Когато един медик работи в толкова заразена среда, каквато е Ковид зоната (отделението, в което се лекуват болните от вируса) в Инфекциозната клиника на ВМА, е наясно с опасността. Която не е някаква въображаема, а съвсем реална опасност. Там още се дежури по няколко денонощия, натрупва се и умора. А всеки миг от работата ти минава в контакт с по-леко или по-тежко болни. Но си отишъл на помощ на колегите си, като имаш и едно наум, че можеш да се заразиш… Просто спазваш мерките, а пробив въпреки тях може да се случи – част от риска, който като лекар си поел.
Като доброволец ставаш и част от екипа на Инфекциозната клиника, а там разчитат на всеки един от него. Опасенията, че мога да се заразя, са били да не оставя колегите си с един по-малко. И когато разбрах, че съм заразен, бях съкрушен първо, защото някак изоставих колегите… Които щяха да продължат да работят в този тежък режим, докато я има инфекцията. А аз отидох за 2 месеца, готов да не се щадя и да дам максимума като опит и време, без почивните дни след дежурство.
В приемното отделение бях от сутрин до вечер, а когато се качвах в Ковид зоната, всички там работеха нонстоп, като при тежко болните си споделяхме всички грижи. Един ден след приключване на работа в Ковид зоната се подложих на тест, който беше отрицателен. Вторият, даден на 6 май – също. Отидох на работа, но на 8 май се почувствах много зле. И след това имах много време да мисля и дори знам кога точно се заразих.
Тежестта на заболяването зависи от това, колко, образно казано, количество вируси си поел, какъв вирусен товар си натрупал. При единичен контакт със заразен, ако си докоснал устата или очите си, поемаш по-малко вируси. Което е и причината по-голяма част от хората да имат минимални или по-леки видими изяви на заболяването. Аз имах контакт с тежко болен пациент, който почина. А това заболяване може да има най-различен ход Може да започне с леки симптоми и леко да продължи или да е много леко, а после да се влоши. Може ту да се оправя, ту да се влошава, а може и непрекъснато да се влошава или мълниеносно да се развият най-тежките му форми. Та като се разболях, не знаех под каква форма ще мине боледуването при мен. А и плановете ми бяха да поработя максимално още. Но бързо се почувствах много зле. А съм абсолютно здрав човек, откакто се помня, неболедувал от нищо, работил в няколко мисии.
Има едно развитие на болестта, което се случва при здрави хора с много добър имунитет. Имал съм трима такива пациенти. При тях се развива каскада на имунна свръхреакция, все по-безконтролна и при нея като лекари вървим след оплакванията на пациента. Получава се уж имунна, а всъщност болестна реакция на здравия иначе организъм, което се превръща в безконтролно влошаващо се възпаление. Тъй като леката възпалителна реакция е част от имунния отговор. А тук безконтролно се увеличават температурата и отокът с кръвонасищане на засегнатата област. Проявите са в нищо не спиращата да се покачва температура, която е първият знак, че заболяването няма да премине по най-лекия начин.
Тази цитокинова буря обаче може да се получи и при пациенти с нисък имунитет, когато се усложни вторично с пневмония. Но при тях са важни и другите заболявания, при което „имаш за какво да се захванеш”. А при здрави хора свръхимунната реакция включва абсолютно непродуктивни и опасни механизми.
Другата проява на болестта беше болката която започна откъм плаващите ребра в гръдния кош и постепенно и силно го обхвана целия. Тя става нетърпима, температурата се покачва, а болките стават нечовешки и в цялото тяло. Тогава от високата температура цялото тяло се тресе, както съм си представял, че се случва при малария. Някои пациенти ми бяха описали това състояние, но е друго да го изживееш. Температурата следваше денонощния си цикъл с т.нар. циркадни фази, а покачването й усещаш като гореща вълна и силно дразнене в очите, лютене и болки.
Когато в първия ден на заболяването се появиха симптомите на заболяването, заради това дразнене помислих, че съм прекалил със спирта при дезинфекция след края на деня: когато махаш предпазните дрехи и се обтриваш със спирт.
В началото е само затруднение в дишането. Защото вирусът се възпроизвежда, размножава се в клетките, тук спестявам медицинското обяснение. Но мислех, че с по-дълбоки вдишвания ще компенсирам и ще държа алвеолите отворени. Тогава стойностите на кислорода още не падаха. Но това се случи рязко към 4–5-ия ден и тогава минах на кислород. А температурата си остана над 38,5 докъм 13-ия ден, вечер – над 39 градуса.
Не си давах сметка и за склонността при заболяването на образуване на тромби във вътрешните органи. Но на която и вена да ми сложеха игла, за да ми вземат кръв, първите дни едвам изтичаше гъста, подобна на каша маса. Албуминът много пада като част от острия възпалителен процес. С една дума, останах непрекъснато на кислород. Прилагаха ми се най-различни противовъзпалителни лекарства, които предполагам облекчаваха задуха. А моето заболяване мина без нито едно изкашляне – нито тогава, нито сега. Тогава не знаех защо, но непрекъснато „плувах във вода”. Без някакво предчувствие, в последния ми работен ден в Ковид зоната си бях премерил килограмите. И други пациенти бяха загубвали по 10-ина кг.
При мен загубата на тегло беше 20 кг за 19 дни. Забави се пулсът, докъм 30 удара… Бях виждал хора и в това отделение, които си отидоха по време на сън заради спрялото сърце. И докато пулсът не се нормализира, спрях лекарството. Две денонощия изобщо не спях, страхувах се да заспя. А като правех някакви движения или се изправях, пулсът се покачваше и аз някак упражнявах контрол върху честотата му. Истината е, че в този момент всъщност нямаш контрол върху живота… Докато на третата нощ се почувствах по-добре. И е последвал дълбок сън от 10-ина часа, докато колегите са ме наблюдавали непрекъснато.
Но за мен истинското оздравяване беше, когато температурата падна. Минаха дни, за да се изчисти заразата и PCR-тестът да е отрицателен. Още в началото, на третия ден, ми вляха кръвна плазма с антитела от преболедувал вируса пациент. И това имаше леко освежаващ ефект, краткотрайно, но ти дава глътка въздух. Защото вече при самата цитокинова буря това няма полезен ефект в борбата на организма с вируса.
Но всичко мина и това, което ми е останало като поука е, че разликата между живота и смъртта е точно едно вдишване, един дъх. И човек трябва сам да направи всичко възможно това вдишване да не му е последно. Предполагам, че и други пациенти физически са усещали това.
И досега ми остават промени в белите дробове: уморяемост и остатъчното задъхване, което се възстановява до 2–3 месеца. Да, заболяването не всеки път се развива в клинична форма, но при повече от средно тежка са около 15% от заболелите. Но и при тях половината са с леки или никакви клинични прояви, които могат да се лекуват вкъщи. При около 20% се налага болнично лечение. Истината е, че при силни придружаващи заболявания шансът да се преживее такова състояние е много малък. А заболяването няма общо с грипа и може ту да изчезва, ту да се връщи и „се влачи” дълго. При някои – близо 40 дена след първите прояви пак имат положителен тест за вируса.
Уникално е, че в един и същи момент лекарите от цял свят бяха изправени пред един и същи проблем. Уникално е, че колегите ми от Инфекциозна болница и всички болници в страната вече половин година се занимават изключително с това заболяване…
В паметта ми остават и други неща: как една рекордьорка по дълбоководно гмуркане ми изпрати сайтове със съвети за упражнения за дишането, как колегите от Инфекциозната клиника се грижеха всеотдайно, а тези от моята клиника изпращаха подсилващи храни и напитки…
