Автор: Радослав СИМЕОНОВ – *Главен експерт в дирекция „Социална политика и политика по военно-патриотично възпитание” в МО
Всъщност размяна на население не се извършва в класическия смисъл на думата, тъй като румънските колонисти започват панически да напускат още при вестта за началото на преговорите в Крайова и до края на септември те се оттеглят окончателно заедно с румънските войска и администрация. Ако все пак трябва да бъде потърсен някакъв положителен резултат от тази голяма миграционна вълна, то позитивите от нея могат да се откроят в няколко основни пункта: 1) новата граница в Добруджа освен географско-политическа се превръща и в етническа; 2) с преселването си в Родината севернодобруджанци избягват от неизбежните в бъдеще време процеси на румънизация; 3) заселването им в Южна Добруджа стабилизира отслабените позиции на българския елемент, тъй като в годините на румънското владичество множество българи от областта търсят спасение в пределите на Царство България.
Според предписанията на Крайовския договор изселването на севернодобруджанските българи трябва да се извърши в тримесечен срок след ратифицирането на договора. За малцинственото население от другите области на България и Румъния се предвижда само доброволно изселване, но в срок от една година. Договорът постановява създаването на специална Комисия за размяна на население с председател от българска страна д-р Ангел Ангелов. Тя започва своята работа на 19 септември 1940 г. в гр. Гюргево, но впоследствие възприема за свое официално седалище Букурещ. За дейността й в Кюстенджански и Тулчански окръг са сформирани 25 смесени подкомисии, които трябва да регистрират българското население и да подготвят описи на неговата движима и недвижима собственост.
В своята дейност подкомисиите се натъкват на сериозни затруднения. Според румънските власти списъците с изселниците трябва да се базират само въз основа на резултатите от преброяването през 1930 г., т.е. предстои да бъдат изселени само онези, които тогава са се определили като българи. Статистическите данни от преброяването обаче сочат само 48 хиляди българи в Северна Добруджа. Оказва се, че в стремежа си да представят областта като румънска земя, цели селища с българи са били вписвани като румънски.
В същото време със специално Постановление на Министерския съвет от септември 1940 г. грижите по настаняването на преселниците се възлагат на новоучредено Комисарство със седалище в гр. Добрич. До 20 октомври 1940 г. то функционира към Щаба на генерал-управителя на областта ген. Георги Попов и изцяло действа под неговото разпореждане, а след тази дата минава на подчинение към областния управител на Шуменска област Стефан Пенев. Със заповеди на Комисарството се назначават околийски и общински комисии, които трябва да посрещат и настаняват бежанците в предварително установени жилища, освободени от румънските колонисти. За улесняване на придвижването им са организирани приемателни пунктове в Балчик, Варна, Силистра, Тутракан и още седем селища, които стоят на главните съобщителни артерии между България и Румъния.
Там изселниците трябва да получат временен подслон, нощувка, топла храна и медицински грижи. След кратък престой те следва да се отправят към местата във вътрешността на областта, определени за техни постоянни местоживелища. За покриване на разходите по превозването, изхранването и подслоняването на бежанците правителството пренасочва допълнително още около 5 млн. лв.
Изселването на севернодобруджанското българското население от Румъния започва на 1 ноември 1940 г. при крайно неблагоприятни климатични условия (проливни дъждове, последвани от снежни бури) и трябва да приключи до 14 декември. Румънските власти всячески възпрепятстват тяхното отпътуване. Преди заминаването им те са били държани в неведение за правата, с които разполагат. Под предлог, че не им било разрешавано да изнасят добитък и покъщнина, румънските власти ги принуждават да ги продават на безценица. А всъщност споразумението от Крайова допуска те да вземат със себе си цялото движимо имущество, добитък, земеделски инвентар и лични скъпоценности.
Единствено изнасянето на пари, чекове, злато и други ценности се урежда със специална финансова спогодба между двете национални банки. Според нея всеки изселващ се може да изнесе от страната, която напуска, не повече от 2000 леи или 300 лева. Изселниците трябва да преминат през предварително определени контролно-пропускателни пунктове. За тяхното транспортиране българските власти подготвят 110 влакови композиции и няколко парахода, като пътуването и превозът на багажите им са напълно безплатни.
Съкрушени от мъка по родните домове, те за последно се сбогуват с гробовете на своите майки, бащи и предци и потеглят към неизвестността. Керваните с бежанци, натоварени с движимо имущество, се придвижват към българската граница по три начина – със собствен превоз от каруци (около 17 хил. души), с влакови композиции (около 38 хил.) и с параходи от Кюстенджа до Варненското пристанище или по р. Дунав до пристанищата в Тутракан и Силистра чрез моторните кораби „Свищов”, „Русе”, „Лом” и „Видин” (около 8 хил.).
Най-проблемно се оказва придвижването със собствен превоз. По време на прекосяването на територията до българската граница бежанците са подлагани на непрекъснати грабежи, побоища, издевателства, дори и на разбойнически нападения. На границата румънските митнически власти ги подлагат на всякакви гаври и изнудвания. От жените са отнемани златни пръстени, обеци и накити, като властите се позовават формално на клауза в споразумението, според която наличните ценности над определен лимит трябва да се конфискуват. След пристигането им на българска територия тяхното имущество и покъщнина се пренася и разтоварва от мобилизирани военнослужещи и над 370 камиона, отпуснати от Министерството на войната. Целият процес по преселването се извършва при добра организация и в рамките на определените срокове. Налице са само 15 смъртни случая сред преселниците, а 234 заболели са настанени в болници за безплатно лечение.
Севернодобруджанските българи са богати и заможни хора, притежаващи земи и стада от добитък. Идвайки тук в Южна Добруджа, те не получават равностойността на това, което оставят на север. Те се оказват опропастени, материално разорени и съсипани вследствие на изселването. Първоначално им е позволено да оберат реколтата от изоставените от румънските колонисти ниви. Докато се извърши оземляването им, те получават под наем земи за временно ползване.
Безплатно им се отпускат дърва за огрев, жито и семена за посев. Оземляването им започва на следващата 1941 г. Най-сериозен обаче се оказва проблемът с жилищния фонд. Напускайки селищата си в Южна Добруджа, румънските колонисти им причиняват всевъзможни щети. Ето как излизащият в гр. Добрич вестник „Добруджански глас” в броя си от 12 март 1941 г. описва окаяното състояние на сградите, които заварват нашите преселници: „Тези жилища бяха доста разнебитени, с разкъртени прозорци, врати и мазилки, бяха им вдигнати покривите, а една част от тия къщи бяха съвършено разрушени”.
Размяната на малцинствено население предизвиква доста търкания в българско-румънските отношения. При изселването на българското население от Северна Добруджа са допуснати редица нарушения на предварително изготвените споразумения и правилници. Стига се и дотам, че на 9 ноември 1940 г. българският посланик в Букурещ връчва протестна нота срещу румънските изстъпления над изселниците. Комисиите по изселванията също не разполагат с инструментариум да ограничат и прекратят продължаващите насилия спрямо преселниците. Страданията и нечовешките теглила на севернодобруджанските българи се превръщат в център на -разискванията по време на втората сесия на XXV-ото Обикновено народно събрание, проведена в края на ноември 1940 г. В някои от изказванията на депутатите възвръщането само на южната част от Добруджа се оценява като „историческа грешка”, а други критикуват правителството, че се е съгласило да изсели коренното българско население от Северна Добруджа.
През април 1941 г. е извършен вторият етап на изселническия процес, при който са разменени още 3600 българи от Северна Добруджа срещу 4500 румънци от Южна, които са предимно жители на Тутракан. Що се отнася до останалия български етнически елемент, населяващ други райони в Румъния, освен Северна Добруджа за него се прилага принципът на доброволността. До пролетта на 1943 г. в България се завръщат 386 българи, част от които са от Банат (заселени в с. Бърдарски геран, Белослатинско). Банатските българи предпочитат да напуснат Румъния заради прилагането на няколко малцинствени декрета на румънското правителство, целящи денационализирането на инородните малцинства. В същото време прави впечатление, че нито един румънец не се изселва от България по линия на доброволната размяна на население. Тактиката на румънското правителство в случая е насочена към съхраняване на влашкото население, обитаващо районите около гр. Видин.
Междувременно със свои окръжни писма от септември и октомври 1940 г. Министерството на вътрешните работи нарежда на местните власти от старите предели на страната да започнат да събират сведения за българи бежанци от Южна Добруджа, които искат да се завърнат по родните си места. Предварително те са снабдени с документи за собствеността на имотите си, които са притежавали в Южна Добруджа. Но на тях не им се предоставят жилища, защото всички разполагаеми, оставени от румънските колонисти, са ангажирани за настаняването на севернодобруджанци.
В крайна сметка размяната на население между България и Румъния приключва с преселването на около 67 хил. българи от Северна Добруджа и 84 хил. румънски колонисти от Южна Добруджа. До есента на 1941 г. българската държава оземлява 14 470 преселнически семейства, които получават около 1 270 000 декара обработваема земя и 13 хил. дворни места, лозя и градини. За обезвъзмездяването на севернодобруджанци се използват предимно изоставените от румънските колонисти жилища и земи. Принудителното изселване на големи маси от население за сравнително кратко време е своеобразен тест и постижение за българската администрация, която въпреки военновременните условия успява да се справи с тази отговорна задача. Три години по-късно по аналогичен начин ще бъдат посрещнати и бежанците от таврийски българи, които също са заселени и оземлени в Южна Добруджа.
Снимките са от фонда на РИМ – Добрич
