Информационен център на Министерство на oтбраната

Мобилност и пашкулиране

Илия ПЕТРОВ

Домашното хралупиране очевидно става модерно, защото е удобно и изглежда безопасно.

Стоенето на място, парализата, е социален аналог на смъртта. Фундаментално правило на цивилизацията е изискването и задължението за оттласкване от хтоничния свят, от земното притегляне, не само

чрез движение на собствените тела

но и чрез овладяването и обладаването на движещи ни сили и тела. Конят, катърът, магарето, камилата, слонът (животни пролетарии), кучето, каруцата, шейната, каляската, дилижансът, лодката, платната, балонът, парата, петролът, газът, автомобилите, самолетите, въглищата, електричеството, атомът. Все освободители на човешкото тяло от тиранията на гравитацията и от вредността на тъмнината.

Започвам така, защото, за да разберем същността на пашкулирането (терминът не е запазена марка), трябва да  вникнем в същността на мобилността. Парадоксът, разбира се, е и в това, че ние се движим без самите ни тела да се движат. Впрочем не е парадокс, а едновременно осъществяване на противоположни практики – мобилна статичност или статична мобилност. Все едно, семантиката е същата.

Можем да се движим и го правим, даже пашкулирани. Слагането на маската по време на настоящата пандемия е само

видимата част на начално пашкулиране

което по-натам продължава с носенето на ръкавици, спазването на дистанция и прочие. Атрибутите на пашкулирането ще се усложнят допълнително.

И така, пътят събира времето и пространството, а кръстопътят ги размножава. Пътуването е наш граждански исторически дълг и не само. Армията се състои от малки военни единици, обединени в едно общо пътуване, казва Клаузевиц. Тоталната мобилизация означава тотално правене на нещата мобилни. При пътуването душата е в постоянно упражняване да забележи непознатите и новите неща. Движението е светлина, а всяка липса на движение е робство.

Движещото се тяло не боледува. Всяко установяване някъде е временно. Движа се, следователно съществувам. Ние сме привързани към крилете на вятърна мелница. Загубата на движение е загуба на идентичност. Движението е всичко, целта нищо. Движа се, значи откривам. Човекът е човек, когато е напът. Движението е емоция – vita motus.

Одата на радостта е ода на движението. Движете се свободно хора, пари, стоки, услуги! И вируси! Това са иронично-сериозни бледо-бежови нишки на импровизиран апологетичен набор от магически „думи сертификати” и „фрази заклинания” срещу атавистичната уседналост. Телеграфни „изречения заглавия” на стихосбирки, лексикони, пътеводители на vita motus.

Изобщо апологията на движението заслужава специално изследване, тъй като досието ѝ е практически неизчерпаемо. Апологията на доброволното пашкулиране също, не само защото са взаимно свързани, но и защото често са внезапно сепарирани. Любопитството. Какво има там?

Може ли да стане мое?

Колониста в англосаксонския език наричат pathfinder – откривател на нова земя. Дискурсът на мобилносттта се е превърнал в аксиоматичен наръчник на съвременното номадство. Нещо като Нов завет на Homo mobile (движещ се човек). „Заветите” по принцип са верни, ако не се абсолютизират естествено. Мъртвото тяло категорично не се движи, освен ако не е носено.

В човешката история щеше да има, и има, безброй места, предмети, елементи, събития и феномени, които биха продължили да си съществуват, без ние нищо да знаем за тях. Защото сме стояли в капана на статичността. Но не само статичността е капан. Дебатът за покоя и движението, за крайното и безкрайното, както и за битийната им наличност или липса е в основата на древните философски школи на Парменид и Хераклит. По същество противоречащи един на друг светогледи, но всъщност взаимно допълващи се.

Парменид схваща битието като безкрайна умопостижима сфера в абсолютен и тотален вечен покой. Сетивата ни невярно отразяват покоя и затова съществува илюзията за движението. Ученикът му Зенон доказва абсурда на движението чрез своите апории, най-популярна от които е тази за Ахил и костенурката. Ахил не може да настигне костенурката, ако тя тръгне един метър преди него. За да я настигне, той трябва да премине половината от този метър, а тя през това време ще е напреднала още малко. След това трябва да премине следващата половина, но и костенурката не е останала на едно място. И така нататък. Раздробявайки пространството безкрайно, по рационален начин, движението не може да се докаже. Което не означава, че не съществува. Хераклит от Ефес с прозвището „Тъмния” е известен с фразата си „Всичко тече”.

Непрекъснатата промяна, трайността на движението, е базова характеристика на природата и битието и следователно ние никога не можем да стъпим два пъти в една и съща река. Светът е изтъкан от противоположности. Ако не си бил болен, няма да знаеш какво значи да си здрав. Ако не си бил гладен, не би изпитвал удоволствие от храната. Без войната не би почитал мира. И ако няма зима, никога няма да зърнеш пролетта. Само ако си бил в движение цял живот, можеш да оцениш покоя. Това е неизбежният ред на нещата, без които светът спира да съществува.

Покоят или движението

И двете измерения на битието съществуват без човека.

Въпросът е как човекът ги използва. Вътре и извън себе си. Култът към движението, с изключение на Средновековната епоха, е последователен и мултиплициращ се. Монашеският живот и църковните ордени са ретроградни примери за пашкулиране. Да си кажем обаче доста приятни примери. Монасите са първите рационални хора. Отделени от светския живот в различните ордени, тази рационалност се е изразявала по своему.

В бенедиктинският орден се е работело непрекъснато между молитвите. Свети Бенедикт Нурсийски е казвал – „Леността е в основата на всяко зло”. Това напомня текст на концлагер, но зависи от контекста. В доминиканските ордени се пишат наръчници за изгаряне на вещици, а августинският монах Грегор Мендел открива в манастир законите на генетиката, докато сади грах.

Акселерацията на движението е новата религия. Днес след хилядолетия на шеметно номадстване движението е първична характеристика на глобалната либерална пристрастеност. Работата е там, че то вече се е превърнало в принуда за подвижност или диктатура на движението. Хитро заместващо свободата на движение. От доброволното, а след това принудителното обездвижване към доброволно и след това принудително движение. Това са нашият път и атестатът за развитие.

Движението е постоянно алиби за либерализма. В неговите най-неочаквани измерения, да речем войната. Бързината е самата същност на войната и в армейските дела става ясно, че например единственият начин пехотинецът да победи артилерията е да унищожи на място обслужващия персонал на оръдията. Което означава, че след първия залп трябва да нападне веднага и от скоростта му зависи да стигне преди втория залп да го разкъса.

Наполеон Бонапарт твърди, че способността за война е в механиката на армията – масата, умножена по скоростта на движение. Айнщайн го доказва вселенски с формулата за енергията, равна на масата по скоростта на квадрат. Дромомани (в началото е име на дезертьорите при „Стария режим”, а по-късно в психиатрията значението е „манията за разхождане“) е другото име на модерните номади.

Обладани от „зовът на либералното”, дромоманите закусват в Люксембург, обядват в Страсбург и вечерят в Брюксел, наричайки това космополитизъм или в по-добрия случай – евродепутатство. Еразъм Ротердамски е бил първият описан дромоман, именно затова европейската програма за обмяна и обучение на кадри носи неговото име.

Не замръквай там, където си се събудил

и не заспивай там, където си вечерял, е мотото на Еразъм.

Той схваща приживе, че вместо да се прави на мъченик и да бъде изгорен на клада, е по-добре да пътува непрекъснато и пътувайки да пише. И Дезидериус Еразмус Ротердамус, както и днешните номади, се е надявал на пряката зависимост между треската за движение и интереса към съществуването. В опозиция на нидерландския автор на „Възхвала на глупостта” французинът Рене Декарт (и той си има латинско име Ренатус Картезиус) изрича веруюто на контраномадството, наричано в нашия случай пашкулиране: „Най-добре живее този, който най-добре се е скрил”.

Не че тогава се е случила точката на пречупване между мобилността и пашкулирането. Периодично, дори конюнктурно в историята се появява реакция срещу изтощителното вечно движение и изкуствения външен живот, в който никога не оставаме насаме със себе си.

Пашкулирането (официално терминът съществува от 30 години насам), инцидентно преди, днес е реакция на пандемията и този път то като че ли започва истинската си история. Пандемично „пашкулирането“ се използва, когато се препоръчва като предпазна самоизолация от хора на възраст над 70 години.

Такава изолация обаче доброволно търси и по-младото поколение, което още на 25 години започна да говори за живот на село и установи колко скъпи са станали имотите там. Милениалите (родените през 80-те и 90-те години на ХХ век) копнеят за пашкулиране, изтощени от безумието на света и търсещи собствени бърлоги. Това е и причината за нарастване на популярността на националните патриотични движения, тъй като в тях се вижда грижата за домашния уют и уседналото спокойствие върху бащината земя.

Домашното хралупиране очевидно става модерно, защото е удобно и изглежда безопасно.

Не трови нервите

и няма претенции към пространството на другите. Така че хиперномадството ще бъде заменено от хипергнезденето. Без да абсолютизираме и двете. Свикването с дистанционното обучение, дистанционната работа и дистанционните връзки не е само временно. Пашкулирането се оформи отново, за да остане и да се усъвършенства, а не да изчака преминаването на кризата, след която мобилността да встъпи отново в правата си. Но това не е трагедия. Напротив. В края на краищата има толкова много непрочетени книги.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top