Военните пак сложиха ръка на политиката в Мианмар

През ноември 2020 г. в екзотичната азиатска страна Мианмар (предишното име на държавата бе Бирма) се проведоха парламентарни избори, на които управляващата партия Национална лига за демокрация спечели победата с огромна преднина. Първата сесия на новоизбрания парламент трябваше да се открие на 2 февруари, но това така и не се случи. Няколко часа по-рано бе извършен военен преврат, а фактическият лидер на страната Аун Сан Су Чжи бе арестувана. Обявено бе извънредно положение. По улиците на столицата Найпидо и най-големия град Янгон (Рангун) се появиха военни патрули, възникнаха проблеми с интернет връзката и с достъпа до социалните мрежи. Властта мина в ръцете на главнокомандващия въоръжените сили генерал Мин Аун Хлайн. Формалното оправдание за извършения преврат са „изборните измами“ на вота през ноември. Според военните гласуването е трябвало да се отложи заради пандемията от коронавирус.

Превратът в Мианмар не е изненада. Военните са доминиращата сила на политическата сцена в страната през повечето време след получаването на независимост от Британската империя през 1948 г. Както в редица други бедни развиващи се страни офицерите са естественият национален елит и смятат за логично и оправдано да диктуват и политическите процеси. През 90-те години на миналия век обаче „политиката с пагони“ става все по-неестествена. Започва борба за демокрация, начело на която застава Аун Сан Су Чжи. Тя се опълчва смело срещу генералите, макар че по ирония на съдбата нейният баща също е генерал, един от първостроителите на бирманската армия. Су Чжи има отлично образование, притежава магистърска и докторска степен от британски университети, работила е в САЩ, покойният й съпруг е британец, а двамата й синове живеят в чужбина. Борбата й с военната хунта придобива международна популярност и още през 1991 г. смелата бирманка е удостоена с Нобелова награда за мир.

Признанието на Нобеловия комитет обаче не носи бърз успех на Су Чжи. По-голяма част от следващите 20 години тя прекарва под домашен арест или в затвора. Демократизацията на Мианмар започва едва преди десетина години. На първите свободни избори през 2015 г. Националната лига за демокрация печели съкрушителна победа. Военните обаче са се застраховали – съгласно преходната конституция на страната те си запазват една четвърт от местата в парламента, а освен това чрез свои политически протежета могат да се борят и за останалите депутатски кресла, за които има свободен избор. Има и още една уловка – конституцията не позволява на Су Чжи да стане министър-председател, защото е била омъжена за чужденец и синовете й имат чуждо гражданство. Така тя първо става министър на външните работи, а от 2016 г. заема специално създадената длъжност „държавен съветник“, което й позволява да оглави изпълнителната власт. За контрол над силовите ведомства обаче и дума не може да става – те си остават под управлението на военните. 

Засега военните обещават да държат властта само една година след което да се проведат свободни избори, но повечето наблюдатели се съмняват, че това ще се случи. По-вероятно е те да се опитат да проведат дирижиран вот, в който победители да излязат партиите, протежирани от генералите. А дотогава страната ще бъде управлявана от новосъздадения Държавен административен съвет, оглавяван от генерал Минг Аун Хлайн. Този орган ще се състои от 7 военни и трима политици, които до сега бяха противници на Су Чжи. 

Реакцията на гражданите на Мианмар към преврата, естествено, е негативна, но никой не прибягва до драстичен израз на недоволството, защото е известно, че военните никак не се церемонят с несъгласните. Засега протестът се изразява в това, че жителите на най-големите градове са излезли по балконите и са произвеждали шум с удари по тигани и тенджери. На някои места лекарите са обявили стачка и са отказали да работят. Два дни след преврата на територията на страната бяха блокирани Фейсбук и приложението Уотсап. 
Доколко военните ще успеят да съхранят монопола си върху политическата сцена в Мианмар ще зависи и от международната реакция след преврата.

Дълги години Су Чжи бе истинска демократична икона за лидерите на западните държави. Ситуацията обаче се промени, след като амбициозната дама взе властта в Мианмар. Макар че бирманците, които са будисти, са над 68% от населението на страната, все пак има и малцинствени групи. Една от тях – мюсюлманите от етноса рохинджа е подложена на преследване от военните и от националистически кръгове. През изминалото десетилетие няколкостотин хиляди мюсюлмани бяха принудени да избягат в съседен Бангладеш, където водят мизерен живот в бежански лагери. Като фактически ръководител на правителството Су Чжи отказа да осъди преследванията срещу рохинджа и затова получи много укори от демократичния свят. 
Сега обаче на карта е поставено самото съществуване на демокрацията в Мианмар, поради което САЩ и редица държави от Европейския съюз вече осъдиха военния преврат в Найпидо. Вероятно ще последват санкции срещу военните. Някои от генералите и досега бяха под лични санкции от страна на САЩ заради съпричастността си към преследванията срещу рохинджа. Въпросът е дали на Мианмар ще бъдат наложени някакви икономически ограничения. Страната и без това е най-бедната в цяла Югоизточна Азия – при население от 55 милиона души нейният брутен вътрешен продукт е колкото този на 7-милионна България. А както е известно, генералите хич не ги бива в управлението на икономиката. 

Случващото се в Мианмар има геополитически измерения. За разлика от западните държави превратът не бе осъдени от Китай и Русия. Смята се, че военните в Мианмар са прокитайски настроени и ще обвържат още повече икономиката на страната с тази на големия северен съсед. Макар и бедна, югоизточноазиатската държава разполага с големи природни богатства и особено тези, от които китайците се интересуват най-много – нефт и газ. Основните залежи на тези енергийни ресурси са в крайбрежните води на Мианмар в Бенгалския залив. Оттам до Китай са построени газопровод и нефтопровод с дължина почти 800 км. При това капацитетът им е значителен – 12 млн. т нефт и 12 млрд. куб. м газ годишно. Нефтът на Минамар е много важен за Пекин, защото над 80% от вноса на петрол за Китай минава през тесния Малакския пролив, който лесно може да бъде блокиран от военния флот на САЩ в случай на сериозен конфликт. 

Освен с Китай военните в Мианмар са заподозрени в тясно сътрудничество със Северна Корея. Американското разузнаване смята, че те са се опитвали да се сдобият с ядрено оръжие или поне да заимстват опита на севернокорейците в тази област. Армията на Мианмар е една от най-големите в света, наброява над 400 хиляди души, а бюджетът й е доста над летвата от 2% от брутния вътрешен продукт, зададена като цел за страните от НАТО. 

В крайна сметка поне засега изглежда, че военните се завръщат трайно във властта в Минамар и вероятно ще успеят да извадят 75-годишната Су Чжи от политически процес. А това се вписва в общата тенденция на отстъпление на демокрацията по света, която се наблюдава през последните няколко години.