Очите им издават всичко – дали са силни и здрави, дали са родени шампиони, разказва младши сержант Мирослав Дамянов .
Гледам младши сержант Мирослав Дамянов в очите. 50-годишният военнослужещ е майстор по ремонта на авто- и бронетанкова техника в Бригадното командване – Благоевград. Но страстта му блясва в очите, когато започва да разказва за хобито си – отглеждането на спортни гълъби. Погледът му става трескав, когато обяснява любовта си към тези пернати, които могат да изминат стотици километри и да се завърнат при стопанина си.
„Животните са ни хоби за нас в семейството – гледали сме зайци, коне тежковози, кози, кучета”, казва Мирослав Дамянов. Но тази любов се трансформира в нещо друго преди 5 години. „Една случка преди 4 години запали страстта ми към гълъбите, спомня си Дамянов. – Времето беше много лошо – вятър, дъжд. Изведнъж един гълъб кацна на прозореца вкъщи в Разлог. Целият мокър, отворих прозореца, хванах го, имах един кафез от зайците, сложих го вътре. Сив гълъб, ама личи, че е от сой. Видях, че има румънски пръстен на крака. След това се обадих на един приятел с декоративни гълъби, за да му взема приятел – мъжки, и да станат двойка. След две седмици направих гълъбарник. Вкъщи стана скандал – баща ми се кара, жената, викат – ти си луд. А, бе, това тръпка, това общуване с животните вече го няма, един ден ще разправям на децата, ама не го ли почувстваш на живо – не става. Първо стана мешаница. На моя приятел гълъбите – бяха пазарджишки, високолетачи. Румънската гълъбица на пролетта се оправи, пусках я 3–4 пъти и накрая отлетя. Сигурно си е избягала в Румъния. От нея имах две женски, едната я дадох на този приятел, другата я запазих. След това викам – ще я махна. Защото беше много силна, правеше ми бели. Но не исках да я убивам.
Пуснах я от Благоевград, след един час звъни синът ми. „Тате, гълъбицата е на прозореца. Не повярвах. Помислих, че е тази, другата, дето я дадох. Звъня му, неговата си е в кафеза. Значи е моята. Тя дотогава не беше летяла другаде освен около къщата. Като видях, че се е върнала, си викам – ле-ле! И останах безмълвен, само някакво възхищение чувстваш към природата и животните. Тогава вече истински се запалих по гълъбите. След това един човек ми вика – гледам, че се мъчиш с гълъбите. Ще ти дам 2–3 пощенски гълъба. Той беше карал хубави пилета от един много известен холандец – Андреа Драпа. „Изгледай ги да видиш за какво стаа въпрос”, така ми вика. Изгледах 6–7 пилета, първата година летяха до Бургас и ги спрях, защото бяха млади, а аз още се учех. Още се уча – как да ги пускаш, да ги храниш, развъждаш”, разказва, сякаш унесен в транс, Мирослав.
Първото, което Мирослав гледа в тях, са очите. Първо цвета на ириса, след това кръговете около зеницата, радиалните линии, големината на светлата линия около ретината. Очите им издават всичко – дали са силни и здрави, дали са родени шампиони, обяснява младши сержант Мирослав Дамянов. След това е ред на мускулатурата.Тя зависи в голяма степен от генетичните заложби и от храната, която Мирослав купува за питомците си от Гърция.
„Не ги кръщавам с имена, но им знам регистрационните номера на пръстените наизуст. Знам им родословното дърво, кой гълъб от кое котило е”, показва специално изписана тетрадка Мирослав.
„Това са пощенски спортни гълъби, има магнитни полета, по които се ориентират. От Бургас до Разлог са 380 км по въздух, правят два кръга да се ориентират и тръгват към Разлог. За 4,20 ч си идват, сега от Румъния моето пиле е летяло 8,20 ч Но зависи много от времето, ако са дъжд, вятър, те се крият. Изчезват понякога, сега загубихме много от Тулча, като ги пуснахме заради изключително лошото време”, казва Миро, който тази година има вече 3 асови гълъба призьори.
Клубът на гълъбарите от Разлог вече има над 500 гълъба. Направили са си специална платформа с клетки, за да могат да ходят по състезания. „4 бона ни струва – специално ремарке, викаме му „майка”. Отиваме в събота, в неделя в 6 ч. сутринта ги пускаме, за да летят по хлад, а не в жегата. Засичането на реалното време на полет на всеки гълъб се отчита чрез чипа на пръстена на крака. Вкъщи в Разлог имам специална дъска, която, като кацне гълъбът, връща обратно информация на „майката” колко време е летял, с каква скорост. При хубаво време летят със 120–130 км в час”, обяснява Миро.
„Много умни птици са. Всеки път гледаме прогнозата, понякога издърпаме пуска – по-рано да избегнем лошото време. Но винаги има изненади – пускаш ги в Карнобат, там е слънце, спокойно, но към Сливен се извърта един вятър и гледаш пилетата как завиват към Стара планина, за да избягат от вятъра”, разкрива младши сержантът.
Последният път било истинско приключение. Пуснали гълъбите от румънския Тулча. „587 км прелетя и си дойде, гълъбът направо очукан, много лошо време, вятър. 4 дни лежа в гнездото, слезе, пие вода, нахрани се и се качва горе. Корави животни са.”
„Може с другите гълъбари да не се познаваме лично, но всеки знае номерата на гълъбите. Често като ме видят и ме питат: „Твой ли е 42 номер, ще има ли пилета, добре ли е?”. Това е истинска професионална общност на хора, които споделят обща страст. Това ни кара да живеем и мечтаем”, завършва Миро.
