Източниците
Основният източник за битката е френският рицар и хроникьор на Четвъртия кръстоносен поход Жофроа дьо Вилардуен, който е участник в похода и обсадата на Адрианопол, но не и в самото сражение. Вилардуен, както е естествено за един кръстоносец, при това един от командващите (той командва частта, блокираща едната порта на крепостта) офицери, се е опитал в сведенията си да омаловажи всячески поражението, наблягайки на „грешката” на Луи дьо Блоа, на изненадата от „вълчи” ями, изкопани от българите, на „наводнено бойно поле”, но най-вече на броя на войските на двете страни. Неговите сведения са подложени на критически анализ от съвременните историци, включително от сър Стивън Рънсиман, най-големият авторитет за кръстоносните походи в историческата литература.
За много по-достоверно се смята написаното от Алберих от Троа-Фонтейн, писал 50 години след битката, който е ползвал други, за съжаление, неизвестни нам източници. Той въобще не споменава за „наводнено и/или блатисто бойно поле” и „вълчи ями”. Поради това представата, че битката е станала в наводнени части на Тунджа, се отхвърля и от българските историци Васил Гюзелев и Стефан Бояджиев, които определят бойното поле в местността до крепостта Вукерон, до село Маточина, община Свиленград. Едно издигнато хълмисто място, което отговаря и на самия ход на битката.
Размерът
на войските
За броя на българските войски не се спори, те се посочват като 40 000 бойци (пехота и тежка кавалерия) и 14 000 куманска конница. Тук трябва да се отбележи, че куманската конница, макар и много по-бърза от рицарите, съвсем не е била „лека”, облечена в кожуси и/или елечета, както се представя във филмите. Куманите, както показват археологическите данни, са разполагали с добро защитно въоръжение, както конниците, така и конете. Българската тежка конница е била по-маневрена от рицарската, но също с тежко снаряжение, което показва и фактът, че тя спира фронтално атаката на рицарите.
Броят на латинците, ако е базиран, както обикновено се прави, на сведенията на Вилардуен е напълно неправдоподобен. Той посочва 300 рицари, около 1500 сержанти и още толкова венецианци. С такива сили едва ли е било възможно, от една страна, да се води сражение с многоброен, подготвен и добре въоръжен противник и от друга, да се блокира крепост, в която са били всички византийски сили на провинция Тракия. Според договора между Венеция и кръстоносците последните е трябвало да заплатят за превоз и провизии за 4500 рицари, 9000 оръженосци и 20 000 пехотинци + 50 галери с 30 000 венецианци. Само такива сили са могли да превземат добре защитения град Зара, а и самия Константинопол с неговите 400 000 жители.
Но за битката при Адрианопол Балдуин Фландърски е могъл да разчита и на допълнителни сили. В едно от писмата си до Папа Инокентий, в което Балдуин се мъчи да го убеди, че превземането на Константинопол и поставянето на Византийската църква под върховенстово на Рим е успех за него, той му пише, че „много рицари от „Outremer” („Френски земи”в Близкия изток) са дошли при него, на които е раздал земи около Босфора и Гърция”. Папският легат Петър (Peter of Saint-Marcel) освобождава рицарите от задължение да продължат към Йерусалим, което прави новата имерия привлекателно място за опитни кръстоносци от „Светите Земи”. Най-известният от тези пристигнали в Константинопол е бил Хю Тиберски, син на владетеля на Триполи, Раймонд. Хю е имал особен интерес да бъде там, тъй като е бил женен за Маргарита от Ибелин, дъщеря на Мария Комнина, правнучка на последния български цар на Първата българска империя Иван Владислав.
Лидерите на кръстоносците
И Балдуин Фландърски, и Луи дьо Блоа са били не само най-високопоставени представители на двата най-значителни аристократични домове на Франция, но и опитни воини, дълбоко свързани с кръстоносните походи. Бабата по майчина линия на Балдуин е била леля на Изабела Първа Йерусалимска, дъщеря на същата Мария Комнина, както посочихме, правнучка на Цар Иван Владислав. Чичовци на съпругата му Мария са били Ричард Лъвското сърце и Филип Втори Френски, лидерите на Третия кръстоносен поход, а неин брат е бил Анри Втори Шампански, крал на Йерусалим (1192–1197). Мария е била също правнучка на последния български цар Иван Владислав (чрез сина му Траян).
Двойната връзка на Балдуин с потомците на Самуиловия род вероятно му помага в избирането му за крал на Латинската империя и вероятно е в основата на неговите претенции над българските земи. Луи дьо Блоа заминава за Близкия изток още 14-годишен и взема участие във всички битки на Третия кръстоносен поход, включително в знаменитата обсада на Акр, където баща му загива. Загинал в битката при Адрианопол само на 33 г., този изключително смел воин тогава вече е имал зад гърба си повече от 15-годишен боен опит, придобит в многобройни сражения със сарацините.
Прелюдията
В 1204 г. латинците нанасят няколко поражения на Теодор Ласкарис и Теодор Манкабас в Мала Азия. Избягалият император Алексей V Муртзофулос е пленен и екзекутиран в Константинопол по знаков начин, хвърлен от колоната на Теодосий. В отговор византийците в Тракия вдигат въстание и затварят портите на Адрианопол, откъдето латинският гарнизон е прогонен. Те молят Калоян за помощ, обещавайки да му предадат града. В този момент император Балдуин предявява претенции към българските земи пред Калоян, въпреки съветите на Папа Инокентий. Той ги оправдава с някакво „негово наследство”: дали като наследство от Византия, или от родството му със Самуиловия род – не е ясно. Военният сблъсък между двете страни става неизбежен!
Войските на Балдуин обсаждат Адрианопол, като изграждат добре укрепен лагер, тъй като изчакват и войските от Мала Азия, водени от Анри, брат на Балдуин. Срещу двете порти на крепостта са разположени пехотни части под командването на Манасес от Илс, Вилардуен и Маршала на похода, Граф Джофри.
Планът на кръстоносците е бил, когато Цар Калоян се появи с цялата си войска, те да се построят пред лагера и да се даде сражение. Главният фактор се оказва дистанцията между противниците. Това, че Калоян е разположил лагера си на добре преценено разстояние, на 5 левги (7–9 км), показва, че той много добре е познавал обичайния начин на водене на сражение на кръстоносците. Тактиката на кръстоносците поради главното им оръжие, тежко въоръженият рицар, е била неизменно агресивна и нападателна. Като голяма единица атака на такава тежка кавалерия е била нещо трудно удържимо при всякаква конфигурация. Такава шок тактика, базирана на тежко въоръжен рицар и неговата атака срещу опонент на пълна скорост, обикновено предизвиква тежки поражения и бърз разгром. Условието за успех е било овладяването на такава единица и координирането й на бойното поле, особено когато тя е изправена срещу конни стрелци.
Затова в началото на всяка битка рицарската армия е била формирана на отделни части, обикновено на териториален и/или персонален принцип, които да бъдат лесно оперативни в маневрите на бойното поле за продължителен период от време. Дисциплината между тези части е била от решаващо значение. Така са действали например тамплиерите в битката при Мохи между унгарските рицари и монголците (11 април 1241 г.), в която загива почти цялата унгарска армия, а контингент от 500 рицари тамплиери си пробива път и отстъпва, почти без да даде жертви, нанасяйки тежки загуби на монголците.
Спирането
на движението
на рицарската част отслабва заплахата от прегазване и разгром, макар че не решава сражението. Такова спиране е трябвало да постигне Цар Калоян, ако е искал да победи, и той го прави по блестящ начин. Сражението при Адрианопол се е провело в две фази в рамките на два пълни дни. Разстоянието от 7–9 километра, по дължината на което се провеждат и двете сражения, не е било проблем за куманската конница, чиито коне са можели с лекота да преодоляват в тръст и галоп разстояния между 30 и 50 км на ден. Но за тежките рицари това е било значителен проблем. По тази причина, противно на това, което се пише „а ла Вилардуен”, те първия ден спазват дисциплината и водещият авангарда Луи дьо Блоа не се увлича на повече от половината разстояние (около 3–4 км) в преследване на увличащата го куманска конница. Не срещайки главната част от войската на българите, които да ангажира, той отстъпва под непрекъснатия обстрел и атаки на куманите, при които някои от конете на рицарите са ранени. Жертви и от двете страни в първото сражение няма. Това е в срядата, преди Велики Четвъртък (за католиците е седмицата преди Великден, който за българите е бил в предходната седмица) и вероятно кръстоносците не са имали намерение да воюват, още повече че са чакали брата на императора.
Балдуин е бил запознат с пре-говорите на Калоян с папата, но както става ясно, не си е правел илюзии за примирие. На следващия ден, след службата (около10 ч.) кръстоносците се построяват в боен ред пред лагера, както е било по план, а не излизат поединично и хаотично раздразнени от стрелите на куманите, както пише Вилардуен. В същото време Калоян разполага своите войски под прикритието на маневриращите пред кръстоносците кумани. Както пише византийският историк Никита Хониад, който е съвременник на битката, той е „разположил войски по околните височини, скрити в гора, а куманите са отстъпили в долината между тях”. Граф Луи дьо Блоа преследва куманите през долината между височините, но в нейния край куманите се разделят на две и между тях кръстоносците са посрещнати челно от тежката българска конница, водена лично от Калоян. Сблъсъкът е равностоен и движението на кръстоносците е спряно, като те са подложени на обстрел от височините вляво и вдясно от тях. Графът е ранен на две места от стрели и разбира, че спирането на неговата дивизия може да бъде фатално, затова веднага иска помощ от главния отряд, воден от императора. Това показва, че в тази фаза на сражението не е имало никаква паника, а пълна координираност между двете части на рицарската войска.
Опитът на Балдуин да продължи настъплението обаче е безуспешен и в този момент съдбата на сражението е предрешена, въпреки че то далеч не е приключило. Двете части на кръстоносната армия се съединяват и въпреки че са обкръжени, сражението продължава до вечерта (общо около 7 ч). Конят на Луи дьо Блоа е убит под него, но Джон от Фризия му дава своя кон за да продължи боя. На съветите на рицарите да отстъпи към лагера безстрашният граф отговаря: „Бог ми е свидетел, че никога няма да се каже, че съм отстъпил от бойното поле и че съм изоставил императора си”. Когато Балдуин стига до него, той за втори път пада от коня. Императорът оставя Джон да го пази и продължава сражението. Всички тези детайли, описани от участници в събитията, показват, че дори в тази фаза на сражението, макар и обкръжени, рицарите не са изпаднали в паника и дисциплината им не се е нарушила. И императорът в този момент се кълне, че не ще напусне бойното поле, както също е бил съветван, което, ако не е имал тази възможност, би било безсмислено.
Луи дьо Блоа е посечен, вероятно от самия Калоян, като до него загива и Джон от Фризия. След няколко часа Балдуин е свален от коня и пленен и едва тогава, които могат от рицарите, потърсват спасение в бягство. Някои от тях успяват да стигнат до лагера, но 300 губят живота си заедно с неизвестен брой сержанти и венецианци. Българите също дават тежки загуби, поради което и поради предателството на византийците от крепоста бягащите рицари и венецианци не са били преследвани.
На бойното поле при Адрианопол Франция губи цвета на своето рицарство. Падат Епископ Петър Витлеемски, Стефан от Перше, брат на Граф Джофри (маршала), Рено от Монмирал, брат на Графа на Навара, Матю от Малинкорт, Роберт от Ронсой, Джон Фризийски, Уолтър от Нюили, Фери от Йерес, Юстас от Хеумонд и брат му Балдуин от Нювил…
Последствията
Последствията от битката са трагични за световната история на християнството. Големият план на Папа Инокентий за съюз между латинците и българите се проваля. Йерусалим никога не ще бъде християнски отново. Калоян, разярен от предетелството на византийците, които не изпълняват обещанията си, опустошава цяла Тракия. Скоро е убит и солунският император Бонифаций и главата му по традиция е превърната в бокал. Трагичната недалновидност на латинците след няколко десетилетия ще доведе до края на империята им. Дали присъствието в средите на кръстоносците на потомци на последния български цар Иван Владислав не хвърля странна прокоба върху съдбата им? Можем да се запитаме по много причини какво щеше да стане ако…, но в историята „ако“ няма.
