Информационен център на Министерство на oтбраната

Сръбска дивизия губи 80% от бойците си на фронта в Добруджа

Радослав СИМЕОНОВ

В боевете през 1916 г. войсковата единица е част от 47-и руски корпус.

Участието на сръбска войскова единица в сраженията на Добруджанския фронт през есента на 1916 г. е един малко известен за съвременната българска общественост факт. Нейните сформиране и боен път са тясно свързани с хода на историческите събития в Югоизточна Европа в първите две години след началото на световния пожар. Най-парадоксалното обаче е, че тя се сражава

твърде далеч от сръбските етнически граници

и то в период, когато сръбската държава вече не съществува на политическата карта на Балканите.

          През август 1914 г. по време на боевете в Галиция и Буковина множество нисши чинове от австро-унгарската армия със славянски произход (сърби, хървати, словенци, чехи, словаци, русини) доброволно търсят възможността да попаднат под руски плен. Намирайки се под влиянието на идеите на панславизма, голяма част от тях изявяват желание да се включат в боевете на страната на Русия и Антантата. През първите месеци на войната сръбското посолство в Петербург бива буквално засипано от молби на австрийски военнопленници за постъпване в редовете на армията. Но сръбското Главно командване, водено от идеята, че войната ще бъде кратка, не обръща особено внимание на потенциалната възможност за привличане на доброволци. Едва след затягането на военните действия то дава „картбланш” на акцията за набирането на доброволци сред австро-унгарските военнопленници в Русия.

          През есента на 1915 г. по инициатива на сръбския консул в Одеса Марко Цемович в града се създава охранителна рота от славянски доброволци, която да носи караулна служба. При посещението на руския император Николай ІІ през октомври 1915 г. Цемович издейства съгласието му за

сформирането на доброволчески отряд

от австро-унгарски военнопленници, разходите за който да се поемат изцяло от руска страна. Така сформираният отряд се оказва зародишът на бъдещата сръбска доброволческа дивизия. На 18 ноември 1915 г. доброволците тържествено обличат сръбски военни униформи, а тези от тях, които имат офицерски и кадетски чинове от австро-унгарската армия, получават чин подпоручик от сръбската армия. 

        Междувременно към края на 1915 г. Сърбия е окончателно разгромена от армиите на държавите от Централните сили, а остатъците от нейната войска са евакуирани с помощта на английски кораби на о. Корфу. При така създалата се ситуация сформирането на сръбска бойна единица на територията на Русия вече придобива изключителна важност. Тя трябва не само да бъде свежо попълнение за разбитата и обезкървена сръбска армия, но и да демонстрира в практически вид идеята за обединението на южните славяни под скиптъра на Карагеоргиевичите. Затова и сръбските власти предприемат своевременни мерки за доокомплектоването на дивизията и обезпечаването й с надеждни и боеспособни кадри. С Указ на  престолонаследника Александър от 11 февруари 1916 г. за командир на дивизията е назначен полковник Стеван Хаджич. В новосъздадения Щаб, както и на длъжностите на бригадни, полкови и батальонни командири са

назначени общо 31 сръбски кадрови офицери

Новосформираната бойна единица получава наименованието „Сръбска доброволческа дивизия”.

Тепърва обаче предстои нелеката задача нейното новоназначено командване да бъде транспортирано от о. Корфу до Одеса. Предвид на сложната фронтова обстановка в Европа групата сръбски офицери начело с полк. Хаджич трябва да използва доста обходен маршрут (близо 9 хил. км) през Италия, Франция, Англия, Норвегия до Петербург и Одеса. След двумесечно пътуване едва в края на април 1916 г. Хаджич встъпва в длъжност. Той докладва на сръбския престолонаследник, че под командването му се намират общо 9733 доброволци, но се очаква пристигането на още няколко хиляди.

      Въпреки че доброволческата дивизия е съставена от военнопленници от австро-унгарската армия, нейният етнически профил остава доминиращо сръбски. При войнишкия и подофицерския състав сърбите съставляват между 95% и 98 % от личния състав. Те са предимно от Босна и Херцеговина, Войводина и Славония, т.е. територии, които до началото на войната са под владението на Дунавската монархия. Що се отнася до офицерския състав, то сръбският елемент няма такова огромно преимущество, още повече че през май 1916 г. дивизията е

подсилена с нова група бивши офицери

от австро-унгарската армия от чешки, словашки, хърватски, словенски произход.

При това положение много от обикновените сръбски войници се оказват под командването на офицери от други националности, а езиковата бариера между тях пречи за нормалната им комуникация. Затова и полковник Хаджич настоява да бъде прекратено изпращането на офицери от несръбски произход в дивизията му.

През пролетта и лятото на 1916 г. кипи трескава работа за цялостното окомплектоване на дивизията. Провеждат се учения, пристъпва се към сформирането на различни тилови служби, полеви болници, малка инженерна част, както и свързочно отделение, а в началото на лятото четирите й полка тържествено получават своите бойни знамена. В Одеса пристигат последователно сръбският министър-председател Н. Пашич, както и генерал А. Брусилов, командващ Югозападния руски фронт. На 21 май 1916 г. Брусилов уверява доброволците в крайната победа на Съглашението, а на 23 май лично руският император Николай ІІ приема парада на дивизията.

        Всички чинове на доброволческото формирование са облечени в руски униформи, като единственото изключение е използването на традиционните сръбски шайкачи вместо характерната за руснаците фуражка. В структурно отношение дивизията се изгражда по подобие на руска стрелкова дивизия,  включвайки четири пехотни полка, всеки от по три батальона, съставени от по четири роти.

Всяка рота има 250 войници и четирима офицери

Към всеки пехотен полк има придадено картечно отделение, въоръжено с 6 картечници „Шварц-Лозе”. В дивизията обаче липсват каквито и да било артилерийски и конни части, съответстващи на нейната величина. Според оценките на генерал М. Алексеев – началник-щаб на Върховното руско командване, по отношение на своето въоръжение тя отстъпва дори на руските опълченски части. 

         На 17 август 1916 г. Румъния взема решение да се намеси във войната на страната на Антантата. Тогава е подписана и специална руско-румънска военна конвенция, предвиждаща Русия да изпрати в Добруджа две пехотни и една конна дивизия за действия срещу България. Руското командване решава една от тези пехотни дивизии да бъде именно 1-ва сръбска доброволческа дивизия. Тя е включена в състава на предвидения да действа в Добруджа 47-и руски корпус под командването на генерал А. М. Зайончковский.

Научавайки за придаването на доброволческата дивизия под негово командване, той открито изразява несъгласие с това решение, настоявайки тя да бъде заменена от по-класна руска войскова единица. Освен това в донесение до Върховното командване той изтъква опасенията си, че включването на сърбите в корпуса му може да провали „политическото значение на изпращането на руски войски в България”, тъй като

„поради своята ненавист към българите”

биещите се под руски флаг сърби могат да доведат до действия, които са в ущърб на руските интереси.

Зад тези думи на генерала вероятно се крият очакванията му за по-различен развой на събитията в Добруджа, който сръбското присъствие би могло да дискредитира и провали. Той явно смята, че появата на сръбските войски в Добруджа може безвъзвратно да погребе надеждите, че българите няма да воюват срещу своите бивши освободители.

           Началото на военния сблъсък в Добруджа заварва сръбската дивизия, отдалечена на около 250 км от бъдещата фронтова линия. Затова на 27 август 1916 г., натоварена на кораби от руския дунавския флот, тя потегля от  пристанището Рени. Към този момент нейната численост достига максималната си величина – 509 офицери и 16 хил. подофицери и войници. Единствената промяна е, че сега към нея е прикрепена руската 64-та артилерийска бригада, наброяваща около 1900 души и снабдена с 49 оръдия.

На 4 септември 1916 г. тя настъпва от гр. Меджидие към фронтовата линия, но бойното й кръщение става в сраженията край гр. Добрич. След като градът е освободен от българските войски на 5 септември 1916 г., числено превъзхождащите руско-румънските части от 47-и корпус правят опит да си възвърнат обратно контрола над него. Битката за Добрич, известна още в нашата историография и като „Добричка епопея”, е

изключително ожесточена и кръвопролитна

Тя се води с променлив успех в продължение на три дни на широк фронт в района северно от града.

Рано сутринта на 7 септември 1916 г. втора бригада от сръбската дивизия, под прикритието на мощен артилерийски огън, започва настъпление към левия фланг на българските войски, защитаващи града. Сръбските части се развръщат по направлението с. Карасинан (дн. Росеново, общ. Добрич)–Чакърча (дн. Врачанци, общ. Добрич), атакувайки устремно позициите на българския 36-и Козлодуйски пехотен полк от Шеста Бдинска дивизия. Неиздържайки на натиска, козлодуйци се оттеглят, давайки много жертви на бойното поле.

Изходът от битката при Добрич е предрешен от решителната намеса на командваната от генерал Колев 1-ва конна дивизия. След устремен шестчасов преход тя нанася в движение мощен и изненадващ флангови удар върху сръбските войски. Отстъплението на сърбите се предава и към съседната 61-ва руска дивизия. При това положение ген. Зайончковский заповядва незабавно отстъпление на войските си. В боевете край Добрич доброволческата дивизия дава убити 8 офицери и 176 долни чинове, 122 са безследно изчезналите, а ранените са 25 офицери и 1012 войници и подофицери. 

        След българската победа при Добрич сръбската дивизия се оттегля на север. На 13–14 септември 1916 г. тя води боеве в района на с. Деведжикьой (дн. с. Добрин, общ. Крушари) и с. Теке дереси (дн. в Румъния), при което

поема основния удар на българските войски

спасявайки от разгром 9-а Румънска пехотна дивизия. Тук общата цифра на извадените от строя сръбски войници и офицери отново е доста голяма – около 650 души са убитите и ранените. Оттеглящите се части на дивизията се дислоцират по линията с. Енидже–чифлика ”Сусуз Али бей”, която на практика е разположена в централната зона на предварително изградената от румънското командване Кубадинска укрепителна линия. 

       На 18 и 19 септември 1916 г. войските от Трета българска армия предприемат първата атака на Кубадинската позиция. Сръбската доброволческа дивизия се отбранява упорито срещу  частите от 1-ва Софийска и 4-та Преславска дивизия. Цената, която тя заплаща при тези ожесточени и кръвопролитни боеве, е твърде скъпа – над 4 хил. войници и офицери са извадени от строя. Сред тях е и командирът на един от сръбските полкове – полковник Матич, убит на 18 септември, докато насърчава войниците си да тръгнат в атака.

         Друго сражение доброволческата дивизия води в началото на октомври 1916 г. в района на селата Амузача и Едилкьой, участвайки в предприетото от руско-румънските войски общо настъпление. Тук между 2 и 6 октомври тя успешно осъществява пробив срещу противостоящата й 25-а турска пехотна дивизия.

Пробивът на сърбите е преодолян

с много усилия от намиращите се в съседство с турците дружини на 11-и български маршеви полк. Излезлите от строя сръбски войници и офицери в тези боеве възлизат на над 1000 души.

        За ожесточения характер на боевете на Добруджанския фронт говори и фактът, че фелдмаршал Макензен, главнокомандващ съюзническите войски, издава заповед, според която пленените сръбски войници незабавно трябва да бъдат предавани на австро-германските войски за екзекуция. По спомените на българския офицер Сава Стоянович това нареждане се посреща с възмущение от личния състав на Трета българска армия. Подобни случаи на пленени сърби обаче се оказват единични, тъй като доброволците на Хаджич в случай на опасност от пленяване предпочитат да се самоубият, отколкото да попаднат в ръцете на противника. Своеобразно доказателство за подобно твърдение е фактът, че към 1 февруари 1917 г. в списъците на чуждите военнопленници на българска територия са споменати около 20 хил. румънци и около 6 хил. руснаци, но не и сърби. 

        Последното участие на сръбската дивизия в боевете на Добруджанския фронт е по време на

втората атака на Кубадинската линия

За времето между 19 и  21 октомври 1916 г. сърбите отбраняват позиция в района на селата Едилкой–Енге махале. Тук те отново демонстрират боеспособност и твърдост въпреки крайния неуспех в битката, а загубите им се изчисляват на приблизително 1435 души.

         В заключение може да се каже, че сръбската доброволческа дивизия, макар да представлява разнородна откъм етническия си състав войскова единица и да не разполага с достатъчно добро въоръжение, се сражава твърдо и героично на Добруджанския фронт, опровергавайки съмненията на руското командване относно нейната боеспособност. В тези боеве само за около месец и половина тя обаче претърпява колосални загуби, възлизащи на близо 80% от нейния личен състав, които правят на практика невъзможно по-нататъшното й оставане на фронта. Затова руското командване решава тя да бъде изтеглена от фронта. На 27 октомври 1916 г. остатъците от дивизията са прехвърлени през р. Дунав към гр. Измаил, като е решено тя да влезе в състава на сформирания в Одеса Сръбски доброволчески корпус.

       В наши дни

единствените паметни следи от участието на сръбската дивизия в боевете на Добруджанския фронт могат да бъдат открити на Военното гробище в гр. Добрич, където са погребани 7 сръбски офицери и войници, и в румънския град Меджидие, където през 1926 г. на най-високата точка е издигната внушителна мемориална пирамида в памет на загиналите чинове от дивизията.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top