Тулските заводи Името на Петър Груев звучи най-често в родната история като герой от Сръбско-българската война и като един от главните участници в детронацията на княз Александър I. Но той има много по-богата биография.
И той както Данаил Николаев и Олимпий Панов е роден в Бесарабия, в българското село Чемекльой през 1857 г. На 22 май 1877 г. завършва Константиновското военно училище в Петербург. И той както щабс-капитан Кожухаров не е призован в Опълчението, а е включен в предния отряд на генерал Гурко. Воюва при Ветрен, край Стара Загора, и на Шипка в 14-и стрелкови батальон от 4-та стрелкова бригада.
Като офицер от Българската земска войска завършва Михайловската артилерийска академия в Русия. В Сръбско-българската война командва 2-ри артилерийски полк. Като опитен офицер е назначен за началник на Военното училище, което играе главна роля в детронирането на княз Александър I. Благодарение на застъпничеството на майор Олимпий Панов, близък приятел на Стефан Стамболов, участниците в неуспешния преврат успяват да емигрират в Русия. Там Павел Груев достига до генералско звание. Един от малцината „бели” генерали, които не само оцеляват по време на революцията от 1917 г., но остават на служба в новата Червена армия. До 1939 г. Павел Груев служи според съвестта си като военен инженер в Тулските оръжейни заводи.
Герой от три войни и защитник от преврати
Сава Муткуров, който става първият български генерал, започва службата си като прапоршчик след завършването на Одеското военно училище през 1872 г. Тогава е едва 20-годишен. Роден е на 4 декември 1852 г. в Търново. Може би оттам идва и близостта му със Стамболов – негов почти връстник и съгражданин. Както почти всички българи – офицери в Руската армия, взема участие в Сръбско-турската война през 1876 г. И той не попада в Опълчението през Освободителната война, служи в 53-ти Волински пехотен полк от прославената 14-а дивизия на генерал Драгомиров, с която е един от първите, форсирали Дунава. Участва в боевете на Шипка и за бойни заслуги на 24 септември 1877 г. получава званието подпоручик. След Освобождението името му се записва и в историята на Съединението, където наред с майорите Данаил Николаев и Райчо Николов е едно от главните действащи военни лица.
В защита на Съединението подполковник Муткуров командва дясната колона и центъра при превземането на Пирот. След преврата срещу княза Стефан Стамболов поддържа с него телеграфна връзка от Търново и му заповядва да поеме с южните войски срещу превратаджиите. Сложните събития налагат абдикация на княз Александър и полковник Сава Муткуров става регент заедно със Стефан Стамболов и Петко Каравелов. Достига до високия пост на военен министър в правителството на Стамболов от 1887 до 1891 г.
Герой от Шейново и Сливница Аврам Гуджев е роден през 1851 г. в Сопот. В Руската армия постъпва като доброволец през 1870 г. Завършва Одеското военно училище през 1876 г. със звание прапоршчик. И той има честта да бъде зачислен в прославилата се с щурма на Свищов 14-а пехотна дивизия, но не успява да стъпи на родния бряг с нея, защото е командирован в Опълчението. Там е офицер в 3-та дружина, която остава паметна с подвига си в боевете край Стара Загора.
Голямото изпитание вече за командира майор Гуджев е Сръбско-българската война, в която той командва Западния отряд и Западния корпус на Сливнишката позиция, където се разиграват най-драматичните сражения, довели до българската победа.
Българите, „родени” като офицери от Освободителната война, не са един или двама. Сред тях са щабскапитан Иван Дякович, подпоручик Петко Стоянов, подпоручик Михаил Тепавски, поручик Стефан Александров, поручик Иван Делов, прапоршчик Георги Иванов, щабскапитан Стефан Любомски… Сред тях е и роденият в Болград Стефан Кисов, започнал военната си служба в руската армия след завършването на Одеското военно училище. Като подпоручик участва във всички бойни действия на Опълчението. Той е онзи героичен капитан Кисов от „войната на капитаните”, както наричат Сръбско-българската война, който командва 2-ри Струмски пехотен полк и Брезнишкия отряд, прочули се с героичното си себеотрицание и със съзнателната саможертва в неравен бой, с който отвличат основни сили на противника от главния боен театър, за да прогърми Сливнишката победа…
С опита на военачалник
Когато започва Освободителната война, Константин Кесяков вече е гвардейски капитан от Руската армия. Роден е през 1838 г. в Копривщица. В Руската армия служи в Гвардейската пехота. Когато генерал Столетов е назначен за командир на Българското опълчение, той изисква на 16 декември 1876 г. при него да бъдат командировани няколко опитни офицери, сред които е и гвардейският капитан Кесяков.
В щаба на генерал Столетов той получава званието подполковник. На 18 април 1877 г. е назначен за командир на 1-ва Опълченска дружина. Той се отличава в действията на Предния отряд. Както при Стара Загора, така и при отбраната на Шипка показва отлични командирски качества. На 11 август 1877 г. – решителният ден от Шипченските боеве, Кесяков е на предната позиция на вр. Св. Никола. Той лично командва контраатаката на две роти. В неравния бой те губят почти половината от състава си, но задачата е изпълнена. За отбраната на Шипка подполковник Кесяков е награден със златно оръжие с надпис „За храброст” и с орден „Св. Ана – с мечове”. На 17 септември 1877 г. получава званието полковник. Участва в организацията на втората серия опълченски дружини. След това неговата 1-ва дружина е включена в състава на Котленския отряд, където посрещат победата и Освобождението.
След Освобождението гвардейският полковник Константин Кесяков е Търновски окръжен военен началник. От 10 декември 1878 г. оглавява Българската земска войска в Източна Румелия. На 14 декември 1878 г. е награден с орден „Св. Владимир – с мечове”.
Преминал през бурните пътища на войната като опитен военачалнник, полковник Кесяков не може да се примири с несправедливите решения на Берлинския конгрес и е един от главните организатори на народните протести против разпокъсването на освободена България.
