Трясъкът на три картечници на сцената кара хората по „Аксаков” да затварят прозорците си.
Запитваме ли се защо и днес всички фамилиарно наричаме Театър „Българска армия” с името „Военния”… Едва ли, защото за повече от 70 г. той е все на един и същ адрес на улица „Раковски” 98 на мястото на кино-театър „Роял” и кафе-сладкарницата до войната. За 50-годишнината му един от най-големите режисьори в историята на трупата и на театъра ни, Леон Даниел, напомня: веднъж вече го закриваха Военния театър, когато в средата на 60-те за няколко години крета под името „Народна сцена”. Казва го като израз на болка и недоумение в навечерието на на отлъчването на ТБА от Министерството на отбраната и приемането му под шапката на културното ведомство преди 20 г.
Но и днес, като по утъпкана пътека, зрителите му го мислят и го наричат Военния. И го свързват с Българската армия. Така решава и трупата: в името му да си остане името на армията ни.
Истината е, че като институция с постоянно най-високо доверие в обществото, както и сега
Българската армия простира крило над военната трупа
По престиж и обич на почитателите си този театър се мери само с военната музика и военните оркестри. Така го усещат и зрителите, така го приемат и артистите. И не е случайно, че най-старите и желаните театрални награди „Аскеер”, които трупата поддържа вече 30 г., продължават да са под патронажа на министъра на отбраната. А пред театъра и червения килим в този ден в навечерието на 24 май да свирят и „събират” децата и родителите им музиканти от Гвардейския оркестър.
Престижно е коренът на създаването и идеята Българската армия да си има „свой” театър да е с по-дълга история дори от самия театър. Защото тя се заражда естествено по пътищата на Втората световна война, когато артисти, писатели, художници и журналисти тръгват с българската войска, за да подкрепят бойците и командирите й. А те са ги очаквали и посрещали като знак за подкрепа от Родината
в боевете на фронта – от Драва до Балатон
Създаден скоро след войната от участниците в няколко фронтови трупи и агитки, на основата на малка естрадна трупа от бивши фронтоваци и с невероятната енергия на първостроителите си от Българската народна армия в лицето на началника, а всъщност и на създателя на Централния дом на народната армия (ЦДНА), сега – Централен военен клуб, полковник Иван Мирски, днешният Театър „Българска армия” е наследник на първите 15 щатни бройки за артисти и 2 за режисьори. За следващата година те са вече 30… докато един ден на сезона 1950–1951 г. на фасадата на ЦДНА, както си спомня един от създателите на театъра Емил Манов, цъфнали афиши с надпис „Театър на народната войска”. (През годините имената се менят: „Театър на народната армия”, „Театър на българската армия”). Треснал гръм, дошъл от кабинета на министъра на отбраната Георги Дамянов и даже откъм този на премиера, но с него се и разминава:
Виждам, че сте решили да ни изядете два танка
ама нейсе…
Оттогава е традиция начело на театъра да стои полковник. И първите премиери се представят в голямата концертна зала на ЦДНА, по това време обкована с шперплат по желание на Военния ансамбъл за по-добра акустика… След всяка премиера трупата се натоварва на автобус и тръгва по гарнизони и гранични застави да играе – върху платформа на камион, в трапезарии, по поляни, плацове или върху скована от войниците естрада: навсякъде, където има войска.
Истински военнополеви театър
И войнишката униформа, с която пътуват, е завещана от времето на войната. Разликата с фронтовите трупи е, че над главите им не свистят снаряди. Това са години, в които публиката на артистите е основно войнишка и ги изпраща с викове „Ура!” и хвърляне на шапки.
Сред големите имена, поставяли в театъра, е и Николай О. Масалитинов. Но за първата премиера, последвана от спектакли на героична тема, запазен знак на театъра, си спомня режисьорът Гриша Островски: „Канонадата беше неописуема, трите картечници на сцената така се тресяха, че по улица „Аксаков” хората затваряха прозорците си, преди да са се изпочупили. Сцената потъваше в дим и пушеците лютяха в очите на зрителите”. Салонът е пълен с офицери и техните жени, с генерали в официалните си парадни униформи. Пиесата е „Песен за черноморците” на Борис Лавреньов. И години по-късно режисьорът си спомня как адмиралът на флотата отсякъл: Нищо не ти струва постановката, нищо не си направил! Моряците ти на сцената не знаят, че по устав токите на коланите се закопчават не както в другите видове войски, а обратно…
Минават годините,
съзвездия от актьори играят на сцената
на театъра. Той отдавна има своите цивилни зрители, макар да се помни ентусиазмът от представленията за войниците от Н-ското поделение. Много време по-късно Стефан Данаилов, самият той син на военен, споделя, че в театъра с най-силната мъжка трупа е усетил магията на театралното изкуство: Военният театър остава моята първа любов, при това щастлива!
Много имена и сърца са вградени в гордото име на Военния театър, казва последният му директор до промените полк. Стефан Тамахкяров, свързал се за 20 г. с тази трупа. Но за ярките имена, играли на легендарната сцена на театъра, сред които е било винаги чест да си част, ще разкажем в края на юбилейния сезон. За финал споделяме стихотворение на отишлия си през май на 80 г. и играл докрая, 50 сезона в този театър, актьор Иван Налбантов.
Репетиция
На Асен Шопов
Слънца-прожектори кръжат.
Виси луна-каширана.
Редуват се Живот и Смърт –
добре отрепетирани.
Умри отново! – иде глас
от репродуктора в тъмното.
Убийците да са анфас!
Убитите – прегърнати!
Ръми познат мотив от Бах…
И в тъй трагичния финал
едва задържа своя смях
техническият персонал.(Из книгата „Антракт”)
