Кирил Димитров работи 6 години за „Ауди“, но се завръща, за да прави уникални мишени за българските зенитно-ракетни комплекси.
Баща и син правят уникален карбонов безпилотник за армията в съвместна разработка с експерти от Военната академия. Официално се нарича комплекс „Въздушна обстановка“ и включва катапулт, безпилотен самолет и наземна станция за управление. Те вдигнаха във въздуха два апарата по време на учението „Шабла 2021“, като веднага след излитането им от земята, и след като набраха височина от 150 метра, управлението им бе предадено на войската, която започна управлението им от Командния пункт на учението.
Едната мишена се издигна на височина 2500 метра и летеше с 230 км/ч, а втората – на 1000 метра и със 70 км/ч. В това време мишените бяха открити, следени и прехванати от трениращите екипи на зенитно-ракетни комплекси C-75 „Волхов“, C-125 „Нева“ и 2K12 „Куб“ и преносимите „Стрела 2М“.
Историята по създаването на безпилотниците на двамата пловдивчани е уникална. Тя събира иновативното мислене и опит в областта на софтуера на сина Кирил Димитров и технологичния опит като борден техник на бащата Румен Димитров.
На 19 години синът Кирил заминава за Германия
Първоначално учи електротехника в Аахен, а след това за магистърската степен се мести в Техническия университет в Мюнхен, където продължава в специалността „Автомобили и софтуер“.
Започва кариера за автомобилния концерн на „Ауди“ като консултант. „На младите инженери не им предлагат директен договор преди да ги тестват. Обикновено работиш 5-6 години и едва след това може да бъдеш назначен. Но там работните места се планират години по-рано, ако се отвори нов отдел се търсят най-добрите на пазара специалисти. Защото веднъж влезеш ли е трудно да те уволнят“, разказва Кирил.
Той не чака да го назначат, а се връща в България. „Върнах се от сантиментални чувства, реших, че искам да бъда по-близо до семейството си, защото заминах на 19 години и в един момент ми дойде в повече“, казва 36-годишният софтуерен инженер.
„Решихме да подхванем темата с безпилотните самолети
дълго време развивахме технологиите и да намерим ниша, защото има много приложения, пробвахме геодезия и граждански цели, но установихме, че там ни трябва повече капитал, една от ключовите технологии са камери и фотоапарати, които са капиталоемки, непосилни са без външен инвеститор на този етап. Решихме, че продуктът, който е вертикално интегриран и от една и съща къща излиза 90 процента от него – това са мишени за армията. На практика това е самолетът – малко електроника, малко комуникации, но като цяло в продукта има много добавена стойност от нас“, разказва Кирил.
На практика двамата работят по безпилотниците от 5 години. Но ключовият момент е когато експертите от катедра „ВВС и ПВО“ на полк. доц. д-р Петър Христов подават ръка и започват съвместна работа. „Във Военна академия намерихме партньор който ни повярва. Правим грешки, пропуски в техниката, но вървим заедно напред. Те ги тестват без ние да сме там, което е много положително. Дават ни обратна връзка“, разказва Кирил.
Още в началото започнали да говорят за създаването на мишенна обстановка. Първоначално замислят няколко машини във въздуха, управлявани от един пулт. Един човек работи и на двата. Между пункта и самолета има радио и видеовръзка, получаваме и изпращаме команди, следят се и се контролират скорост и височина.
„Аз пиша софтуера, това е немското ноу-хау. Опитваме се да създадем надежден софтуер, който след 100 полетни часа да нямаме катастрофа. Но досега нямаме нито една катастрофа по вина на софтуера.
Катастрофите са по вина на оператора
– удряте дърво, или при кацане самолетът се премята – т.е. само човешкият фактор е причина за тях. Затова Кирил смята, че софтуерът трябва да поеме изцяло автоматизирано управлението на машината.
Накрая се стига и до създаването на въздушна обстановка – с 3-4 апарата във въздуха, с добавяне на географска карта, с двустранно криптирана връзка.
„Бъдещата идея е когато се провежда подобна спасителна или издирвателна операция, както в момента по катастрофиралия МиГ-29, от едно място се пуска безпилотен самолет и на катера един човек го поема и започва да работи с него, ние сега играем пункт за излитане и кацане – летище, а те на изнесен пункт за управление. Той може да бъде на катер, самолет, вертолет, автомобил – няма никакво значение. Ако иска бърз самолет – пращаме такъв, ако се иска самолет с голяма резолюция на видео или термовизионни камери – добре“, добавя бащата Румен Димитров.
„Безпилотникът е направен от карбон, който е няколко пъти по-лек и здрав и постигаме много добри съотношение между маса и полезен товар, отливката на карбона се прави в Пловдив – казва Румен. Отливката я правим ние. Трудно е, но като работиш 30-40 години става лесно. Стъклопластите са много лесни след първите 20 години. Почнал съм ги от 1974 г.“
Платформата може да носи различен полезен товар – топлинна глава, за да може всички термовизионни датчици да я виждат, отделно има пасивни радиоотразители, за да може локаторите да го прихванат. Ако идеята е да се ползва за разузнаване, тогава се монтира т. нар. „гимбъл“ или жиростабилизираща платформа с камера. Ако искате да е нападателна платформа, слагате на нея взрив.
Това е другата добавена стойност в тандема от Пловдив. Бащата Румен, бивш военен, борден техник. Той е един от петимата в историята на армията ни, който е завършил последователно сержантското и висшето училище в Долна Митрополия. Влязох за сержант на 14 години. Идеята там беше, когато се върне самолетът по време на война, има дупка в крилото, поражения, казват ти след 4 часа трябва да излети. Длъжен съм за тези 4 часа да го закърпя и затегна и той да излети. На практика какво правихме – идва старшината с кирка, удря в крилото, и казва, че след 4 часа трябва да излети. От другата страна има тръбопровод, прекъснати жици. Обучаваха ни да обработваме метал на всякакви металорежещи машини, фреза струг,
в един момент може да няма ток, трябва да можеш да ковеш
с реална пещ, слагаш желязо, чукаш, ковеш. Всички шлосерски операции – да направиш тръбопроводи, всички методи на заваряване. Завърших училището през 1978 г., а с моя випуск решиха да направят експеримент – взеха 10 души от него и ги изпратиха да станат бордни техници, за да се види дали сержантите могат да изпълняват и тази функция. След една година се оказа, че изпълняват по-добре от всички останали. Всичко това дава на Румен неоценимо предимство да има опита да прави най-трудните детайли и разработки по безпилотния самолет и в същото време да говори на един език с военните, които са основен потребител на самолета, използван като мишена за зенитно-ракетните комплекси. „Правя всичко по конструкцията от карбон. Оттам нататък е Румен, който проектира електронната платка, а след това поръчва изработката й. Сега имаме 32 платки за 32 автопилота, като това вече е 5-то поколение автопилот. Най-големия успех за нас да участваме на „Шабла 2021“, че получихме реална валидация и хората видяха, че имаме краен продукт. Каквито и трудности да имахме тези няколко дни, се справихме и свършихме работата“, казва Румен Димитров.
