Ивайло ПАШОВ
Още с първата стрелба на полигон „Ашулук” българите от раз поразяват самолетна мишена Ла-5
Извън официалния летопис на Зенитно-ракетни войски (ЗРВ) остават много интересни моменти от житието им. Сред тях има и свързани с появата и усвояването на най-модерния зенитно-ракетен комплекс (ЗРК) на България – С-300. Те са ми предадени от офицери, служили на него и в командването на бившата Първа зенитно-ракетна бригада (1 зрбр), чийто наследник е Първа зенитно-ракетна база (1 зрб) от състава на Военновъздушните сили (ВВС).
През 80-те години на ХХ век България има
най-силната противовъздушна отбрана
(ПВО) на Балканския полуостров. Факт, признаван от военните специалисти на нашите съседни държави. Тогава ЗРВ (ПВО на страната) и ПВО на Сухопътните войски (СВ) са в апогея си. Въздушните ни граници пазят 9 типа ЗРК: СА-75М „Двина”, С-75М „Волхов”, С-125М „Нева” и С-200 „Вега” от ПВО на страната към ВВС и „Куб”, „Круг”, „Оса” и „Стрела-1” и „Стрела-10” от ПВО на СВ. На този фон, появата и на С-300 в края на десетилетието идва закономерно. ЗРВ се модернизират и получават върха на руската зенитно-ракетна техника за годините.
Още през 1985 г., тогавашният командващ на ЗРВ генерал-майор Кирил Божилов отправя иск за доставка на С-300. За това разказва о.р. полковник Румен Кръстев, който преминава през всички технически длъжности, а впоследствие е и началник-щаб и командир (до август 1997 г.) на формированието, в което по-късно постъпва комплексът. По това време той е старши лейтенант в т.нар. „брезнишки” зенитно-ракетен дивизион (със ЗРК СА-75),
разположен край с. Кривонос, община Брезник
и случайно присъства на разговора на генерала със съветски военни съветници, пребиваващи у нас. Разговорът се води в бившето Главно инженерно управление на МО, а младият офицер е там по работа.
Представителите на „Големия брат” обаче отклоняват апела и заявяват, че вместо него ще ни дадат модернизиран „Волхов”. В този период ЗРВ разполагат само с „чисти” С-75М и с модификациите М1 и М2 (с по-голям обсег, оптически визири и др. доработки). През юни с.г. той си спомня чутото, когато е извикан от командира на формированието и изпратен с група войници във Варна. На пристанището, с кораби от СССР, са доставени нови, усъвършенствани ЗРК „Волхов” (М3 с подобрена устойчивост на смущения). Задачата му е да приеме единия от тях, с който впоследствие е превъоръжен и дивизионът. През есента на 1986 г. същият бива преместен на нова позиция в района на гр. Банкя (София).
Българските настоявания за С-300 дават резултат през 1988 г.
Руснаците склоняват да доставят комплекса
и още с. г., главно от личния състав на гореспоменатия дивизион „Волхов” и сержантски попълнения, е сформирана група за усвояването му. Освен числения състав на окомплектован на 100% дивизион (офицери и сержанти) тя включва и инженерно-технически персонал от по-горните щабове – на 1 зрбр, 1-ва дивизия за ПВО, ПВО и ВВС и преподаватели от ВНВАУ „Г. Димитров” – Шумен.
„Понеже елементната база на С-300 бе коренно различна (цифрова) от аналоговите ЗРК, които имахме, преди заминаването за СССР се проведе едномесечен курс по изучаване на основите на изчислителната техника във военното училище в Шумен. За офицерите той беше опреснителен, а за сержантите – основно усъвършенстване на подготовката”, спомня си бившият командир на 1-ва зрбр (2003–2012 г.) бригаден генерал Ваньо Славеев, тогава капитан от т.нар. брезнишки дивизион и част от екипа ракетчици.
На 29 януари 1989 г. два самолета ги откарват до Ленинград (дн. Санкт Петербург), а оттам са прехвърлени в близкия учебен център на руските ЗРВ в Гатчина. Късметлии са да улучат най-топлата руска зима в региона от години –
с температури „само” от -25/-20° C!
Обучението продължава 3,5 месеца. След теоретичния етап нашите са допуснати до елементите на комплекса, развърнати зад 4-метрова метална ограда на един т.нар. „автопарк”. Там всеки изучава системата, на която ще работи, водят се регламентни работи и накрая курсът завършва с реално изнасяне на комплекса в рамките на тактическо учение. Курсистите получават дипломи за успешното му завършване и се завръщат в България. Докато чакат идването на техниката, участват в изграждането на тиловия и техническия район на бъдещата позиция на ЗРК С-300.
Решено е с него да се превъоръжи предислоцираният „брезнишки” дивизион. Това е провокирано от тактическите предимства на новата позиция – чудесна видимост във всички направления и естествено природно прикритие. Любопитно е, че на това място още през Втората световна война германците изграждат команден пункт, фортификации и дислоцират зенитна батарея.
Инженерните батальони към ПВО и ВВС се заемат с трансформирането на „волховската” позиция през 1988 г. Преоборудват я за около 2 години съобразно руските изисквания и по подобие на вече съществуваща в бившата ГДР – първата страна, където „тристата” е експортиран. Инженери дори са командировани да я разгледат.
С визитата им е свързан и куриозен случай
При едно от измерванията единият от тях не носи рулетка и взема размерите с… крачки. В резултат част от излетите бетонни блокове, на които трябва да стъпи един от компонентите на комплекса, се оказват на грешни места. Ала, за да не се кърти и налива отново бетон, е решено за опора да се ползват запазените стоманени щитове (с дебелина над 10 мм) от германските зенитни оръдия. Така е осигурена добра стабилност на въпросния елемент за началния етап от експлоатацията му.
С фиаско завършва и опитът при строежа да бъде разрушен един от наследените немски бункери. „Близо две седмици строителите се мъчиха да го взривят, но само парчета бетон падаха при детонациите. Накрая се взе соломоновското решение да го зарием, а инфраструктурата да се оформя отгоре”, разказва бригаден генерал Славеев.
ЗРК С-300 е доставен с влак през септември–октомври 1989 г. Техниката е разтоварена на гара Петърч и предислоцирана до позицията на собствен ход. Придвижването става през нощта по отцепен от милицията и военните път. Комплексът е развърнат веднага и започва усвояването му. От руската група, която го сдава, остават само двама специалисти, които две години отговарят за гаранционното му обслужване.
Първата стрелба с новия ЗРК е през юли 1990 г. на полигона Ашулук в СССР. Тя е за допуск до застъпване в бойно дежурство и се провежда с идентичен руски С-300.
Тогава комплексът още не е масов в бившия СССР
и заради секретността останалите разчети, които стрелят на полигона са държани настрана. Техниката за нашите ракетчици е развърната в изолиран район, далеч навътре в степта и дотам се допуска само тяхната транспортна колона.
„Тъй като комплексът беше придобит наскоро и разчетът нямаше достатъчно опит, към нас бяха прикрепени инструктори от руски дивизион. Настройката на техниката и стрелбата станаха под техен контрол – спомня си генералът. – Назначената цел – радиоуправляема самолетна мишена Ла-5 – бе поразена още на първия й заход и формированието получи отлична оценка.”
Така започва историята на родния ЗРК С-300. В негово лице България се сдобива с изключително модерно и
мощно оръжие от съвсем ново технологично поколение
с възможности над тези на всички останали ЗРК на ЗРВ. И досега на континенталната част на полуострова няма друг с еквивалентни характеристики и с по-добра защита.
