Илия Петров
Бюрокрацията охранява себе си, за да е сигурна, че ще оцелее
Обикновено, когато обсъждаме или осъждаме властта, имаме предвид трите класически власти, описани още от Шарл дьо Монтескьо в първоначално анонимно издадената книга през 1748 „ За духа на законите”. А именно законодателна, изпълнителна и съдебна. Прочута е и концепцията на френския просветител, че трите власти не трябва да се концентрират в една, защото настъпва деспотизъм и затова принципното отношение между тях е всяка власт, огледално да възпира другите власти. „За духа на законите” е творение и до днес, оказващо влияние, смея да кажа, и на англосаксонската, и на славянската философска, политическа и правна традиция.
Независимо че противоречието и единството на тези класически власти са непрекъснато актуални в демократичните и секуларните държави, темата за тях изглежда доста скучна, най-вече поради досадата от дългото им експлоатиране.
Изтънчени и по-любопитни са, така да ги нарека, „вторичните власти”. На медиите, на общественото мнение и на бюрокрацията. В някои страни може да се говори и за власт на църквата, на военните, на агресивните малцинства, на жените амазонки и прочие. Дори за власт на децата, ако се абсолютизира Грета Тумберг или имаме за настолна книга „Повелителят на мухите”
В тъй наречените демокрации теоретично основният суверен е народът. Но той практически разполага с контрол върху властта само когато гласува. И след това има право само да негодува. Разбира се, има смешение на властите, произхождайки и възпроизвеждащи се взаимно. Следователно липсва обективната възможност да се дефинират отчетливо. Съвременните власти не са в твърдо, а в течно състояние. Тоест, те не могат да бъдат фиксирани категорично на пластове, а се вливат и трансформират една в друга. Така както, образно казано, водата, ледът и парата са едно и също нещо (забележете газове, кислород и водород), но в различно агрегатно състояние. Затова и вкаменената фраза „власт на народа” е contradictio in adjecto.
Вторичните власти кореспондират пряко с класическите (те не би трябвало да се наричат първични поради грешки в интерпретацията), произлизат от тях и в същото време ги видоизменят. И тъй като остават „невинни” и не са непрекъснато в окото на политологичната мисъл, са по-разюздани от обичайните заподозрени поначало. Да започнем от властта на общественото мнение. Властта на общественото мнение е власт на тълпата. Описана скрупольозно от Густав льо Бон. От нея зависи всичко и нищо. Тя е мимолетна и подвластна на всички останали власти. Макар често да чувате от някои, че данък обществено мнение не плащат. Плащат, и още как Ежедневно променящото се обществено мнение има способността и привилегията в единия ден да ви каже „Осанна”, а на другия „Разпни го”.
Ако през ден имаше избори, през ден щяхме да имаме нов премиер. Общественото мнение и неговото изучаване, наречено социология, са нещо като персонажите на Розенкранц и Гилдерщен от прословутата пиеса на Шекспир. Без тях няма кой да постави апломб на спектакъла и да разчисти сцената. Въпросът дали социологията измерва общественото мнение, или общественото мнение измерва социологията, си е направо въпрос за 1 милион. Защото като социолог си част и от общественото мнение. Във всеки случай социолозите и общественото мнение са респектирани един от друг. На социологическа анкета и въпроса „Трябва ли Луната да обикаля Земята?” 6% от респондентите отговарят „Не”. А на телефонно допитване след въпроса „Имате ли телефон?” 4% отговорят „Не”. И ви давам примери само с количествените изследвания. Защото в качествените е направо алхимия на словото. Например на въпроса „Бихте ли гласували за царя, ако знаехте, че се връща само за да си вземе имотите?”, един от отговорите е „Сега не мога да ви отговоря, защото току-що излязох от банята”, а другият „Това е тайна, която знае само съпругът ми”. Като сменим ракурса, въпросните респонденти на общественото мнение са ми казвали:
„Леле, тези анкетьори така ги излъгах, че даже аз се убедих, че говоря истината”. Трябва да е ясно, че общественото мнение в персонален план отдавна знае кои са контролните въпроси, какво е „омнибус” в едно социологическо изследване и дори си записва отговорите, които е дало преди, защото след това трябва да ги повтори пак.
Властта на бюрокрацията е създадена от класическите власти. След което започва да ги пресъздава, поддържа и дори отглежда. Точно заради това е многобройна. Тя няма харизма. Обикновено е тиха, мълчалива и щастлива.
И тъй като по презумпция не може да е начело и начало, е ариегардът, обозът и запасът на всяка от трите класически власти. Има държавни институции, където чиновниците са толкова много, че задължително трябва да отидат един час по-рано на работа, защото иначе няма къде да седнат. А нямаш ли къде да седнеш, си нямаш бюро. Нямаш опорна точка. И всеки колега може да ти се качи на главата, тоест да ти седне на стола. Бюрокрацията охранява себе си, за да е сигурна, че ще оцелее.
И любимата й дума е „документооборот”
Виждал съм подобни екземпляри, които сутрин преминават с червена папка. На обед с жълта. А малко преди да им изтече работното време – със зелена. Светофар се нарича в средите им. Вършат работа, тропосвайки коридорите или плаца, няма значение. Но въпреки иронията трябва да призная две неща. Първо – че нито една идея не може да съществува без бюрокрация, следователно тя е полезна. И второ, произтичайки от първото – бюрокрацията е власт, която е незаобиколим фактор. Защото за разлика от общественото мнение тя няма мнение. Има бюро. Сега идва властта на медиите. Сами по себе си класическите власти създават нагласата за някаква езотеричност. Тази нагласа дори е техен продуцент. Медиите от своя страна са с претенциите да изразяват откритостта и естествеността на ежедневието. Когато разомагьосат политическата езотеричност, те уцелват властите право в сърцето. Защото ги лишават от нимбата на изключителността. Властта без тайни е сублимната мечта на всеки журналист. В този смисъл вторичната власт на медиите иска три неща.
Иска информацията бързо. Не бързо, извинявайте. Веднага!
Иска информацията да бъде дадена първо на нея. И най-важното – ако може само на нея. И без да я споделяш в социалните мрежи. Медиите в света отдавна не са просто някаква вторична власт. Хипотетично, ако политикът Х е минал по водата на Темза или Сена, примерно, на другия ден те ще напишат „Политикът Х не може да плува”. Властта на медиите, наричана четвъртата власт, неизвестно защо, замества барута с мастилото. Още през XIX в. медиите в Русия са наречени „шестата държава” като появила се нова сила на фона на петте големи държави в Европа. Наполеон създава бюрокрацията във Франция. Където и досега според мен има подредени служебни архиви, на които може да завижда цяла Европа. „Музеят на изкуствата и занаятите” е открит по негова идея. По негова идея впоследствие е създадена и конвенцията за метрологичните стандарти. Най-ценната книга, която имам, е „ Махалото на Фуко”. Защото е с автограф на Умберто Еко. А действителното махало на Фуко се намира в „Музея на изкуствата и занаятите”. Малко е трудно да се проследи полетът на метафизическата ми мисъл. Но ако следваме съобщенията в парижкия печат по времето на 100-те дни на Наполеон, ще видим, че хронологията на неговото движение към столицата е изглеждала по следния начин.
Първото известие гласяло
„Корсиканското чудовище дебаркира в залива Жуан”
Следващото „Людоедът се приближава към Грас”.
По-нататък „Узурпаторът влезе в Гренобъл”. След няколко дни „Бонапарт завзе Лион”. След още няколко „Наполеон се приближава към Фонтебло”
И накрая „Негово императорско величество се очаква днес в своя верен Париж”. Каква е била френската преса – обективна, платена, оварварена, страхлива или… ? Не. Просто медиите винаги са следвали пътя на Наполеон към Париж, а не пътя на Червената шапчица към баба й. Вторичните власти, твърдя, са по-коварни от класическите. Защото са техни скрити и безмилостни производни. Накрая искам да ви разкажа един мой любим анекдот. Англичанин пита индиец на какво се крепи светът. Индиецът му обяснява, че светът се крепи на един огромен слон. Добре, а слонът на какво се крепи? Ами на една огромна костенурка – е отговорът. Добре, а какво има по-надолу? Друга огромна костенурка. А по-надолу? О, надолу са само костенурки, сахиб! Най-накрая разбрах от толкова много въпроси, които съм задавал и получавал за вторичните власти, е, че най-правилният отговор за всички тях е именно този – „Надолу са само костенурки”.
