184 години от рождението на Васил Левски.
Ние нямаме легенди за Робин Худ. За народния герой, който вземал от богатите, за да даде на бедните. Но имаме предания за един „лъвски“ скок, който е печелил хайдушки сърца и е развявал байрака на мъжеството. Нашата история не пази спомени за каляски, баронеси и дворцови интриги. За изтънчеността на Шандор Петьофи, за величието на Гарибалди и Мацини. В нея всичко това от духа на революционна Европа по това време го няма. Но тя има това, което другите народи нямат—„Ако изгубя, губя само мене си“.
Ние нямахме Конвент, но имахме съзаклятието на „Оборище“, подготвено от комитетските стъпки на един карловец. В нашите учебници не пише за стихията на огнените клади, за безпощадната методичност на гилотината. В тях пише за един светъл 18 юли и за един лют февруари. За едно черно бесило, един светъл перчем и един ясен поглед. Това е всичко, което ни е отредило робството, докато времето пълнеше летописите на Европа с рицарски дуели, кръстоносни походи, с красота и блясък, слава и величие. Това е всичко, но и то е достатъчно, за да мерим ръст с гордостта на другите. Защото едва ли има нация, родила син, съчетал гениална прозорливост, бързина на мисълта, девствена чистота на душата с нечувана готовност да живее не за себе си, а за Отечеството.
Левски… Опитайте се да си представите България без него и ще се убедите колко ще обеднее. Ще разберете, че това е невъзможно. Отнемете го от нейното име и ще видите колко сиротно ще остане то. Апостола е полюсът, който събира противоположностите на националния ни характер. Ръката, която изтрива срама от челата, идолът , който ни обединява, съвестта, която ни съди. Той е всичко, що може да даде историята на един народ.Той е нейното върховно усилие, чиято стойност е смисълът на вечното.
За Него знаем много, но и недостатъчно. Той беше ученик на старите харамии и на Раковски. Но беше твърде различен от тях. Той не плачеше по кръчмите за съдбата на България. Не беше гладен хъш, скитащ по улиците на Браила, който мечтае за свободата. Не беше и войвода, бленуващ за столетните буки на Балкана. Той беше гениалният стратег и организатор на народната буна. Той я извади от тайнството на отделните съзаклятници и я вкара в стаички, колиби и кошари. Вкара я във всеки дом. Той разбра, че свободата иска не луди глави, а верни войници. Не чети, а желязна организация. Не помощ отвън, а обреченост на всички сърца. Че тя ще се роди не от кръвта на личното отмъщение, а от готовността на мало и голямо да се нареди под байрака.
Това бе идеологията на Левски. С нея дойдоха организацията, уставът, комитетите.Така тайно и полека народът бе подготвен за скока над робството. За онзи скок над петте века тъма, който ни доближи до Европа. Именно трагизмът и величието на делото, което подготви Апостола, поставиха тогава съдбата на родината в дневния ред на европейската история. Бенковски, Волов, Каблешков, Кочо… Черешовият дънер на чорбаджи Марко, първата пушка на Копривщица, пламъците на Перущица, дръвникът на Батак… Те съобщиха на света, че България е жива.Те разлюляха европейската съвест, която започна да работи за България. Пръв беше Юго с неговия страстен призив във френския Сенат. Последва го Тургенев – да препрочетем“Крикет в Уиндзор“. След него английската кралица отиде в парламента да обяснява какво става в империята на Султана. Не изостана и Достоевски, безпощаден беше и Макгахан, когато писа за баташките кланета. Смел и честен бе и Скайлър.
Така светът протегна ръка към сълзите и мъката на България. Това съучастие на Европа, което се роди без Него, бе подготвено от Него. Нелепо е, че свободата изгря без ясния взор на Дякона. Какво да се прави – историята понякога не се подчинява на елементарна логика.Тя ни го отне, за да ни го върне като идеал, който прави нацията ни по-съвършена. Когато водят Левски към бесилото, един възрастен бей мъдро казва на друг: „ Разликата между него и нас е, че ние живеем, за да умрем. А той сега ще умре, за да живее!“ Това е.
