Бъдещите офицери от Шумен са сериозни млади хора с ясно чувство за реалност, видя екип на в. „Българска армия” във факултета по артилерия на НВУ
Минаваме през плаца по диагонал – всъщност единият от многото в базирания в Шумен факултет „Артилерия, ПВО и КИС“ на Националния военен университет „Васил Левски“. Под кръшната сянка на боровете са приклекнали оръдия и миномети от всякакъв калибър и исторически епохи. На калкана на сградата отсреща е съхранено огромно пано, на което се виждат войници с каски и сурови лица, верни на плакатния стил, който шестваше по манифестациите отпреди 30 години. Минаваме покрай панелни блокове, взети сякаш от някой софийски жилищен комплекс – това са корпусите, в които са настанени курсантите. Малко по-натам група момчета с камуфлажни униформи метат алеите, а аз за момент изпитвам дежавю, чувствам се така, сякаш отново съм влязъл в казармата. Въвеждат ни в нещо като машиностроително хале, в което са разположени учебна артилерийска установка, а в дъното – огромна бронирана машина в оригинал.
Именно тук се срещаме с
старшина-курсант Веска Даскалова, която се превърна
в медийна звезда
след като порази всички цели от практическата част на държавния изпит, посочени от министъра на отбраната Красимир Каракачанов, уважил лично събитието.
„Държавният изпит на моята специалност се проведе на полигон Марково, като министърът на отбраната беше поканен и присъства на демонстративните стрелби, както и на нашия държавен изпит, които се проведоха във формата 2 в 1”, обяснява ни тя, след като є правим няколко снимки върху купола на бронираната машина, до който се изкатерва пъргаво като атлет. Нейните колеги курсанти ни демонстрират как работи артилерийският механизъм, като го зареждат с гилзи от снаряди.
Качваме се горе в едно от класните помещения с нея и още три момчета от различни специалности. Едната от стените на стаята е изцяло от стъкло, зад което се вижда 3D макет на пресечена местност. Това е полигон в умален вид, в който, ако се загледаш по-внимателно, ще откриеш дори миниатюрни конвои от вражески камиони с големината на железни колички, служещи за цел на упражненията, които се провеждат там със специални оптически устройства и електронни пултове.
„Първият етап от държавния ни изпит беше стрелба с артилерийски системи, изкарах отлична оценка”, продължава да разказва старшина-курсант Даскалова.
Не знаехме, че министърът ще идва
разбрахме 2 или 3 дни преди това. Имаше притеснение. При това – доста голямо. Доколкото знам, през последните 20–30 години не е идвал нито един министър на отбраната. За нас беше огромна чест и гордост, но доста се притеснихме в началото, когато ни казаха. Помислихме даже, че някой се шегува с нас. Просто една буца в гърлото – ето тук, притеснение, – но накрая успяхме.”
Иначе изпитът пред министъра не се различава кой знае колко от обикновен студентски изпит. Теглиш си билетче, после изпълняваш огнева задача. „На мен ми се падна фиктивен земен репер”, обяснява Даскалова. „След като направихме прострелка с 4 снаряда и разузнавачът, и далекомеристът засякоха къде падат тези снаряди, след което министърът на отбраната избра цел по негово желание, която аз поразих, след като нанесох съответните поправки, подсказани ми от попаденията на тези 4 снаряда.”
След практическата част от изпита им предстои изпит по теория. След това е производството в София, после ще ги разпределят по военните формирования. Не знаят къде ще отидат. Където ги разпределят.
„Аз съм от Лясковец родом, това е до Велико Търново, на 24 години съм, завършила съм средно в общообразователна паралелка”, продължава разказа си бъдещият офицер Даскалова. „Реших да се занимавам с това, тъй като чичо ми е военнослужещ. Веднъж, като малка, нямаше кой да ме гледа, а той ме заведе в Националния военен университет във Велико Търново, където служеше. Там ми хареса, оръжия, униформи… и си обещах, че това ще уча. Минаха много години, 6–7 години исках да си намеря сигурна работа, добра заплата добро кариерно развитие и знаех, че армията ще ми ги осигури. И първата стъпка беше да постъпя във военния университет”, споделя тя.
„Главно изучаваме зенитно-ракетен комплекс ОСА. Също така изучаваме зенитна установка ЗУ-23-2, която е предназначена за поразяване на въздушни обекти, както и на леко бронирани бойни машини”, разказва старшина-курсант Георги Козарев от специалност „ПВО на войските”. Той е родом от Шумен.
„А ние изучаваме станция за насочване на ракети СНР-125М или ЗРК „Нева”, които са на въоръжение в нашита армия. В нашия род войски се използват и други комплекси, които ще изучаваме по бойните си части, зависи къде ще ни разпределят”, обяснява от своя страна старшина-курсант Патрик Димитров, роден във Варна. Неговият профил е „Зенитно-ракетни войски”, т.е. ПВО на войските, както пояснява.
Следващият е старшина- курсант Димитър Иванов, специалност „Радиотехнически войски: „Ние предимно се занимаваме с радиолокационни 
станции, които служат за ранно оповестяване на нападения от вражески самолети или ракети, също така – съпровождане на нашите самолети. И като цяло – наблюдение на въздушната обстановка над Република България. На полигоните си взаимодействаме с други подразделения – от другите родове войски. Правим съвместни учения”. Старшина-курсант Иванов е от Сливен.
Нито един от тях няма приятелка или съпруга. Засега. Може би ще потърсят там, където ги разпределят.
За всичко си има време, засега залягаме над учебниците
Не е лесно, но който има желание, се справя. Преподавателите и командирите ни помагат, винаги са готови да ни дадат консултация”, обясняват.
По думите им военното дело дава сигурност и възможност за постоянно развитие. Иначе в живота заемаш някаква цивилна длъжност и си оставаш там, затънал в еднообразие. Разказват за свои съученици, които от доста време, след като са завършили, не могат да си намерят работа. А тук влизаш, завършваш, подписваш договор, после отиваш там, където те разпределят, и забравяш.
„Със сигурност ще бъде трудно в началото, започваме работа с техника, апаратура, хора. Това е най-сложното. Това е една нова стъпка в живота. Вече няма мама и тате, влизаш в ново жилище, трябва сам да се оправяш с финансите си”, споделят. „Човешкият фактор е друг проблем, трябва да се научиш сам как да ги управляваш, да им даваш насоки, а всичко това е едно голямо предизвикателство, през което трябва да минем. След време обаче ще се обърнем назад и ще видим, че не е било чак толкова страшно, колкото в момента ни изглежда.”
