Мирела Иванова, драматург
в Народния театър „Иван Вазов”
170 години от рождението на Иван Вазов.
Певецът на България, патриархът на българската литература Иван Вазов е имал щастливата съдба да се роди и живее сред сплотеното семейство на Минчо и Съба Вазови, сред братя и сестри, всеки светил със собствена светлина, с подкрепата на силната и будна своя майка Съба. Всички те създават средата, в която „бачо Иван” се чувства най-добре и подкрепен и във всекидневието и буквално в работата си. Силният Вазов род е вплетен в съдбата на поета, а братята и сестрите му са носили обичта, почитанието и разбирането си за мисията към най-големия в семейството и към първия в литературата на България. В речта си на тържеството по случай 70-годишнината му поетът, свидетел очевидец на страшните борби на България за свобода и независимост, изрича: Аз пях за България, защото я обичах… Възпях нейните идеали, защото са свещени… аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия си народ. И всичко това изразих в моята песен. Не извърших никакъв подвиг, за да ламтя за венци.
„Под игото” се вгради в темелите на литературата ни, семейството на поета даде образовани и будни личности на Отечеството.
Иван Вазов, народният поет, несъмнено е най-величествената фигура не само на българския литературен небосклон, но и в историята и биографията на своя знаменит род. Семейството на Минчо и Съба Вазови е благословено с десет деца – осем синове и две дъщери, израснали в характерната за времето патриархална атмосфера на Сопот, така незабравимо описана в първа глава на романа „Под игото“.
В семейството цари ред, на върха на йерархията несъмнено стои бащата заможен и предприемчив търговец. Ето как си го спомня Вазов: „ По темперамент беше много серт, сприхав. Лесно пламваше, но не обичаше много да говори, беше мълчалив, предпочиташе повече да слуша. Шеги не търпеше. Рядко се смееше. Пазеше достолепието си. Нас, децата, държеше в строга дисциплина. Пред него стояхме винаги с почитание. Но иначе беше много добър и любящ баща“.
През 1877 г. оттеглящите се башибузуци изпепеляват Сопот до основи и Минчо Вазов е посечен заедно с други сопотски първенци, а до нас не е достигнал негов портрет. Но всички припознават лика му в образа и фигурата на Никола Вазов, вторият син на семейството, който наследява не само физическите качества и характера на баща си, но и неговите занаят и професия и става успешен търговец. Майката Съба Вазова бяга и се спасява с по-малките си деца по време на този голям пожар в Сопот, преминава през немислими изпитания и драматични ситуации, описани в тъничка книжка, която излиза под редакцията на проф. Шишманов малко преди смъртта й.
Благодарение на своите жизнеустойчивост и силен характер Съба Вазова успява не само да спаси децата си, но да изгради и между тях чувство за взаимопомощ, обич и привързаност.
Съба става и естествен стожер на семейството Най-младата й снаха, художничката Елисавета Консулова- Вазова разказва: „Въпреки особеното уважение към най-големия „бачо“ централната личност в семейството беше майката, „баба Съба“. По природа умна жена, тя имаше желание да върви с времето, следеше – покрай синовете си – политиката, преглеждаше вестниците, четеше постоянно“. Елисавета била и най-обичаната от майката на Вазов снаха.
А Въла Фетваджиева, сестрата на Иван Вазов, посветила му много внимание и грижи в залеза на неговия живот, пише в спомените си: „Бачо Иван всякога е бил в семейството ни не само по-възрастен и най-голям, но и обаянието, което е имал сред цялото семейство и целия род, далеч е надминавало уважението, с което се ползвали някога други първородни синове в семействата. И това почитание не е било в зависимост от неговите литературни трудове, поне така ми се е струвало, още когато съм била по-малка. В неговия характер и обноски всякога е имало нещо по-изискано, известна строгост, която, без да се проявява ясно, се е чувствувала доста добре от околните му“.
Вазовият род наистина е знаменит: Вече споменахме, че роденият след Вазов брат Никола става търговец и продължава бащината традиция. До посичането на Минчо Вазов от турците му помагал в търговията. Никола поел върху себе си изхранването на многобройната рода, а майка му Съба и сестрите Въла и Ана живеели при него. След Освобождението се заел сам с тази професия и търгувал в Сопот и София с дървен материал, оправял се добре със сметките и поел бащината търговия – купил хотел в столицата, вдигнал и мелница.
Киро, роден през 1885, е лекар. Поради огромното си желание през 1867 г., почти невръстен, е изпратен да се изучи за „хекимин“ в Цариград от родителите си с думите:
„Учи се, сине, България ще има нужда от теб!“
Той е сред първите дипломирани български лекари. Дълго бил управител на Българската болница в Цариград. През 1881 г. се върнал в България и се установил като медицински лекар в Стара Загора. Взема участие в Сръбско-българската война и развива широка дейност в Българския туристически съюз.
Георги и Владимир, и двамата с пагони на генерал-лейтенант, и двамата допринесли за военната слава и победите на Българската армия в драматични сражения (за тях разказваме отделно).
Генерал Георги Вазов и сестра му Въла са „основните двигатели“ във възстановяването на Вазовия дом в Сопот и превръщането му в къща музей „Иван Вазов“. Строежът започва през 1931 г. Тържественото откриване на къщата музей е на 6 юни 1935 г. в присъствието на цар Борис III, който държи реч и прерязва лентата. Панихида и водосвет отслужва пловдивският митрополит Максим, а литературоведът, фолклорист и етнограф проф. Михаил Арнаудов произнася слово.
Михаил Вазов е най-красивият авантюрист в семейството Бил известно време чиновник. По-късно постъпил в Париж в Иностранния легион и отишъл в гр. Оран (Алжир). По-късно участвал в Сръбско-българската война и бил награден с орден за храброст. По време на контрапреврата в 1886 г. умира млад, убит по грешка в Пловдив. Иван Вазов предоставя негова снимка за първообраз на портрета на Бойчо Огнянов, главният герой в романа „Под игото“.
Най-малкият син, Борис, е последният от големия Вазов род. Неговата съпруга Елисавета Консулова–Вазова е сред първите жени художници, портретист в България, преводач, журналист и общественик. Борис Вазов е учил най-напред в Сопот, Стара Загора и Пловдив. Става известен журналист, адвокат, политик и общественик. Не бил особено богат, изплащал къщата си до края на живота си. Има големи заслуги за публикуването на много от произведенията на Иван Вазов – Борис е „писарят“ записал по-голямата част от романа „Под игото” под диктовката на брат си, който по онова време имал проблем с очите и не можел да пише. В 1890 г. постъпил във Военното училище в София. По-късно напуснал военната служба и завършил право в Париж, като защитил докторска дисертация. През време на Балканската война, при все че бил освободен като народен представител, той единствен сред колегите си се явил в полка си и взел активно участие като командир на взвод и батарея. От 1927 до 1932 г. бил пълномощен министър в Прага. След като се върнал в България, се отдал на журналистическа дейност и бил един от редакторите на в. „Мир”.
Двама генерал-лейтенанти – военният дълг на фамилията
Георги и Владимир допринасят за военната слава и победите на Българската армия в драматични сражения.
Георги Вазов получава бойното си кръщене и орден за храброст още в Сръбско-българската война. А във военната ни история остава с участието си в Балканската война с командването на обсадата на Одрин. За кратко е и военен министър.
Като младеж, след като завършил трикласното училище в Сопот, Георги бил изпратен през 1874 г. в Габровската гимназия, от която бил изключен с 59 души по време на „бунта” в гимназията в навечерието на Априлското въстание и върнат в Сопот. Баща му го изпратил в Олтеница при своя брат, за да го запази в размирните години.
От 1878 до 1880 г. следвал Юнкерското училище в Одеса, а през 1883 г. постъпил в Николаевската военноинженерна академия в Русия.
След Съединението заминава за Закаспийския регион, установява се в Ашхабад, строи военни укрепления и здания. През 1897 г., довършил с отличие военното си образование в Петербургската академия, той се завръща заедно с офицерите емигранти в отечеството си и година по-късно окончателно се установява в София.
За него дъщеря му Вера Вазова споделя:
„Баща ми беше снажен, но не много висок на ръст. В израза на лицето му имаше нещо борческо, нещо лъвско. Когато се появяваше някъде, не оставаше незабелязан. С голям ораторски дар, той увличаше слушателите си. Когато му предстоеше да изпълни някоя задача, баща ми се предаваше на нея телом и духом, до пълното постигане на целта“.
Владимир Вазов е прочут като „героя на Дойран“. Когато през 1885 г. избухва Сръбско-българската война, едва 17-годишен, се явява пред наборната комисия, за да бъде изпратен на фронта. Поради възрастта и това, че четирима от братята му вече са записани, не е приет. Но той твърдо решава да се посвети на военното дело.
Завършил Софийското военно училище и по-късно курса на Руската артилерийска школа в Царско село. През Балканската война бил командир на полк, през Първата световна война — командир на Пета артилерийска бригада, на Първа пехотна бригада, на Пета Дунавска дивизия, на Девета пехотна дивизия.
Като легенда се разказва действителният случай от 1936 г., когато получава лична покана да представлява българските запасни офицери на конгреса на Британския легион в Лондон. Там се запознава с лорд Милън, с когото са си разменяли артилерийски салюти на солунския фронт. Подават си ръка с чувство на огромно уважение.
Пред събралите се легионери старият генерал Хамилтън се провиква: „Това е генерал Вазов, нашият силен противник!“ А председателят на конгреса добавя: „Той е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история“.
Десет години по-рано, през 1926 г., генерал Владимир Вазов е избран за кмет на София, длъжност, на която посвещава изключителни и добротворни усилия в продължение на шест години.
