Информационен център на Министерство на oтбраната

Гуна Иванова – пиринската царица на родопската песен

Във Франция я замерят с плюшени възглавнички в знак на възхищение.

Това не е интервю. Това е разговор. Разговор с много отклонения и витиеватости, досущ като горска пътека, по която си поел, не за да стигнеш донякъде, защото в планината навсякъде е красиво, разговор като народна песен, ако позволите това сравнение, тъй като удоволствието от разговора според мен е като удоволствието от песента – пееш я заради самото пеене.

Водим този разговор с народната певица Гуна Иванова в нейната стая в Представителния ансамбъл на Въоръжените сили. Стаята прилича повече на гримьорна заради голямо овално огледало, а мъхестите покривала на меката мебел внасят някакъв отколешен уют в иначе по войнишки строгото помещение. То сякаш е приело от излъчването и достолепието на самата Гуна, която не бърза заникъде. Напротив. Предлага ни първо от запазената си марка – екзотичното „Гунино кафе” – еспресо, приготвено с някаква чудна слабоалкохолна съставка, внос чак от ЮАР.

„Вие питайте, аз ще се нарисувам много хубаво”, казва ми тя, когато ѝ напомням целта на нашата среща, тъй като в стаята сме аз, фотограф, един от пиарите на Националната гвардейска част и други хора. Аз предпочитам да остана очи в очи със събеседника си, даже не обичам да го прекъсвам с въпроси, защото, за да стане хубав един разговор, той трябва да се превърне в монолог, в който журналистът не бива да присъства а трябва да изчезне, да се стопи до ехо… Затова започваме малко по-отдалеч.

Всеки свободен миг Гуна Иванова прекарва в планината. Владая, Бояна, Витоша, Боянския водопад са чести маршрути за нея, но Пирин планина е любимото ѝ място. Няма по-красиво място. Въпреки че е ходила на много места, дори на връх Митикас в планината Олимп. На него няма нито една тревичка и храстче, всичко е камънак. На всяка крачка си виках: „Их, къде дойде чак тук да късаш парцалите, като си имаш Пирин планина?! А едни чужденци казват: Много красиво! Щото не са видели Пирин!” За Гуна пиринските езера – Самодивските, Кременските, Василашките, Тодорини очи, Папаз гьол, Тевното езеро са извор на сила и енергия. Може би, защото е родена и закърмена в сърцето на Огражден планина – село Богородица. Мястото е обградено от малки възвишения, на всяко от които има параклис на различен светия. Тя го напуска на 11 години, но и досега често го посещава, въпреки че бащината й къща е продадена. Спомня си родния дом – бяла, красива, чардаклия къща. С един огромен чардак с три стълби. Та на тоя чардак сме израсли многобройна челяд. Чуди се как е успявала да ги изхрани майка им, която се е занимавала с боядисване на прежди за халища, одеяла и килими. Гуна и до днес помни кой цвят от какъв природен дар се добива – кафявото от орехова шума, жълтото – от планински лишеи, които растат по скалите.

Питам я от какво са добивали синьото, но тя не можа да си спомни. Знам, че в древни времена по нашите земи и в Европа синьото се е добивало от заешки кости, но е било с много лошо качество и яркостта му се изгубвала бързо. Впоследствие в ренесансова Италия, а оттам и в Европа художниците започват да използват по-скъпия от златото минерал лапис лазури, известен още като лазурит, внасян чак от Афганистан. „Много интересно, не го знаех, наистина…”,  искрено ми благодари тя за тази информация. Споменавам това не за друго, а защото си мисля, че човек, който разбира от шарки и багри, той разбира и от „шарките и багрите”, образно казано, в народната песен.

После си говорим за баща ѝ, самороден талант, певецът на региона, който огласял околията с чистия си мощен глас, докато водел със себе си малката Гуна, яхнал мулето.

В бащината къща на Гуна Иванова са три семейства – всички певци и музиканти. Братовчедките, по-големи от нея, я водят по седенки и събори. Там малката Гуна трупа впечатления и опит. На един подобен събор е и първата ѝ сценична изява в с. Кърнолово. Оттам пази ярък спомен – след слизането от сцената една жена я прегърнала и ѝ казала:

„Боже, колко си маленко, а колко силно пееш.”

Творческият й път я отвежда през 1968 г. в пернишкия ансамбъл „Граово”, където пее до 1983 г. По-късно съпругът ѝ я насърчава да се яви на конкурс в Народния хор при Радио София, за да спечели и да поиска жилище. След три тура е одобрена, но изпитва ужас при мисълта, че трябва да поиска жилище, и се отказва. После всички питали коя е „тая откачената”, дето спечели и изчезна. „Бях 21-годишна, срамувах се да поискам жилище. Така изпуснах птичето.”

Чак след 14 години по-късно шансът я спохожда отново. Печели конкурс за солистка в Ансамбъла на ГУСВ. Благодарение на нейния съпруг, който разучил всичко, а в деня на прослушването й казал: „Като тебе друга нема!” Той ме направи певица, спомня си Гуна Иванова. Тогава самата тя не се взимала насериозно, но съпругът ѝ казал: „Я ела тука! Гледай тия – от тях нищо няма да излезе!”

Завършва школа за художествени ръководители в Пловдив. За покойния си съпруг разказва, че я носел на ръце. Чакал я всеки път с черна волга, а всички му се чудели какво е това неизменно чакане: „Принцеса ли чака, царица ли чака?!” Имах прекрасно семейство, в което цареше хармония, но това беше до определен момент, изведнъж всичко се срина.

За да излезем от този минорен тон, отварям тема за песента. Обяснява, че родопските песни са ѝ любими, може би защото най-добре пасват на нейния глас. Никоя песен не отключва всички сетива така, както родопската.

Гуна Иванова е гастролирала в Русия, Сирия, Тунис, Монако, Франция, Швейцария, Германия, бивша Югославия, Англия, Канада, Южна Африка и други страни.

Не е пяла само в Америка

като изключим Канада. Не ме тегли Америка, не я харесвам тази страна.

В Античния театър на Картаген в Тунис публиката я аплодира дълго след края на концерта. Във Франция обаче е най-невероятното ѝ сценично преживяване: „Беше в селището Раматюел, родното място на Жерар Филип и съпругата му. В тяхна памет всяка година се организира фестивал, пак в един такъв древен театър на брега на морето. Местните имат традиция да сядат там на червени възглавнички с избродиран бял гълъб. И в момента, в който публиката изпада в екстаз от изпълнението, става и мята възглавниците към сцената. Невероятно е удоволствието, когато над артистите буквално „валят възглавници”. В израз на одобрение. Та съм го преживяла и това. В Канада цяла зала българи стояха прави и плакаха, когато им изпях песента „Българин ме викат”.

Накрая няма да подминем и внучките ѝ – Ива и Велислава Костадинови, за които в. „Българска армия” вече писа. Те също са тръгнали по пътя на баба си и са едни от най-новите попълнения в Ансамбъла. Имат и съвместен албум с Гуна, наречен на една от любимите ѝ песни – „Зайди, зайди ясно слънце”. „Озаряват ми душата и сърцето, изпълват ми живота. Много се надявах всяка да си поеме професията, но ето какво е да повлечеш крак – те са с мен от малки по репетиции”, споделя тя на финала на разговора, непринуден и в същото време сериозен, но без да нагарча, съвсем като Гуниното кафе, макар и без захар.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top