Информационен център на Министерство на oтбраната

ВОЙНАТА ЗА ПЪТЯ НА КОПРИНАТА

Димитър Димитров

Конфликтът, който ще опишем накратко, е най-продължителният в световната военна история, продължил от 114 г. пр. Хр. до 153 г. сл. Хр., т.е. почти 270 г. Тази война е последствие от най-големия военен сблъсък в Североизточна Азия, този между хунорите на Мотун и китайците на династията Хан, продължил 100 години и завършил със стратегически пробив на китайците срещу дясното (южното) крило на Хунорската империя в Таримската долина (сега пустинята Такламакан). Това са източната и централната част от Пътя на Коприната, около 2000 км от общата му дължина от около 3500 км, от Шенци в Китай до Емамшар в днешен Иран. На запад, по останалите 1500 км, конфликтът започва по-рано (238 г. пр. Хр.) и е резултат от амбициите на Елинистичната империя на Селевкидите и партиите за наследството на Александър Велики.

НА ИЗТОЧНИЯ И ЦЕНТРАЛЕН ФРОНТ

В 138 г. пр.Хр. императорът на Хан, Уди, изпраща първата китайска проучвателна експедиция на запад, водена от офицера Чжан Цян. Цян, участник във войните с хунорите (женен за хунорка), е притежавал добри връзки в техния двор, които вероятно са му осигурили необходимите разрешителни да се движи в техните територии. Той достига до Бактра (Бактрия) – центърът на „Пътя на Коприната”, където събира сведения и разговаря с дипломати и търговци от Индия и Партия. Чжан Цян прекарва там до 125 г. пр. Хр., когато се завръща в имперския двор и представя докладите си. На база на тези доклади император Уди разработва стратегията си за поставяне под контрола на Хан на източната и централната част от Пътя на Коприната и на практика монополизиране на търговията по него. Конфликтът на Хан, от една страна, с „Гръко”-Бактрийското царство (наследник на трако-македонските градове, основани от Александър Македонски) и от друга страна, с контролиращите Тарим хунорски и сродни народи, сред които най-големият е бил народът Йех-Чих (латинска транскрипция на китайското им наименование), става неизбежен.    

      Йех-Чих контролирали дясното крило на Хунорската империя и били въвлечени и в двете войни за контрола над Пътя на Коприната. Неколкократно китайците се опитват чрез подкупи и/или дипломатически интриги да привлекат Йех-Чих на тяхната страна в конфликта с хунорите, но без успех. Око 25 г. сл. Хр. по-голямата част от дясното хунорско крило, формирана от мнозинството Йех-Чих, от Тохарите и Асените (Осуните) напускат Таримската котловина (центъра на Пътя на Коприната) и се придвижват към долината на Фергана, Памир и Северна Индия. Там те стават движещата сила зад обединението на по-рано установилите се на тези територии хунорски (сакски) племена и местното трако/дако-бактрийско население, потомци на трако-македонските военни колонисти на Александър Велики. Това обединение се противопоставя на интересите на империята на Селвкидите и на Партия на запад. То е оглавено от КаДула Кадписа (30–80 сл. Хр.), основател на династията на Кушаните. От този момент тези Йех-Чих започват да бъдат наричани от китайците с името „Големите Йех-Чих”(Da Yuezhi), докато останалите в Тарим между Куча и Кашгар техни родственици с името „Малките Йех-Чих”(Xiao Yuezhi). Оставеният в Тарим от тази миграция вакуум става причина за нахлуването там на Хан.

Тук главната фигура става

един от най-способните, коварни и безскрупулни пълководци

на Хан, „Генералът на западните войски” Бан Чао, който 30 години води десетки военни акции на Източния фронт и на практика за този период осигурява почти пълна хегемония там на Хан.

В 73 г. Бан Чао е част от военнодипломатическата експедиция на генерал Гоу Хун до царство Шан Шан, контролиращо южната част на Таримската долина до границите с Тибет, в която командва кавалерийския ескорт. По същото време в двора за аудиенция пристига и дипломатическа мисия на хунорите. Двете мисии са настанени, както е обичайно в дипломатическа резиденция в изчакване да бъдат приети от царя. Типично за китайците, но нещо нечувано в хунорските среди, очаквайки аудиенцията при царя на Шан Шан, Гуанг те предателски избиват членовете на дипломатическата мисия на хунорите и изпращат главите им на царя. Поразен от деянието на китайските пратеници, Гунг, без да се срещне с тях, ги изпраща с дарове и писмо до императора в Китай.      

     В 74 г. китайският генерал Доу Гу, под чието командване служи Бан Чао като командир на кавалерията, започва кампания в Тарим. В операциите участва и генерал Гоу Хун, извършителят на престъплението в двора на Шан Шан. В степния свят такова нарушаване на дипломатическите принципи не може да остане ненаказано и отмъщението не закъснява. В 75 г. войска от Куча и Кашгар, главни градове на Йех-Чих в Северен Тарим изненадва и разгромява китайските войски. Двама от водещите китайски генерали, Гуо Хун и Чен Му загиват в сражението, а Бан Чао и Доу Гу успяват да се спасят. Това е урок, който Бан Чао никога не забравя и повече не се поставя в положение да бъде изненадан, като изгражда огромна мрежа от информатори в градовете на Таримската долина. В следващите 30 години той поставя под свой контрол Котан и Кашгар, в 80 г. и 87 г. потушава жестоко две въстания в Кашгар, а в 88 г. в Ярканд, като временно поставя под контрол и част от останалите в Тарим асени (осуни). В 84 г. Бан Чао попада под натиск от ново въстание в Кашгар, но този път подкрепено от войски от централноазиатското царство Кангжу (согдийци?). Той моли за помощ

царя на Големите Йех-Чих (Кушаните)

Бима Токту (дядо на Канишка) и я получава, с което отразява атаката и отново подчинява региона, превземайки и Турфан. Бима Токту в замяна на помоща си е поискал, както е обичайно, китайска принцеса за жена, както и поставяне на трона на Кашгар за техен заложник. Характерно за китайците, договорът не е изпълнен, което принуждава Токту да нахлуе в Тарим със 70000-хилядна войска. При преминаване на един от проходите  на изток от Баян (в Тяншан) тази войска попада в засада на Бан Чао, който с по-малки сили й нанася поражение, след което те отстъпват в своите територии около Бактра. Следващата военна кампания на Кушаните е едва в 114–120 г. В 91 г. Бан Чао в крайна сметка подчинява цялата Таримска долина, провъзгласен е за Върховен протектор на „Западните райони” и като такъв в 97 г. изпраща свой пратеник (Ган Янг) към границите на Римската империя, който стига според докладите му до Черно море и Персийския залив.Това е върхът на хегемонията на Хан. В 102 г. този забележителен военачалник и циничен тактик се оттегля от активен живот, като победител в първия епизод от конфликта за Пътя на Коприната.

Само 12 години след това кушаните, водени от сина на Бима Токту, Бима Кадбисес, нахлуват в Тарим, превземат Кашгар и поставят на престола своето протеже Ченпан. Започва вторият епизод.

Статуята на Канишка

     В 127 г. на трона на Кушанската империя се възкачва Канишка, син на Бима Кадбисес и пра-правнук на основателя на династията Ку-Дула Кадбисес, един от първите известни на историята носители на името/титлата Дуло. На Канишка е съдено да сложи край на конфликта за Пътя на коприната и в двете му зони – източната и западната! Военните кампании на Канишка в Тарим и териториите около езерото Балхаш, на север от Бактра, продължават почти 20 години! Ето как е описан резултатът от тях в историята на Хсиянг Тсанг (VI век ) :

„Канишка от Гандхара (Хиндукуш – б.м.) завладял всички гранични провинции и управлявал голяма територия, простираща се на изток от Тсунглинг (Тиян Шан – б.м.). Даже племената на запад от Жълтата река му изпратили заложници, като за удобство той държал тези заложници през зимата в Индия, Каписа (Беграм – б.м.) през лятото и в Гандхара през есента и пролетта.”  

От тази история виждаме, че Канишка е изнесъл войната в един момент на самата територия на Китай, през границата на империята, което не е ставало от времето на голямата война с хунорите, почти 200 години по-рано. Получавайки данък от „племената на запад от Жълтата река”, Канишка се превръща в абсолютен хегемон на запад от Шенци, т.е. върху целите 2000 км. от Пътя на Коприната ( източната и централната му част)! С това там войната приключва и нов конфликт се появява едва при династията Танг, нахлуванията на тюркските племена и на арабите, почти 500 години след описаните тук събития.

Кулата на Канишка

Самият историк Хсиянг Тсанг, който е и един от най-големите китайски пътешественици, при едно от пътуванията си до Индия видял един от описаните манастири на Канишка, на чиито стени били изписани портрети на заложниците. Известна е и кулата на Канишка, която професор Амджад Хюсеин, археологът, който я изследва, предлага да бъде обявена за „Осмо чудо на света”. Кулата е описана в детайли от няколко китайски поклонници, които са я посещавали, а най-подробното описание е оставил същият Хсиянг Тсанг в доклад за своето пътуване до западните земи (620–645), в който я описва като „най-високата сграда в тази част на Азия”. Според съвременните проучвания тя е била висока колкото днешна 13-етажна сграда. Там през март 1909 г. проф. Д. Б. Спунър, първият куратор на музея в Пешавар, открива бронзова касета с кости на Буда. Върху касетата има надпис и фигура на Канишка. Сега тази реликва се намира в музея на Пешавар, а копие е изложено в Британския музей.

 НА ЗАПАДНИЯ ФРОНТ

      Целта на всички съперници – Селевки, Парти и Големите Йех-Чих (кушаните), е била Opulentissimum illud mille urbium Bactrianum imperium, Justin XLI,1, Изключително богатата Бактрийска империя с хилядата градове”, както я описва Юстин. Освен Бактра един от главните градове на тази империя е бил гр. Александрия в Арачосиа, един от 70-те града, основани от Аллександър Велики около 330 г. пр.Хр. Там военните действия се развиват с доста по-голяма динамика и, естествено, с участие на доста по-малки военни ресурси от конфликта на Източния фронт.

     Пръв заявява своите амбиции сатрапът на Селевките Андрагорас , който управлява източните им територии. По време на военния конфликт с партиите Андрагорас изпада в немилост пред царя си Антиох II Деос и се отцепва от него, а по-късно и от Селевк II. Той успява за дълго да задържа партите и конфликтът изглежда навлиза в позиционна фаза. Но в 238 г. пр. Хр. Андрагорас е нападнат от север от даките и притиснат в столицата си Кучан (до югоизточното крайбрежие на Каспийско море), където е убит от скитския/дакийски вожд Аршак, потомък на митичния основател на Партската динасия, Кави-Каиа-Ад. Тук се срещаме за пръв път с титлата Кави-Ави, позната ни от Ави-Тохол, името/титлата на българския праотец от Именника. 

     Битката при Екбатана в 129 г. пр. Хр. е вторият опит на империята на Селевкидите и царя им Антиох VII да постави тази част от Пътя на Коприната под свой контрол. Той събира огромна войска от 80 000 наемници и преминава р. Голям Заб, на изток от Мосул (днешен Ирак). Там Антиох побеждава партския генерал Индатес, а впоследствие и партският губернатор на Вавилон е убит от Антиох. В един момент обаче той допуска фатална грешка, като само с телохранителите си и малка кавалерийска част (докато войската му зимува) тръгва към свой отдалечен гарнизон, който е бил нападнат от партите. При Екбатана Антиох попада в засада, организирана от царя на партите, потомъкът на Аршак, Фраат II, и пада убит (или се самоубива) заедно с всичките свои бойци. Тази битка бележи края на присъствието на Селевкидите (Елинистичните монархии) в Месопотамия и Иран.

   Подсигурил гърба си на Запад, Фраат II насочва военните си ресурси на Изток към Бактра. Там той влиза в 127 г. пр. Хр. в сражение с пресрещналите го войски на Сака и Йех-Чих, където претърпява тежко поражение, в което и загива, а войските му са почти напълно унищожени. Артабанус Първи (127–124), чичо на Фраат II, който се възкачва на трона, сключва мир и плаща данък на Йех-Чих, но само докато събира нова войска, с която се насочва на изток в търсене на реванш. Там той е застигнат от същата съдба и загива в битка с тях. С това Големите Йех-Чих (Кушаните) стават еднолични господари на западните 1500 км от Пътя на Коприната, поставяйки търговията по цялата му дължина под свой монопол. Канишка утвърждава западната си граница с партите от устието на р. Инд , по течението и на север, до днешния Ашхабад, близо до Каспийско море, осигурявайки на Кушанска империя невероятно могъщество, богатство и религиозен и художествен синкретизъм! В целия епичен конфликт за Пътя на Коприната, всички участници разчитат главно на един род войски – тежката конница. Победител е тежката кушанска конница, прототип на по-късните „катафракти”.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top