Военните от 42-и механизиран батальон в Ямбол се готвят за участие в мисията на НАТО в Афганистан „Решителна подкрепа“. Ежедневието им включва тренировки на 
полигон „Победа“, след което ще стане ясно кои 108 бойци заминават през септември. Какво вълнува офицери и военнослужещи в жежкото лято преди мисията и защо не всички могат да заминат, разказват трима от тях.
Йовка Монева,
повелителят на колите
Професионалният войник Йовка Монева е на 38 години, румена и засмяна. Сяда зад волана на уазката и сякаш я подканя да запали без проблеми. Допреди малко е ремонтирала чистачките на фаровете и затова не е сигурна, че има достатъчно ток в акумулатора. Всички съмнения отпадат, след като виждаме колко уверено върти волана и превключва скоростите. Изглежда пълна с енергия и желание да изпълни каквато и задача да й поставят. Влиза в армията през 2008 г. Запалила я нейна братовчедка, която така и не могла да събере всичките необходими документи. Затова пък шансът се усмихнал на Йовка. Тя започнала в армията като помощник-автоматчик на РПГ. Пет години бягала след автоматчика на гранатомета с чанта с 2 снаряда в него. След това изкарала курсовете за шофьор в поделението и седнала зад волана на… ЗиЛ. Очевидно шофьорското и кръщение било успешно, защото след това й поверили бяла ладичка, а по-късно започнала да кара мерцедес G-класа. Но след ЗиЛ-а нямала никакви проблеми да управлява натовските бойни бронирани машини „Гардиън“ и 17-тонния „Командо Селект“.
С тези си умения родената в сливенското с. Чарда Йовка лесно може да впечатли всеки натовски генерал, но не и мъжа си, който по професия е тракторист и кара всякакви тежки машини в местната земеделска кооперация. Но пък той се впечатлява от опита й в международните мисии в Афганистан, където освен умения, се иска и смелост. „Отначало не осъзнаваш какво е да тръгнеш на мисия, знаеш, че е риск, мислиш за семейството. Но, когато отидеш там, си в различна среда, запознаваш се с нови хора, виждаш нови философии и усещане за живота. Чувстваш се по някакъв начин значима в международен план. И всичко това прави така, че адреналинът не те оставя нито за миг през тези 6 месеца“, разказва Йовка. Докато не стигаме до невъзможността тя да ходи повече на мисии. „Свършиха мисиите за мен. Правиха ми онкооперация на щитовидната жлеза, сега ходя по комисии“, казва Йовка и изведнъж очите й се пълнят със сълзи, които след миг започват да се търкалят по бузите. „Не, не плача. Стана ми тъжно“, казва тя. Иначе в поделението не остава миг без работа и както се случи и в този ден и без обяд заради служебните ангажименти. Автомобилите са повече от шофьорите и затова един кара и се грижи и ремонтира по няколко. Те са достатъчно стари и постоянно изникват нови предизвикателства за ремонтиране. УАЗ-ката може и да е желязна, но докато отиваме към полигона „Победа“ Йовка забелязва, че скоростната кутия прави проблем – в движение се появява въртящ се звук и трябва да натисне съединителя и да го отпусне, за да „върне нещата в реда им“. Това ще е новата задача за следващия ден.
Рамо до рамо – девизът на сержант Димитър Йорданов
Влиза в армията на 5 януари 2004 г., само 10 дни след атентата в Кербала, в която загиват 6-има български военнослужещи. Оттогава, вече 17 години е бил отдельонен командир. Влиза в армията като професионален войник веднага след казармата, като е бил в същия взвод и същия батальон. „Имах колеги от Ямбол, които бяха в Ирак по време на атентата. Но така или иначе, това не би ме спряло да вляза в редовете на войската“, казва Димитър Йорданов.
В армията най-много ми харесва реда и дисциплината, казва Йорданов. Всеки си знае задълженията, задачите за деня, какво трябва да се свърши. Това те структурира, прави те отговорен, не мислиш за глупости, казва войникът. Той е бил на общо 3 мисии в чужбина – 2 пъти в Ирак и веднъж в Афганистан. През 2007 г. отива за първи път в Ирак, където е в състава на военна част за охрана на бежански лагер. През 2008 г. пък охраняват затвор. През 2014 г. отива в Кандахар, Афганистан.
„Мисия с мисия не си прилича. При охраната в бежанския лагер работиш с хората, трябва да си много внимателен. Но нямаш право да чувстваш жал, или каквито и да е чувства към хората, просто се изпълняват задачите, защото си част от нещо по-голямо“, разказва Йорданов. Последният път в работи като оператор в съвместния оперативен център, което е щаб на базата. Там работи в международна среда и общува предимно на английски. Сега е изкарал езиков курс в Шумен и е защитил стандарта СТАНАГ222. Но въпреки това не мисли да учи висше военно образование, защото не може всички да бъдат офицери. „Знам, че съм добър, в това, което правя, мога да работя с хора и мога да бъда отличен командир на отделение“, казва Йорданов. Уважението на подчинените се печели като стоиш и работиш по задачите рамо до рамо, според него.
Димитър е първият военен в рода си, брат му е граничен полицай в МВР. Баща му работи в земеделска кооперация. Има малко момиченце на 4 години.
Младши сержант Димитър Андонов, който се цели в офицерски пагон
Започнах да служа през 2006 г. като кадрови военнослужещ, когато бях на 20, сега съм на 34. Бях млад, ентусиазиран и с големи надежди за бъдещето в армията. Много исках да се реализирам бързо, но изчаках доста години, докато стана сержант. Преди 2 години получих подкрепата на ротния си командир, който ме насърчи да започна да уча за сержант в сержантския колеж във Велико Търново. Завърших с пълно отличие и нещата тръгнаха нагоре. Сега съм в подбора за мисията в Афганистан. Това трябва да ми е четвъртата мисия – и трите пъти бях в Афганистан, в Кабул, след това 2 пъти на летището в Кандахар. Разбрах, че да бъдеш сержант е призвание, начин на живот, и, естествено съжалявам, че пропуснах толкова години да стоя като войник“, разказва Андонов.
Сега планира следващата крачка – да учи цивилно висше образование и да се надява да може след 1-годишен офицерски курс да стане офицер, ако му се падне подобна възможност. Като войник научава, че освен да изпълняваш заповедите, което е на преден план, човек винаги трябва да проявява креативност и инициатива. Защото един бъдещ войник не трябва да бъде „кон с капаци“, а да бъде „модерен, ясно мислещ и перспективен“.
Най-ценен е опитът по време на мисиите – войник от Българската армия задължително трябва да мине през подобна мисия. „Това, което американците са изработили като протоколи за действие вследствие на опита им в подобни мисии, е безценен опит, който всяка модерна армия трябва да придобие“, смята Андонов.
Но все пак си мисля, че има много неща, в които ги превъзхождаме – нашият боен дух е много по-висок от техния, винаги материалното ще стои на преден план, но при една ситуация на 100 процента съм убеден, че българският воин ще покаже на какво е способен и ще застане зад името на страната си“, казва Андонов.
Той е женен от 2010 г., има момче на 6 години, което тръгва в 1-ви клас. „Старая се да го възпитам да обича страната си“, казва Андонов. Но признава, че малко жени като съпругата му, която е данъчен инспектор в ямболския клон на НАП, биха го изтърпели с непрекъснатите отсъствия от дома по курсове, подготовки и международни мисии.
