Емил Ценков, арабист
Най-старият конфликт в Близкия изток тлееше в сянката на „Арабската пролет” и продължаващите й кризи.
Поредното припламване на най-стария конфликт в Близкия изток рано или късно щеше да се случи при статуквото в Израел, в окупираните от него през 1967 г. територии и в държаната под обсада Газа палестинците да се възприемат като хора „втора категория”. В последното издание на сп. „Форин полиси” водещи експерти по Близкия изток оприличават ситуацията на „апартейд”. Срещу подобна квалификация обикновено възразява мощен медиен хор от борци срещу „антисемитизма”. Но противоречието е в самия термин (семити са както евреите, така и арабите). Те са „братовчеди”, но отношенията между тях са фатално компрометирани поради историческите обстоятелства.
Римейк на интифадата?
И все пак през последните 6–7 г. палестинските неволи оставаха в сянката на „Арабската пролет” и продължаващите й кризи, докато израелско-палестинският конфликт тлееше като хронична нелечима болест. Досегашните разрушителни бомбардировки доведоха поредица от наглед „битови” инциденти в Източен Йерусалим, прераснали в стълкновения в свещения за мюсюлманите религиозен комплекс около джамията Ал-Акса. Апогеят на напрежението съвпадна с най-почитаните ислямски празници, за да напомни, че е невъзможно палестинският проблем да бъде изолиран от по-широкия контекст, особено в ерата на електронните медии и сателитната телевизия. При това не само мюсюлманският свят е потресен от спектакъла, в който загиват невинни хора, а разрушенията в Газа наподобяват най-кошмарните моменти от предишните войни. За поразената от коронавируса планета това кръвопролитие е поредното доказателство, че всякакви позовавания на международното право и на „световния либерален ред” са празна риторика.
Ще се стигне ли до нова продължителна интифада? Палестинската разновидност на протестите, в които камъните заменят оръжието, или дори до регионална война? Всичко е възможно, когато мирът си остава пустинен мираж, но според досегашната практика по-вероятно е да се постигне поредното примирие, което да позволи и на двете страни да извлекат някакви ползи или поне да не бъдат обвинени в капитулация. Всъщност поредното „пускане на кръв” вече постигна целите на непримиримите лидери и в двата лагера. Разклатените позиции на несменяемия второ десетилетие премиер Нетаняху отново изглеждат силни, след като конкурентният „(проекто)кабинет на промяната” вече започна да се разпада и на хоризонта се очертаха поредните пети парламентарни избори. А „Хамас” не само успя да застраши израелски градове, но и заяви готовност да продължи битката и занапред.
Липсата на решение като решение?
След повече от 70 г. на войни, бунтове, напрежения и разочарования и сегашният епизод напомня, че надеждите за трайно примиряване на интересите на враждуващите страни са илюзорни. Такива са и политическите проекти за решаването на конфликта. В зората на новия век президентът на САЩ Буш-младши самонадеяно обеща да накара двете страни да възобновят преговорите и да ги финализират с израелско-палестински мир през 2005 г. Неуспех претърпя и посредничеството на държавните секретари на Обама Хилари Клинтън и Джон Кери. При очерталата се задънена улица на усилията за решение на проблема чрез създаване на палестинска държава меркантилно настроеният Тръмп обеща „близкоизточна сделка на века”. Тя предвиждаше палестинците да се откажат от мечтата си за независимост срещу щедри инвестиции… И тази инициатива е в политическото небитие заедно с автора си – зетят Джаред Кушнер. Което показа, че безсилието на „Америка” да се справи с уж доминирания от нея Близък изток е както в условията на либерален, така и на консервативен режим.
Въпросните миротворчески инициативи бяха обречени поради несъвместимостта между
ролята на САЩ на „честен посредник”
от една страна, и стратегическия съюз между Вашингтон и Израел, от друга. Нанесеният от Тръмп удар на палестинската кауза с преместването на американското посолство от Тел Авив в Йерусалим доказа доминиращите позиции на Израел във Вашингтон и като че ли окончателно погреба перспективата за независима палестинска държава.
Но стъпката бе резултат и от подкрепяната от администрацията на Обама „Арабска пролет”, чийто краен геополитически резултат бе ликвидиране или ограничаване на регионалната роля на традиционните съюзници на Палестина арабски режими – Либия, Ирак и Сирия. Това позволи на богатите петролни монархии да загърбят „солидарността с палестинския народ” в името на реалната политика с произраелски знак. Негласният стратегически съюз между Израел и Саудитска Арабия/ОАЕ бе насочен към формирането на общ антиирански фронт, с което окончателно бе размит фокусът върху израелско-палестинската тематика.
От своя страна, въпреки че се върна в региона чрез военната си интервенция в Сирия, Русия на Путин положи максимални усилия да запази добрите си отношения с Израел. Така ролята на Москва вече не е на покровител на палестинската кауза, а по-скоро на посредник и в известна степен се доближава до американската. Така се стигна до парадокса, че единствените реални съюзници на палестинците се оказаха изгряващите неарабски регионални сили Иран и Турция, последната
подкрепяна от платежоспособен Катар
От началото на сегашната криза Ердоган проявява безпрецедентна дипломатическа активност, като дори предложи да изпрати турски миротворци в „Светата земя”. Обяснимо със стремежа на Анкара да запълни близкоизточния вакуум, възстановявайки османското си влияние върху региона.
По-интригуваща е ролята на Иран, чието влияние върху палестинската арена също може да наклони везните. Дали, както твърдят циниците, сегашната роля на „Хамас” се вписва в глобалната шахматна игра на аятоласите с Вашингтон, чийто краен резултат ще определи бъдещото „ново ядрено споразумение”? Но шансовете на Иран да излезе от регионалната и международната изолация се подобриха с пренасочване на вниманието на света върху най-сериозния близкоизточен проблем. И обратното – „меденият месец” в отношенията на петролните монархии с Тел Авив се вгорчи поради чувствителността на арабската общественост към трагедията в Свещения град Ал-Кудс и Палестина като цяло.
Дипломация на битово равнище
Вашингтон изглежда изненадан от кризата, а реакциите на Белия дом и Държавния департамент се свеждат до традиционните призиви да се прекрати насилието. Байдън е известен с предишните си произраелски позиции, но като президент е в по-различно амплоа, насочено главно към демонтиране на наследството на Тръмп и възстановяване на връзките с палестинската администрация. Нищо не подсказва обаче, че Демократическата партия е в състояние да лансира голяма инициатива, която да отговори на очакванията на умерените сили в палестинския и израелския лагер. Като че ли всичко изпробвано дотук не дава резултат, така че остават баналните усилия да се подобрят жизнените условия на палестинците, макар и в окупация и изолация. Тук е и мястото на ЕС, чиито амбиции за водеща роля в света обаче са явно без покритие. От години Брюксел е главният финансист на палестинската автономия, като периодично се изявява в подкрепа на хуманитарните права на палестинците и бойкотира израелските стоки от Западния бряг. Това не е без значение, но ясно очертава ограниченото влияние на европейските столици в Близкия изток. Което е и странно, и скандално предвид близостта между двата региона и проблемите, които нестабилността в арабско-ислямския свят като цяло могат да създадат за европейците. По-възрастните европейци помнят, че през 70-те и 80-те г. водещата терористична заплаха в Европа имаше палестински, а не ислямистки корени. Така че потенциалната заплаха от неглижирането на правата на този народ може да има и далеч по-осезаеми за Европа измерения. Щраусовата политика не е в интерес и на израелските граждани, които се убеждават, че пълзящата анексия на палестински територии не носи обещаната сигурност. А в техни ръце, в крайна сметка, е ключът към решаването на този „нерешим” проблем.
