Премиерът на Република Северна Македония Зоран Заев щял да дойде в София (10–11.11) и като се види с колегата си Борисов, щели да решат всички спорни въпроси между двете държави. И най-вече щели да се разберат за това, чий е Гоце Делчев и няма ли да попречи спорът за неговата идентичност на Скопие по пътя към членство в ЕС.
Такива неща попрочетох, представени с оптимистичен тон от самия Зоран Заев. В България той щял не толкова да се види с Борисов, макар че вероятно и това ще стане, а да председателства заедно с него заседанието на Берлинския процес. Нали София и Скопие бяха определени за съпредседатели на тази германска инициатива, която има за цел да стимулира процеса на присъединяване на държавите от Западните Балкани в голямото европейско семейство. Процес, на който Берлин държи много, особено сега като ротационен председател на Съвета на ЕС.
Стори ми се, че с шумно прокламираното си посещение у нас Заев иска да вдъхне оптимизъм у своя колега и приятел Бойко Борисов. Защото в контекста на ситуацията у нас за Скопие и лично за премиера Заев има значение кой ще представлява страната ни в това съвместно председателство на Берлинския процес: премиерът Борисов или служебен министър-председател, който навлиза тепърва в сложната и специфична материя на процедурата по приобщаването на Западните Балкани към европейските ценности и институции? Какво ще кажат от Берлин…
Наистина не споделям оптимизма на Зоран Заев. Не заради друго, а защото през последните месеци той
демонстрира пълно противоречие в поведението си спрямо София
Веднага щом парламентът в Скопие гласува състава и програмата на новия му кабинет, той някъде в тамошните медии подхвърли, че първата му визита като премиер ще бъде именно в София. Но не обвързано с председателството на Берлинския процес, а като знак за важността на двустранните отношения с България и като нов принос в изпълнението на Договора за приятелство и добросъседство.
Звучеше добре: ето, имахме тежки избори, още по-тежка и мъчителна процедура по съставянето на коалиционен кабинет, но нашето добросъседство и неговото развитие са от приоритетите, които новото ни правителство ще следва. Приемственост, един вид, въпреки че външният ни министър е нов човек, който идва от коалиционния партньор Демократичния съюз за интеграция, етнически албанец. Но посветен на идеята за членството на държавата в Европейския съюз като стратегическа цел. Буяр Османи, който размени поста си на вицепремиер, отговарящ за европейската политика на Република Северна Македония, с креслото на външния министър. А от своя страна даде основания да се надяваме на нова динамика в развитието на отношенията между София и Скопие.
Буяр Османи не е глупав мъж и много добре знае колко важна би била подкрепата на София за предстоящите стъпки за започване на преговорния процес за членство в Европейския съюз. И аз съм убеден, че много скоро ще разберем, че с него може да се работи също така добре, дори с една октава повече, отколкото с Никола Димитров.
Вече чувам оттук и оттам гласове, че тригодишното пребиваване на Никола на поста външен министър на Република Северна Македония е донесло повече разочарования от гледна точка на отношенията с България, отколкото радости. Но тези разочарования, ако са верни, вероятно биха били продукт на високите предварителни очаквания от неговата номинация като шеф на македонската дипломация, които някои български политици и евродепутати създаваха в публичното пространство. Най-вече заради фамилната история на Никола Димитров, без да си дават сметка, че момчето се разви като дипломат в една среда, в която и да е имал симпатии към България, възпитани от майка му Радка, вече покойница, и баща му Димитър, не е могъл да ги прояви от страх да не му бъде лепнат съответният етикет А това е практика край Вардар, която е унищожила толкова перспективни кариери и която служи като дамоклев меч върху главите на всеки, който би искал да се „отвори” малко повече на Изток. И Никола действаше по тези канони, бягайки от етикетите и подводните камъни, които можеха да сринат работата му и кариерата му.
Но да се върнем към Зоран Заев. Така, както твърдеше, че най-напред ще отиде в България, така взе че отскочи до Атина. Уточнението бе, че там е на работна визита, което не му попречи все пак да се види с гръцкия си колега и да поговорят за двустранните отношения. После се срещна с хора от бизнеса, с които договори участието на страната му в газовия хъб край Александруполис. И се прибра в Скопие, доволен от свършената работа, обяснявайки, че всъщност обещаното първо посещение в България щяло да бъде официално. А това в Атина било само работно…
Какво официално, бе Заев, когато ти ще дойдеш в София на 10 ноември, ако изобщо дойдеш, и по друга причина! И не си единственият политик от Скопие, за когото първата работа, като стане държавник, е да тича при гърците и да демонстрира приятелство и добросъседство. Какво ли не ви правиха от Юг през всичките трийсет години независима държава – и едностранна блокада през 1994 г., и през 2008 г. в Букурещ ви провалиха членството в НАТО, и името ви оспорваха, и ФИРОМ ви наричаха, и какво ли не още. Пък и договор в Преспа сключиха, с който получиха всичко, което си поискаха… И какво – нищо!
Пак тичате най-напред в Атина, за да си вържете гащите че европейски процедури предстоят, току-виж пак ви спрели за нещо. Вярно, вдигахте антигръцки кампании, по времето на Никола Груевски даже призовахте да не се ходи на плажовете на Халкидики и да не се купуват гръцки стоки от веригите супермаркети „Веропулос” в държавата ви, даже премахнахте гръцката салата от менютата в ресторантите и узото наричахте „мастика, произведена на юг от границата ни”. Всичко мина и замина, сега сте първи приятели и премиерът ви отива на първа визита в Атина, за да стимулира домакините да се превърнат в лидер на Балканите и да дърпат страните от района към Европа.
Каквото и да ви се случи в отношенията с Гърция, каквито и кампании да вдигахте, те не могат да се сравняват с това, което се прави срещу България. За дългогодишната си работа в Скопие като кореспондент се нагледах на такива, изпълнени с омраза, прояви, че се чудех дали изобщо ще дойде някога ден, в който с много усилия всичко това да се преодолее.
Питат ме тези дни: Тези критики срещу България сега, които извират край Вардар, изключение ли са, или не? Какво изключение, моля ви се! Винаги ги е имало, само че интензивността им е била различна. Избухвали са или са затихвали, но никога не са преставали истински. Може би в известна степен са били туширани от надеждите, породени от подписването на Договора на 1 август 2017 г.
Но колко тази тенденция е неустойчива, колко нисък е прагът на въздържането от антибългарски прояви, колко тесен е кръгът в политическия елит в Скопие и в държавното ръководство, който е склонен да бъде по-внимателен в изказа си и в оценките си към София и България, се вижда от последните атаки оттатък границата.
„Вампирясалата българска държава” това написа журналистката Ана Пановска в свой текст в едно седмично издание. Стана ми криво, защото я познавам – отговаряше за чуждестранните кореспонденти в Република Македония в първите години на нейната независимост. Да е било някъде към 1994/1995 г., когато започвах работа там. Иначе интелигентна, с добро перо, но ето – и тя не може да устои на антибългарския си нагон, възпитан у нея през всичките години на Титова Югославия, пък и после. Само им дайте повод, пък и без повод – вадиш старите записки и „опорки” и почваш.
Пък Заев нека се хвали, че първата му официална визита щяла да бъде у нас. Защо ми се струва, че и това няма да стане точно така?
