Информационен център на Министерство на oтбраната

Костадин Филипов посрещал Раул Кастро в Горна Баня

Заради кубинския министър на отбраната войниците цяла нощ лъскат спалните помещения и подреждат артелната – да не би да влезе и там.

Костадин Филипов е добре познат на нашите читатели и на всички, които следят през годините македонската тема. Той е един от най-задълбочените и дългогодишните тълкуватели на процесите в югозападната ни съседка. Сладкодумен е, цяла енциклопедия, темите, които подхванахме и така не завършихме в нашия разговор, бяха твърде много и твърде обширни, няма как да предам цялата гама от въпроси, които разнищихме и над които се посмяхме. С две думи, забавен събеседник. Мъдър и проникновен. Но да минем на темата, която ще се постарая да не разводнявам.

Коста Филипов служи в 9-а танкова бригада в Горна Баня, в нейния 9-и мотострелкови батальон. Достига до чин младши сержант. Като човек, завършил журналистика след средното си образование, получава някакви мъгляви обещания от редакциите на вестниците „Народна армия“ и „Димитровски воин“ – печатен орган на Първа армия, че след клетвата ще го вземат в журналистическите си колективи, но уви. Вече има опит като студент в международния отдел на „Народна младеж“, в „Студентска трибуна“ и други издания. Влиза в казармата на 2 септември 1973 г., 26-годишен, женен, чака първото си дете. По това време висшистите служат година и половина, ако не броим задръжките, в неговия случай заради Кипърската криза.

И тук историята минава в първо лице:

„Още с влизането ми в казармата започнаха комичните ситуации в моята служба, които човек си спомня повече, отколкото да кажем занятията, стрелбите, тоест тежките моменти. Събират ни в Благоевград от целия окръг пред лятното кино,

постригах се аз гола глава – при мен не беше много трудно

защото още тогава нямах много коса, – тълпа пред входа на киното и някакъв старшина пуска да влизат цивилните наборници. Сбогувам се с жена ми, отправям се към входа, военният ме поглежда и казва: „Изпращачите после! Изпращачите – настрани!“ Явно ме е видял, че съм по-възрастен. Имаше едно момче от Петрич, там – от махалата, и той му вика: „Ей, старшина, пусни го, пусни го – и той е донаборник!“. И така влязох.“

Започват да се преобличат, но на Коста Филипов не могат да му намерят подходящ колан. Веднага няколко момчета, петричанчета, които го познават, му казват: „Коси, не бой се, изкарай ден-два без колан, ще ти намерим!“. След два дни му носят колан, голям размер, но снаждан – половината черен, половината бял! „На първото свиждане на жена ми ѝ се приплака, като ме видя!“, смее се Коста Филипов.

9-а танкова бригада е поделението, в което навремето водят гостите на Министерството на народната отбрана от чужбина. Чува се един ден, че

ще водят на гости Раул Кастро, тогава министър на отбраната на Куба

Постилат нови покривки в столовата, слагат нови комплекти прибори, гарафите на масите се подреждат в права линия; всичко е готово; утре сутринта – Раул Кастро.

„Лягаме си и по едно време към десет – стани! Какво става, тревога ли? Много често ни будеха по тревоги, учебни такива. Строяват ни пак на плаца, излиза командирът и казва: „Налага се да продължим с подготовката по посрещането на другаря Раул Кастро и през нощта.“ Защо е цялата тая работа? А то – един от нашите офицери, който служил в Сливен, се сетил, че там, при посещението си преди 4–5 години братът на Ел Команданте освен официалния маршрут, който му определили, поискал да влезе и в артелната, която не била предвидена за целта. И като отворили вратата, всичко щяло да му се струпа на главата. И понеже нашите офицери се уплашили, че и тук може да се случи същото, почнахме – артелната, спалните – цяла нощ лъскане, подреждане до шест сутринта. Дойде Раул Кастро, посрещнаха го почетната рота, мина човекът нагоре по маршрута, който му беше определен, каза: „Да, браво, браво, ще се поучим от вашия опит!“. Стана и си замина. Но ние цяла нощ се измъчихме заради това предположение, че може да каже: „Искам да вляза в ей тая врата!“.

Такива ги разправя Коста Филипов. По-голямата част от войнишкия състав в Горна Баня е от българомохамедани. „Толкова свестни момчета – от пазарджишкия край, от Сатовча – почти цялата ни рота бе от такива свестни момчета“, спомня си той. И допълва: „Много чисти и много точни. Видяха у мен – може би така – по-възрастен човек, сприятелих се с тях, помагали са ми много. С тях другаруваме и досега, обаждат ми се отвсякъде, особено се радват, като ме видят по телевизията… Взводните командири бяха много млади, веднага ме хванаха и ме направиха комсомолски секретар на ротата, направиха ме лектор в часовете по политическа подготовка, изобщо станах популярна фигура…“

Той помни и до днес наизуст имената на всичките си командири.

Пазя отлични спомени за кадровите офицери

от командването на батальона, за българското офицерство изобщо. Пред очите ми са и тези момчета, войничетата, които пред очите ми станаха други хора. Самият факт, че трябва да си лъскаш обувките всяка вечер, че всяка сутрин трябва да си с чиста якичка, това те научава на дисциплина. Нямаха смисъл двете години обаче. Втората година „старата капа“ или я ползваха да работи, или за наряд – изгубено време! Разхайтваш се, общо взето, втората година. Но като гледам сега младите хора, си мисля, че трябва да има някакво военно обучение, някакъв тримесечен курс най-малкото. В Израел например казармата е задължителна за всеки. Там и жените служат. Прекалено ли е? Просто не могат да си представят по друг начин живота…“.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top