Информационен център на Министерство на oтбраната

Опияняващата история на виното и ракията

Димитър Статков

Първите документални свидетелства за произхода на божествения гроздов сок от нашите земи

Имаме пълно право да претендираме, че първите документални свидетелства за произхода на виното са от нашите земи. За утвърждаване на славата на божествената напитка древноримският учен и общественик Плиний Стари сочи в своята 37-томна енциклопедия „Естествена история” тракийският владетел Евмолп. Името му се свързва и като основател на първото укрепено селище върху трихълмието в Пловдив, известно като Евмолпия. Това става около 1420 г. пр. н. е. Приема се, че той е съвременник на друг митичен тракиец – Орфей. След загубата на любимата си Евридика той се отдава на винопиянство и… мъжки ласки.

През цялата античност, маркираща културата на Средиземноморието от VIII в. пр. н. е. до края на VI в. сл. н. е., единствената алкохолна напитка, за която се споменава, е виното. То обаче се е приемало повече като неизменно допълнение на храната, а не като вредна напитка. Същото се отнася и за цяла Арабия, където през Късната античност – III–VI в. сл. н. е. до появата на пророка Мохамед виното е било на особена почит. По онова време Сирия и Палестина са сред най-големите износители на хамр (арабската дума за вино) в античния свят. Египет, Месопотамия и дори сушавият Йемен произвеждали превъзходни вина. Древният географ Ибн Руста описва цели 78 сорта грозде за вино, отгледжани в региона на днешната йеменска столица Сана. Особено популярни били Ал Шамси (Слънчево вино), Ал Шамул (Охладено от северния вятър) и Ал Каркаф (Разтрисащото).

Като ценна експортна стока за региона на Средиземноморието

арабските вина се транспортирали с охранявани кервани и кораби

Сирийският град Палмира става международен разпределителен център по суша, а на север от Газа потеглят флотилии с амфори вино. Според изследователи основната арабска дума за търговец „таджир” е производна от древноарамейската за търговец на вино.

И до днес ислямският свят не е единен по отношение на употребата на алкохол.  В началото новата религия го разрешава като стимулираща душата напитка. Медът и виното се приемат за едни от най-желаните Божи дарове. Според една от сурите (главите) в първите редакции на Корана правоверните щели да се радват в рая на „реки от вино”. В друга сура е записано: „И от плодовете на палмите и гроздето взимате опияняваща напитка и хубава храна. В това има знамение за хора проумяващи.” Тук ставна въпрос за напитката набид от фурми, която е вид вино.

Едва след битката при възвишението Оход, в която правоверните мюсюлмани са разгромени от езическите воини на Мека и Хамза, а Абу Талиб, чичо на младия пророк Мохамед, е убит, настъпва обрат в отношението към алкохолните напитки. Поражението, първо и единствено от поредицата битки за налагането на току-що възникналия ислям, става на 25 март 625 г. от н. е. или 3 г. по хиджра – тоест нвапускането на гр. Мека и преместването в гр. Ясриб (Медина) на Мохамед и последователите му през 622 г. С това преселение се поставя и началото на летоброенето в исляма, а скоро след загубената битка утвърждаващият се пророк Мохамед забранява на последователите си употребата на алкохол. Главната причина е, че

много от мюсюлманите били пияни още вечерта преди сражението

Тази мярка за затягане на дисциплината дава резултат и заляга трайно в моралния кодекс на новата религия, налаган оттук насетне в различните редакции на свещената кника на правоверните – Коранът.

Въвеждането на забраната за употреба на алкохолни напитки обаче става поетапно. Първоначално се низпостила (изпраща отгоре, свише) забраната човек да не лекува душата и тялото си с упойващи вещества, а с билки и други други лекарствени средства. Следва забраната да се встъпва в молитва пил или дрогиран, защото упойващите вещества отдалечават хората от Бог. В Корана много ясно са посочени полезните и вредни храни, напитки и вещества. Всичко вредно е от категорията „харам” – арабски термин за нещо „забранено”, „отменено”.  Всичко, което е „харам” , в т. ч. упойващите вещества и алкохолът, е обявено за „гнусотии от работата на Сатаната”, отдалечаващи хората от Бог и от молитвите. С това понятие се означава всяко греховно действие. Цитира се Аллах, който се обръща към вярващите: „О, вярващи, виното, играта на късмет, кумирите и стрелите са мръсотия от делото на Сатаната! Странете от тях, за да сполучите! Не ще ли престанете?” Ислямът приравнява алкохола с употребата на хероин – и двете опияняват еднакво човека и го тласкат към грях. Конкретно никъде не се споменава вида алкохолна напитка, като се използва обобщаващото понятие „ал-камр”, произлизащо от глагола „ферментирам”. За мюсюлманите той се се свързва освен с виното, но и с други упойващи вещества. Така закономерно идва пълната забрана. Всички по веригата: производство–предлагане–продажба с цел печалба–консумиране на алкохол, са низвергнати. Хазартът обаче се смята за по-голям грях, но тъкмо употребата на алкохол тласка хората към него. Двете неща вървят ръка за ръка и затова са забранени вкупом.  

Въпреки забраната и до днес една от школите в исляма – тази на Фикха, разрешава употребата на алкохол. Някои суфистки ордени извършват причастия с вино. Немалко заможни араби пък, отивайки на Запад, се отдават на алкохолни фиести с оправданието, че

забраната е за напитки от фурми и грозде, но не и за твърд алкохол от житни и други култури

Факт е, че първите четирима халифи след смъртта на пророка Мохамед  преследват официално употребата на алкохол, но на практика те и приближените им нарушават забраната. Например в Османската империя е нещо обикновено да се редуват периоди на строга забрана с такива на алкохолен либерализъм. През 1560 г. султан Сюлейман Великолепни нарежда да бъдат потопени цели кораби с вино в залива Златният рог. Неговият син обаче Селим Втори е страстен любител на чашката и е бил известен като „‘‘‘Пияницата с червения нос”. По-късно султан Ахмед Първи въвежда пълно въздържателство в империята, но след  два века хроникьори ще отбележат, че истанбулската младеж не е преставала да употребява  алкохол и само по време на постите е спазвала забраната.

Най-стриктно днес се спазват повелите на Корана в Саудитска Арабия, Иран, Кувейт и Судан, където се налагат и сериозни наказания. В Пакистан пък само немюсюлманите имат право да купуват алкохол, но ограничението масово се заобикаля. Най-либерален днес е режимът в Мароко, Алжир, Тунис, Египет, Йордания, Ливан и Турция. Там са разрешени и производството, и търговията, и консумацията на алкохолни напитки.

Християнството е сравнително по-умерено към употребата на вино

защото в обредната му символика то е „божа кръв” и намира широко ритуално приложение. Църквата заклеймява най-вече злоупотребата с напитката, като я асоциира с „поганските” (от поганец – друговерец, лош, развален човек) игри и забавления, на които се отдава паството. Необузданото винопиене е обавено за грях още от Апостол Павел, който в речта си пред коринтияните проповядва, че пияниците заедно с блудниците, иделопоклонниците, сребролюбците и грабителите няма да наследят царството небесно.   

Как стоят обаче нещата с „ракията”? Изследователите са раздвоени по въпроса за произхода й. Ако „набид” е арабското наименование на вино от ферментирали фурми, то с „араг” се означава дестилатът на същия плод, станал с годините обобщаващ и за дестилатите на други плодове. В Турция на него съответства думата „аррак”, като конкретно за дестилата от гроздови джибри е производното „раки”.  Преобладаващото мнение, сред чиито застъпници е и авторитетен учен като Стефан Илчев, е, че в буквален превод тази дума означава „пот”, като асоциацията е, че алкохолната напитка потича при дестилацията от казана за варене като капчици пот. Случайно или не, но на латински думата „дестиларе” означава… „капя”.

В арабско-турската традиция питието се консумира с добавен анасон, която комбинация после преминава и в други култури на Балканите и Средиземноморието. При гърците напитката е известна като узо (съдържащо прословутата мастикова смола), при турците се нарича сакиз раки (още анасонлийка или мастика), а при французите са прословутите пастис и перно. При всички тези варианти след добавянето на вода се получава млечнобяла смес, популярна навсякъде под името „лъвско мляко” (на турски „аслан суту” ). В случая се приема, че получената напитка дава сили и смелост като на лъв.

Затова и ракията е обявена за питието на силните

Има и чист вариант на гроздовия дестилат, известен като „дюс раки” (чиста ракия). Той е по-известен сред повечето балкански народи. За първи път думата „ракия” се среща в книжнината чрез пътните бележки на италианеца Алберто Фортис, които стават известни от английския им превод през 1778 г. Пътувайки из Далмация, днес част от Хърватска и Черна гора, той пише: „За лекарство служи голяма глътка от алкохолно питие, което те наричат ракия.” Застъпва се и мнението, че чист гроздов дестилат на Балканите получават първи гърците през 15 век, а турско-арабският му вариант става широко разпространен в Османската империя около 1700 г. Напитката става скоро толкова популярна, а продажбите й доходоносни, че през 1792 г. турската хазна открива отделен клон, отговарящ за акцизното й облагане. Когато през 1923 г. Турция става република при Ататюрк, продължава утвърждаването на държавното участие в този бизнес и от 1931 г. се основава държавният спиртен монопол „Текел” (на турски – „монопол”). От 1947 г. започва производството и на популярната днес „йени раки” („нова ракия”) от меласата на захарно цвекло. Краят на държавния монопол все пак е сложен на 27 февруари 2004 г. и това води до раздвижване на пазара на ракии с появата на нови марки. Само производството на анасонлийка годишно възлиза на над 60 млн. литра.       

Според  други изследователи обаче думата „ракия” има древнобългарски произход. Аргументът им е, че с производните й варианти тя съществува и досега в речника на потомците на българския етнос, населявал още от античността земите на Памир, Хиндокуш и Северен Кавказ. Най-вероятно там изкуството на дестилацията е пренесена от Китай и Индия. Индийският историк О. Паракаш твърди, че тази технология се е практикувала в родината му с

ферментирали каши от ориз и ечемик още около 800 г. пр. н. е.

Не е известно обаче войските на Александър Велики, които презвемат немалки части от Индия през 327 г. пр. н. е., да са опитвали от такъв дестилат. Най-вероятно той е бил пренебрегнат от тях, тъй като основната алкохолна напитка на завоевателите била виното, а и концентрираният дестилат се е използвал столетия по света само за медицински нужди. Възможно е технологията за дестилиране да е пренесена на Запад по Пътя на коприната между X и XIII в. от н. е. преди нашествията на монголите. Северният ръкав на този път достига Волжска България и п-в Крим, а през Черно и Мраморно море пресича Балканите с крайна точка Венеция и други италиански републики. Южният ръкав пък минава през Близкия изток и се разклонява в цяла Арабия и Северна Африка. В тези райони виното вече е била утвърдена алкохолна напитка. Средновековието и особено Ренесансът обаче подготвят следващата еволюция в културата на бита – допълващото присъствие в менюто на твърдия алкохол.

Относно самото наименование „ракия” съществува интересна теория. В речника на потомците на памирските и кавказките българи

думата „ра” означава „владея, владетел”. Думата „ки” пък има смисъл на „вътрешна енергия”

а окончанието „я” произлиза от редуцирана прабългарска дума за „бог” и неговото превъплъщение – Слънцето. Така в крайна сметка разширеното и по-свободно тълкувание на „ракия” би следвало да се превежда като „владееща вътрешна божествена енергия на Слънцето”.

Съществува и противоположна версия, според която дестилирането на спиртни напитки е привнесено от Пиренейския полуостров. В продължение на пет и половина века (624–1180 г.) византийците са в непрекъснати войни с Арабския халифат. Дори от 718 г . до 788 г. полуостровът е бил негово владение. Историци допускат, че при многобройните контакти е станало и заимстването на уменията в дестилирането на спиртни напитки, които арабите на свой ред са усвоили от Изтока, както стана дума. После с появата си през XI–XII в. първите алхимици използват дестилацията и в продължение на няколко века я усъвършенстват. Логично е да се предположи, че тези умения достигат и до наследниците на Алцековите българи, заселили се и основали стотина селища на 400 км. а юг от Рим през VI–VIII в. от н. е. Към тях по-късно се присъединяват и множество избягали знатни родове след падането на България под Византийско владичество. Следовниците на част от тях се връщат по-късно в родината и се предполага, че именно те са пренесли по земите ни изкуството на дестилацията. Едва ли е само съвпадение, че след отхвърлянето на владичеството през 1187 г. след въстанието на Асен и Петър в нашите земи се появява фамилията Аракчеев, разрастваща се бързо в голям род, известен с уменията си в производството на алкохол, вероятно и на ракия. (Един от главните признаци при възникването на фамилии по това време са професионалните умения на личността). А да припомним, че арабската дума „араг” е за означаване именно на различните видове дестилати от ферментирали плодове.

Видно е, че е невъзможно на практика да се хване началото на производството на огнената напитка и пътищата за разпространението й по света и в частност в Европа и на Балканите. Факт е обаче, че щом нещо трябва да се появи на бял свят, то търси и намира пътища да се случи. Всъщност

разпространението на алкохола по света е сред инструментите на неговата колонизация

Друг важен детайл е, че първото научно обяснение на процеса на дестилацията е на най-старото медицинско училище в света – в Салерно, даващо знания на цяла Западна Европа. Това става в самия край на XII в., когато алхимиците набират скорост, а арабите са предали своя опит в производството на алкохол. Докъм XVI в. дестилатът се използва само за медицински нужди. Постепенно обаче се налага схващането, че именно алкохолът вдъхва дух и енергийна мощ. Така постепенно в англоезичния свят понятието „спиритс” става обобщаващо за всички високоалкохолни напитки  (то идва от англ. „спирит” – дух, а оттук и наименованието „спиртни напитки”, зареждащи с дух и енергия). Благодарение именно на медицинското си приложение в продължение на IV–V в. алкохолният дестилат оцелява. Първоначалното му медицинско наименование е „акуа витае” – „вода на живота”, дадено от испанския физик Арналдо дела Виланова през XIII в. С развитието на Ренесанса спиртният дестилат се утвърждава все повече като елемент на кулинарната култура.

БОГОВЕ АЛКОХОЛИЦИ ПО ПРИЗВАНИЕ

Дионис е бог на лозята и виното в древна Елада. Култът към него е заимстван от Тракия. С името му са свързани празненствата дионисии, в които персонажи са сатирите, изобразявани като козли. Той е извънбрачен син за Зевс и за да бъде спасен от гнева на Хера, е даден за осиновяване. Хера обаче наказва осиновителите му с лудост, която като родово проклятие бележи и Дионис. За да го опази, Зевс го превръща в козле и го праща в далечни земи. Когато пораства, той също е застигнаст от безумие. Мисията му е да учи хората да отглеждат лозя и да правят вино. Скоро поличбата му става синоним на безразсъдството, до което води пиянството. Неговите спътници вакханки пък се отдават  на бурни оргии, предизвикващи обществени безредици.

Двойник на бог Дионис в римската митология е Бакх (Бакхус), символизиращ още разврата и разпуснатостта. През Ренесанса той се отъждествява с ценителите на изтънчените удоволствия, както го изобразява големият художник Караваджо.

Св. Трифон пък е тракийският еквилентът на гръцко-римския тандем пияници и разгулници. Образът му обединява езическото и християнското начало – веднъж е светец и мъченик, друг път е предводител на безбройни пиянски орди. На гръцки Трифон означава човек, обичащ насладата, разкоша и разгулните удоволствия. Светецът Трифон е живял през III в. от н. е. Известен е като ревностен пазител на християнските ценности и това му коства главата по времето на император Деций Траян. Адашът му, наричан още Чипия или Пияницата, е земен събирателен образ на бонвивана, обичащ да си попийва. Според една непристойна легенда, родена от т. нар. битово християнство, Трифон бил роден брат на Св. Дева Мария. Веднъж той й се присмял за непорочното зачатие и тя го наказала да резне върха на носа си. Оттук и Чипия, а по народному – Зарезан. Според бабините разкази той е покровител на лозята, спасявайки ги от болести.

От 1962 г. с Постановление №20 на МС Денят на Св. Трифон е обявен за празник на лозаря. За едни той е на 1 февруари, за други – на 14 февруари. На втората дата се почита и друг известен епикораеец от англосаксонски произход – Св. Валентин. Някои твърдят, че двамата били далечни братовчеди. Ясно е поне, че ги обединява любовта към земните радости.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top