Информационен център на Министерство на oтбраната

Георги С. Раковски – българският Гарибалди

Автор: Радослав Симеонов
Авторът е главен експерт в дирекция „Социална политика и политика по военна-патриотично възпитание” на МО

Че Георги Стойков Раковски (1821-1867) е една от най-мащабните и величави фигури от епохата на Българското възраждане едва ли има някакъв спор и възражения. Ако той принадлежеше към друг, по-голям европейски народ, със сигурност днес името му щеше да се произнася с уважение и респект из цяла Европа.

Но това не пречи за нас, българите, той да си остане всепризнат идеолог и стратег на българската национална революция, създател на прототипа на българската войска, деец от църковно-националните борби, проницателен политик, надарен публицист и журналист, просветител, страстен историк и етнограф. Със своя неспокоен творчески дух, свободомислие и универсални научни интереси, Раковски може да бъде оприличен и сравнен с френските енциклопедисти и мислители от времето на Великата френска революция.

Раковски в гръцката столица Атина, 1863 г.

Изследователите на неговия живот и дейност са категорични, че революционната му дейност извежда на по-висок етап на развитие борбите на българския народ срещу османското владичество, определен в историографията като етап на организирано национално-освободително движение. Пръв сред нашите възрожденски политици той прозира пряката зависимост между освобождението на България и т. нар. Източен въпрос, в решаването на който са замесени интересите на всички Велики сили, Османската империя и съседните балканските държави. Неговото политическо кредо е, че българите трябва максимално да се възползват от съществуващите противоречия между големите европейски държави, за да могат да извоюват своята политическа еманципация от Високата порта.

Раковски не се поколебава да подлага на унищожителна критика политиката на руския царизъм по „църковния въпрос”,която защитава целостта на Цариградската патриаршия и всячески ощетява българския национален интерес. За разлика от повечето наши възрожденци, които питаят верноподанически чувства към Русия, той се осмелява да издигне глас срещу нейната антибългарска изселническа политика, насочена към поощряване на емиграцията на наши сънародници в Бесарабия и Южна Русия. Ако в самото начало на своята революционна дейност е убеден привърженик на идеята за общобалкански действия срещу османския поробител, то в края на житейския си път, осъзнал интригите и попълзновенията на надигащия се балкански национализъм, става изразител на концепцията за пълна самостоятелност на българското освободително движение. Той успешно привнася в него елементи от четническата идеология, творчески възприети от възгледите и практиката на Джузепе Гарибалди в Италия. Със своите замисли и разбирания Раковски оказва неотразимо въздействие върху цяло поколение революционни дейци, които през 70-те години на XIX в. пристъпват към непосредствена подготовка за осъществяване на българската национална революция.


Макар всестранната дейност на този колос на българската национална революция да е привличала вниманието на мнозина изследователи, както наши, така и чужди, то в неговата богата на събития биография остават все още доста бели петна и недостатъчно добре осветлени факти. Дори в нея да липсват подробности за неговия личен живот, тя по-скоро прилича на сценарий за зрелищна холивудска кинопродукция, отколкото на животопис на един българин от края на възрожденската епоха. Представяният от родната историопис образ на Раковски, обикновено въздигнат на пиедестал, често пъти е лишен от обективен поглед към неговите чисто човешки слабости, недостатъци и грешки.

Раковски е роден през април 1821 г. в семейството на богат и буден котленски род. Въпреки че официалната историография посочва като негова рождена дата 2 (14) април, за нея липсват категорични документални свидетелства. Под гръцко влияние рожденото му име Съби скоро се видоизменя на Сава. Но в българската история той остава с личното име Георги, възприето под знака на огромното преклонение, което малкият Съби изпитва към своя вуйчо – прославения Георги Мамарчев, капитан от руската армия и предводител на български въоръжен отряд, сражаващ се в редиците на руската армия по време на Руско-турската война от 1828-1829 г. Десетилетия по-късно тази именна узурпация ще бъде повторена – социалистът Кръстьо Георгиев Станчев – един от водачите на болшевишката революция в Русия, ще възприеме фамилията на своя бележит чичои ще остане в историята с името Кръстьо Раковски.

Паметникът на бележития българин
в центъра на родния му град Котел
Фото Красимир Тодоров

Получил възможно най-добро за времето си образование в прочутата гръцка гимназия в цариградския квартал „Куручешме”, младият котленец, владеещ седем езика, бързо успява да се утвърди като ярка, влиятелна и авторитетна личност сред българската интелигенция в емиграция. Кримската война (1853-1856) бележи ясен водораздел в неговата биография. Ако до началото й той се изявява на какви ли не житейски поприща – учител по гръцки и френски, адвокат и откупчик на данъци, деец на църковното движение в Цариград, хъш в Браила, осъден на смърт гръцки поданик, емигрант и масон в Марсилия, то по време на войната Раковски се поставя в услуга на руското разузнаване. Постът на преводач към Щаба на турската армия му дава възможността да обикаля безпрепятствено из страната и през есента на 1853 г. да положи мрежата на т. нар. „Тайно общество”.

Скоро обаче конспиративната дейност на Раковски е разкрита, а самият той е арестуван и поведен под конвой към османската столица. По пътя успява да избяга и да сформира малка чета в Котленския Балкан, с която се надява да пресрещне руските войски. Неуспешният за Русия развой на войната обаче го принуждава да разпусне четата и да емигрира в Нови Сад – културен и духовен център на сърбите под австрийска власт. Тук Раковски се отдава на книжовно-просветителска дейност, поставяйки началото на издаването на вестник „Българска дневница”. Редом с това отпечатва и революционната поема „Горски пътник”, която, независимо от своя архаичен език се радва на широка популярност.

Експулсиран от австрийските власти, през 1858 г. Раковски се озовава в Одеса. Под впечатлението на разгарящия се турско-черногорски конфликт, той съставя своя първи план за освобождението на България, определящ насоките за развитие на българското националноосвободително движение за цяло десетилетие напред. Основният замисъл в него е страната да бъде освободена чрез всенародно въстание, ръководено от единен революционен център, наречен „Тайна канцелария”. Междувременно, обстановката на Балканите рязко се променя предвид изострянето на сръбско-турските отношения. Затова Раковски отпътува за Белград, където през 1861 г. изработва своя втори план за освобождение, който доразвива и конкретизира заложените в първия план идеи.

Според него въстанието в българските земи се поставя в зависимост от началото на военните действия на Сърбия срещу Високата порта. На сръбска територия би трябвало да бъде сформиран един български полк от 1000 души, който в благоприятен момент ще нахлуе в страната. Придвижвайки се по билото на Стара планина, този полк трябва да прерасне в половин милионна националноосвободителна армия. В плана се предвижда и създаване на „тайни комитети” в страната, които на практика трябва да обединят усилията на емиграцията с тези на вътрешните дейци.

След установяването на контакти с правителството, Раковски успява да постигне и неговото съгласие за създаването на български доброволчески отряд на сръбска територия. Чрез страниците на издавания от него в Белград в-к „Дунавски лебед”, той отправя пламенни призиви към българската революционна младеж да се включи в бъдещата акция. Така през пролетта на 1862 г. в сръбската столица е сформирана „Първа българска легия”. Белград се превръща в средоточие на цвета на българската революционна емиграция, защото в легията се записват както „вехти” войводи и утвърдени дейци на националноосвободителните борби, така и младежи без никакъв революционен опит, сред които е и бъдещият Апостол на българската свобода – Васил Левски.

Легията е организирана като типична войскова единица, снабдена със свое знаме и униформи. Редица изследователи са склонни да виждат в нейно лице първообраза на Българската армия. През юни 1862 г. сръбско-турските противоречия взривоопасно прерастват във въоръжен конфликт. Храбро участие в започналите сражения при „Варош капия” и „Байракли джамия” вземат и 600-те легисти, които въодушевено се сражават, надявайки се, че скоро ще удари и часът за освобождението на България.

Но за съжаление на Раковски и легистите, с посредничеството на Великите сили конфликтът между Високата порта и сръбското правителство бързо е уреден. Предвидено е Легията да бъде разпусната. Независимо от това, организирането на Първа българска легия е една от кулминационните точки в биографията на Раковски. Точка, която не само го превръща в неоспорим лидер на емиграцията, но и която послужва за начало на раздори измежду легистите. У някои от тях като Иван Касабов и Ильо Марков назрява негодувание и разочарование от поведението на техния водач. Те не одобряват факта, че със събраните от емиграцията средства Раковски закупува каляска и пищна униформа, представяйки се за „български княз”.

В последните години от живота си, съзнавайки, че българското общество все още не е готово за самостоятелни действия срещу Османската империя, Раковски продължава да търси възможности за изграждането на общобалканска антиосманска коалиция. През 1863 г., в качеството си на дипломатически пратеник на сръбския княз Михаил Обренович, той посещава столиците на Гърция и Черна гора. По време на пребиваването му в Атина, Раковски намира време и за един мимолетен романтичен епизод. Той се влюбва във Фроса – дъщеря на българина Хаджи Христо – гръцки национален герой и водач на въстаническата конница по време на „Филики етерия”, за която дори се сгодява.

Но бунтовническите трепети се оказват по-силни от любовните. През есента на 1863 г. Раковски отново поема пътя на емиграцията и се установява в Букурещ. Разочарован от бойното съратничество със сърби и гърци, той преценява, че оттук най-добре би могъл да реализира своите революционни кроежи. Престоят му във Влашко отново е увенчан с разнообразна литературно-книжовна дейност. През 1864 г. той успява да издаде няколко броя от двуезичните вестници „Будущност” и „Бранител” а на следната 1865 г. да отпечата отдавна планираното литературно-историческо списание „Българска старина”.

Престоят на Раковски в румънската столица съвпада по време с началото на поредната Източна криза, маркирана от началото на Критското въстание през 1866 г. Всеобщият революционен кипеж, обхванал Балканите, принуждава Раковски да пристъпи към изработването на своя трети, последен план, озаглавен „Привременен закон за народните горски чети за лето 1867-о”, носещ дата 1 януари 1867 г. Този план отново предвижда освобождението на България да се реализира по пътя на всенародно въоръжено въстание, но за разлика от предишните, сега се проектира създаването на стройна четническа армия, състояща се от сформирани на териториите на съседните балкански държави чети.

Начело на четите стоят „воеводи”, които трябва да подчинят действията си на „главен воевода” и ръководен орган на въстанието, наречен „Върховно началство”. Този план представлява пълна еманация на четническите идеи и се счита от историците за най-високия връх в идейната еволюция на Раковски. За съжаление обаче, патриархът на българската революция вече е неизлечимо болен от туберкулоза, а и няма достатъчно сили и средства да започне неговото реализиране.

Той умира на 9 октомври 1867 г., изпратен в последния си път от представители на многобройната българска емиграция в румънската столица. Неговата смърт представлява голяма загуба за българското революционно движение, но заветите и идеите на Раковски остават безсмъртни, защото са подети от хиляди негови последователи, които поемат щафетата на борбата срещу османското господство.

Ковчежето е изработено от слонова кост с метален обков и орнаменти. С него през 1885 г. са пренесени костните останки на Раковски от Букурещ през Русе до София. През 1942 г. то е отнесено в родния му град и до 1981 г. престоява в котленската църква „Св. Св. Петър и Павел“. След изграждането на Пантеона на Раковски ковчежето е експонирано в една от залите на Историческия музей в гр. Котел.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top