Автор: Проф. Димитър Минчев
Пролетта на 1941 г. е динамично политическо време за Балканите. На 1 март България се присъединява към Тристранния пакт, а на 25-ти същото прави и Югославия. Два дни по-късно обаче генерал Душан Симович извършва военен преврат в Белград и страната се отказва от съюза с Германия. Следва светкавична военна операция на Вермахта и югославската армия е разгромена за броени дни. Новата ситуация открива възможност за България да си върне Вардарска Македония, от която нашите войски се изтеглят в края на Първата световна война.
Веднага след германското нападение срещу Югославия в някои по-малки населени пунктове в Македония спонтанно започват да се създават местни български власти, тъй като югославските или се оттеглят или са се снишили. Потребностите на историческия момент винаги са създавали необходимите личности. В Скопие пристигат Стефан Стефанов и Васил Хаджикимов – двама инициативни македонски българи. Те се явяват само като очакваната искра, за да пламнат сърцата на хората, жадни за патриотична дейност.
С пристигането си в Скопие Хаджикимов и Стефанов влизат във връзка със стари свои приятели и съратници: адвоката Благой Попанков, търговеца Илия Атанасов и доктор Делчо Зографски. Под трясъка на бомбите и гърмежите на оръдията Стефанов и Хаджикимов минават от къща в къща, влизат във връзка и с Иван Пиперков, д-р Александър Георгиев, Страхил Коцев и със Спиро Китинчев. За всички вече е ясно, че сръбските войски ще бъдат прогонени. Населението не може да не се вълнува. Така на 8 април вечерта в Галички хан — срещу църквата „Свети Димитър“, се провежда съвещание, на което е поставен висящият пред всички въпрос: „Какво да се прави?“Стига се до заключението да се направи събрание в по-широк състав.
След няколкодневни консултации и разисквания на 13 април в дома на Спиро Китинчев в Скопие е създаден комитет, който по идея на Васил Хаджикимов е наречен „акционен“, тъй като се създава в името на някаква акция, а именно — овладяване на властта и присъединяване на Вардарска Македония към България. Всички по-нататъшни действия на комитета са подчинени на тази основна задача. В крайна сметка официалното название, което се чете върху печата на комитета, е Български Централен Акционен Комитет (изписано с главни букви). Останалите комитети носят названието Местен български акционен комитет. На заседанието се избират и ръководни органи. Централният комитет е в състав от 32 души. Той от своя страна избира Изпълнителен комитет в състав: председател Стефан Стефанов, подпредседател Спиро Китинчев, секретар-организатор Васил Хаджикимов. Член на Централния комитет е и Тома Дрангов — братът на прославения български офицер Борис Дрангов.
Една от първите задачи на Централния комитет е да издаде декларация, с която да обяви в цяла Македония за конституирането си за своята политическа линия. В декларацията се казва:
„БЪЛГАРИ! Македония е свободна! Свободна е Македония за вечни времена! Настъпи краят на робството, под което Македония изнемогваше до преди няколко дни само. Вековното македонско робство, гръцко, турско и сръбско, духовно и политическо, а в XX век и икономическо и социално, изчезна завинаги! Един велик идеал, свободата, за която Македония води вековни борби с безпримерен стоицизъм и безбройни свидни саможертви, е вече действителност!… Македония е свободна и е вече в общобългарската национална общност!“
От тази декларация става ясно, че се възприема линия за присъединяване към България; въпреки че български официални власти край Вардар все още няма, те ще дойдат след седмица-две!
Така изгрява свободата на Македония. Радостта на местните българи от това голямо историческо събитие е неописуема. Те с трепет очакват българските войски. Акционните комитети пристъпват към организиране на тяхното тържествено посрещане по цяла Вардарска Македония. Особено импозантно посрещане е организирано в Скопие. При влизането на колоната в града множеството е задръстило улицата. Хора се хващат за броните на колите, за калниците, за фаровете, отварят вратите и целуват войниците. Офицерите са носени на ръце. До късно през нощта в Скопие кънти бойният български вик „ура“, който е бил забранен на македонските българи в течение на двадесет години. На Великден архимандрит Стефан отслужва молебен и произнася пламенно слово, с което поздравява гражданите на Скопие с освобождението им. Образува се голямо църковно шествие с участието на населението и войската.
Българските войски са приветствани тържествено навсякъде в Македония, не само в Скопие. Величествено е посрещането им в Битоля: от 35 000 души население 30 000 излизат да посрещнат българската армия. Множеството се хвърля към вагоните, прегръща войниците и ги обсипва с цветя. По-особено внимание заслужава посрещането на българските войски в Охрид. Този град, тази българска светиня бива освободен от италианската окупация малко по-късно. Българските войски влизат в града едва на 15 май. За посрещането им към Охрид се стичат цели села. Край града, особено около село Косел, има биваци на селяни, нетърпеливи да видят български войници.
Целият град посреща бойците с „ура“ и сълзи от радост. В Прилеп посрещането на българските войски е организирано лично от председателя на местния акционен комитет, старият екзархийски учител Милан Небреклиев. Развяват се трицветни и черно-червени знамена с надписи „Свобода или смърт“, „Да живее нашата мила майка България“. Хората плачат от радост и викат „ура“. Автомобилите, оръдията, картечниците и войниците са обсипвани с цветя.
у населението във Вардарска Македония
Навсякъде във Вардарска Македония българските войски биват изключително сърдечно посрещнати от населението, организирано в повечето случаи от акционните комитети. Навсякъде то излиза по пътищата, улиците и площадите, издига приветствени възгласи, пее български песни, носи цветя. В редица селища бият камбаните, извиват се народни хора, носи се нестихващо „ура“.
Акционните комитети организират и тържествено посрещане на цар Борис III. Най-напред царят пристига в Щип — най-силната крепост на българщината. Целият град излиза, за да го посрещне. Всеки иска да го види и приветствува.
Цветя и кърпи летят към царската кола която едва си пробива път между хората. След това той посещава Струмица, Гюмюрджина, Дедеагач, Ксанти, Кавала и Драма. За отношението на хората от Вардарска Македония към българската власт говори и посрещането, което се устройва от акционните комитети на министър-председателя Богдан Филов, който посещава Щип, Велес и Скопие. В Щип пред събралото се множество Филов произнася патриотична реч.
Своето признание за тържественото посрещане на българските войски дават и югославските комунистически функционери, приближени на Тито. Светозар Вукманович—Темпо, пристигнал в Скопие на 26 февруари 1943 г. като делегат на ЦК на КПЮ при ЦК на КПМ, прави следната констатация в свой доклад до ЦК на КПЮ: „Народът посрещна с цветя българските окупатори, па даже и германските.” Признанието на титовци е е красноречиво! Вън от всякакво съмнение са и родолюбивите чувства на българите от Македония.
*Авторът е председател на Българската национална комисия по военна история, негова е книгата „Българските акционни комитети в Македония – 1941 г.“, издадена от Военно издателство през 1995 г.
