О.р. полковник инж. Кънчо Михов
Лальо Григоров убива 18 турски бойци в Освободителната война.
След третия ден от легендарното сражение на вр. Шипка през 1877 г. при проверка на личния състав никой не знае къде е опълченецът Лальо Григоров. Записват го при загиналите. Затова на мраморна плоча в Шипченския храм-паметник сред имената на загиналите от Първа опълченска дружина 13-и поред е записан Лазар Григорьев (руско изписване на фамилията).
Но кой е Лальо Григоров Трингов? Роден е в с. Шипка (сега град) на 24.02.1850 г. Непокорни са били предците на Лальо. Поборническите традиции в неговия род дават отражение върху подрастващия младеж. Дядо му Рад Трингов често прескачал отвъд Балкана до Севлиево по търговия с животни и не се стряскал много от мълвата, че по горските пътеки вилнеел турски разбойник, който пресрещал пътниците извън населените места и под смъртна заплаха ги обирал. Подготвен бил той за такава среща и когато оня се изпречил на пътя му, вместо да изпълни командата „Стой!“, отхвърлил ямурлука, под който криел оръжието си и застрелял негодника. Завлякъл го в храстите, без да вземе нито грош от кървавите пари, с които били натъпкани кемерите на турчина.
Непримирим бил и синът на дядо Рад, и баща на Лальо Григоров. Това се е случило през 1868 г. В селската кръчма на чаша люта ракия хортувал със свои съселяни, когато през отворената врата съзрял преминаващо конно заптие. Не ще да е била чиста съвестта на заптието, защото Григор Трингов, без да каже нищо, излязъл от кръчмата, пресрещнал конника на скрито място в планината и го изпратил на оня свят. Като видели, че конят се връща без ездача си, селяните разбрали какво се е случило. Научават и турците, но Григор се изплъзва от преследвачите си и забягва в Румъния. Заселва се в гр. Браила, където се захваща с овчарлък, мандраджийство и кожухарство.
Все по това време българската емиграция се готви за организирана борба срещу робията. Възмъжалият вече Лальо Григоров често отивал до Браила, за да помага на баща си. В едно от пътуванията се запознава с подготвящите се за преминаване на българска територия четници на Христо Ботев. Те го представят на войводата и младият мъж, впечатлен от бунтовническия ентусиазъм на новите си познайници, споделя с баща си, че
иска да се запише в четата
но не получава разрешение. Тайно от него прави опит да се присъедини към бунтовното ято, но вече е късно. Завърнал се в Шипка, но сърце мъжко не трае. Залавя се да майстори юнашки калпаци за приятелите си, досущ като тези на Ботевите четници. В един празничен ден вместо със задължителните фесове момците се хващат на хорото с Лальовите калпаци на главите. Това раздразва турците и те се оплакват на местните български чорбаджии, които на свой ред погват „злосторника“ и той отново е принуден да бяга в Румъния.
В Румъния Лальо научава, че войната вече е обявена. Взема решение, което повече няма да промени, и след поредния остър спор с баща си заявява, че този път няма да го послуша и заминава за гр. Плоещ, където се формира българското опълчение. На 26.05.1877 г. го зачисляват в Първа опълченска дружина и за кратко време усвоява войсковите порядки и бойни умения.
На това място ще направя едно необходимо отклонение, което дава представа за придвижването на авангарда на руските войски, в чийто състав воюва опълченецът Лальо Григоров. В Предния отряд, командван от генерал Йосиф Гурко, са включени и българските опълченски дружини. В боевете при Стара Загора, където опълчението на практика получава бойно кръщение, българите се бият като лъвове наравно и не по-лошо от руските войници. И затова, когато след дни генерал Столетов организира отбраната на Шипченския проход, опълченските дружини заедно с руските войници от 36-и Орловски пехотен полк са изпратени на най-отговорните участъци.
Но много скоро недалеч от южните покрайнини на Стара Загора 12-т хилядният Преден отряд ще се срещне с опитната 30-хилядна армия на Сюлейман паша. При завързалите се епични срещни боеве генерал Гурко прави извода, че е по-добре да съхрани силите на отряда, сражаващ се с по-многоброен противник, и заповядва оттегляне. На оттеглящите се войски ще се наложи често да влизат в бойно съприкосновение с преследващия ги противник. При едно кратко стълкновение ротата, към която се числи Лальо Григоров, е застрашена от обкръжение. „Един побеснял черкезин – разказва дядо Лальо – сновеше на кон ту назад, ту напред и даваше някакви разпоредби на подчинения му аскер. Прикрих се зад едно дърво и с един куршум го свалих от коня.“ Това той приема за
свое бойно кръщение
а след това в неговата сметка влизат още 17 повалени противникови войници.
При организиране на отбраната опълченските дружини, които представляват почти половината от защитниците на прохода, са разположени на предните позиции. Под палещите лъчи на слънцето с безпримерен масов героизъм българи и руси отразяват 12-те атаки на връхлитащите от три страни турски табори. Водата в манерките отдавна е привършила. Жаждата е непоносима. Северно от скалния масив Орлово гнездо в едно усойно място извира леденостудена вода. Турците вземат на прицел извора и има сведение, че, опитвайки се да налеят вода и занесат на другарите си, които са на позициите, загиват 276 смелчаци. На 21 август Лальо Григоров с още двама опълченци, пролазвайки между храстите, достигат до извора, но от височината Търсевец турско оръдие изстрелва снаряд, който се взривява между тях. Двама загиват, а Лальо Григоров е
тежко ранен
извлечен от полесражението и с волска кола превозен до руски медицински пункт. Дават му първа помощ, след което близките му успели да напуснат Шипка и временно отседнали в с. Етъра, Габровско, го вземат за домашно лечение.
Ето така години наред неговата драма остава в неизвестност и както казваше моята баба Тота Мандова: „Нашето момче си надживя паметника“ – думи, с които в нейна памет озаглавих този драматичен летопис. С прекършени криле, но с несломим дух Лальо Григоров доживява свободата.
По-късно, вече оздравял, отива в родната Шипка, но намирайки селото опожарено и разрушено, решава да се засели в съседното село Секеречево (сега Хаджи Димитрово). Създава семейство и собствен дом, в който се раждат шестте му деца. Три от тях умират рано, а за останалите прави всичко възможно да изучи и да им даде път в живота.
В Шипка и Хаджи Димитрово признателните потомци почитат паметта на поборника, който доживява до 90-годишна възраст. В читалище „Светлина“ в родния му град се пазят документи, свързани с неговия живот, а в Хаджи Димитрово учителят краевед Дончо Ангелов прави възпоминателен доклад, в който отбелязва: „Ще запомним дядо Лальо като голям българин с побелели коси и мустаци, облечен със салтамарка, потури и калпак на главата – умен, мъдър, духовит и сладкодумен мъж, който винаги с желание и приповдигнато настроение разказваше за участието си в Освободителната война“.
За написването на този летопис съм ползвал писмени документи, любезно предоставени от г-жа Гина Хаджиева от гр. Шипка, спомените на синовете на опълченеца Иван и Къньо, както и изследването на г-жа Иванка Абаджиева от гр. Казанлък, направено през 80-те години на миналия век. Авторът е родственик на Лальо Григоров.
