Любомир Денов
Заради опасно ниска облачност наш самолет каца в руската зона на летище „Слатина”.
Тези дни преброих, че като военен журналист имам зад гърба си
близо 800 часа във въздуха
Повечето от тях са минали безпроблемно и затова си спомням само дестинациите. Но имаше и такива, за които даже не искам да си спомням.
Поне половината от тези 800 часа нальот са с военнотранспортни самолети. Започна се в началото на 90-те, когато министърът на отбраната имаше на разположение пътнически Ту-134. Той бе наследство от времето на Добри Джуров, когато военният министър е разполагал с две такива машини – едната винаги в резерв.
Но дори и при наличието на два самолета преди Десети ноември нямаше практика журналисти да летят с министъра. Пробивът бе направен при първите цивилни министри на отбраната – Димитър Луджев, Александър Сталийски и Валентин Александров.
Особено отворен за медиите бе Александров – може би, защото в актива му имаше немалък журналистически стаж. Оскъдният бюджет по негово време – 1993–1994 г., обаче
много скоро приземи и последният Ту-134
и министрите започнаха да летят с военнотранспортни аероплани – Ан-26, Ан-30, Л-410, както и с хеликоптер Ми-17.
Най-силно съм запечатал в паметта си едно предколедно пътуване през декември 2001 г. до Косово с тогавашния началник на Генералния щаб генерал Михо Михов. Целта бе повече от прозаична – да занесем подаръци на българския контингент там, а ген. Михов да извърши рутинна инспекция.
Освен журналисти на борда на самолета се качиха и неколцина артисти, които трябваше да изнесат концерт пред бойците. Сред тях изпъкваше голямата звезда на Сатиричния театър Никола Анастасов, който дори бе понесъл плетена кошница под ръка – досущ като герой от неговите сценки с главни герои от Шоплука. Полетът премина нормално до момента, когато започнахме да съзнаваме, че кацането закъснява. А зимата в Косово се оказа по-сурова от българската въпреки неголямата дистанция.
Самолетът бе транспортен Ан, модификацията не помня, без каквито и да е екстри, предназначен за превоз на товари. Седалките за пътници бяха покрай фюзелажа, а в цялото вътрешно пространство
имаше само 2 илюминатора
Единственият „лукс” бе една цинкова кофа по средата. Още в София някой обяви, че тя е за всичко – за фасове, за боклуци, за драйфане и т.н.
Ген. Михов бе в полева униформа, въпреки че отивахме на коледно тържество. Избрал си бе място току зад пилотската кабина, като от време на време отваряше вратичката и разменяше думи с екипажа. Като наближи часът за кацане обаче генералът – сам пилот на изтребител МиГ-29, започна все по-интензивен диалог с летците. През двата илюминатора не се виждаше абсолютно нищо.
Летяхме в бяла пелена от облаци и мъгла. Усещахме, че кръжим, но бяхме спокойни. И друг път разрешението за кацане се е бавело. Този път обаче ситуацията бе различна. Ген. Михов стана неспокоен, по едно време само дето не се вмъкна в тесния кокпит на екипажа.
Аз се бях залепил за единия илюминатор и напрегнато се взирах в абсолютната белота. Броени секунди, след като видях земя, самолетът изтрополи по пистата. Настана странно мълчание, което продължи през дългото рулиране на машината.
Голямата изненада настъпи, когато някой отвори вратата на самолета и заедно с ледения въздух отвън нахлу доста груба руска реч:
„Вы с ума сошли!” / „Вие луди ли сте!”
и т.н. Оказа се, че вместо в натовската зона на летище „Слатина сме кацнали в руската зона. А самолетът ни се е приземил въпреки изключително ниската облачност и първоначалния отказ на руските оператори да ни приемат.
За тези, които недоумяват, ще припомня, че по онова време руското присъствие на косовското летище „Слатина” дълго бе новина №1. През лятото на 2000 г. разположеният в близката Босна руски батальон „Спецназ” бе извършил уникален марш-наскок към Прищина, бе изпреварил с няколко часа британски части и бе завзел летището. Това стана в момент, когато натовските държави бяха решили да изключат Русия от миротворческата офанзива в бивша Югославия. А който контролира „Слатина”, контролира цяло Косово. По-късно руснаците отстъпиха част от летището на НАТО. Ние обаче вместо в натовската част се натресохме в руската.
Помня само, че когато дойде ред да слизаме, през отворената вратичка на кабината зърнах големи потни петна под мишниците на пилотите. А навън бе люта зима.
Скочихме набързо в чакащия ни автобус и потеглихме към Призрен.
Празничната програма бе съкратена
и с голяма скорост поехме обратно към Прищина. Бързахме да не падне пак гъста мъгла. Слава богу – изпреварихме я и полетът до София мина спокойно.
Голямата изненада ни чакаше пред т.нар. „малък ВИП”, през който минаваха по-специални пътници. Въпреки късния вечерен час на площадката разпознахме неколцина офицери от канцеларията на началника на Генщаба. Чак тогава видяхме, че зад нас вървеше и целият екипаж на самолета. Без много приказки ген. Михов ги поздрави и им връчи награди – по една заплата отгоре плюс личния му знак като военен №1.
Ние стояхме като гръмнати. Едва в София разбрахме, че сме били на косъм от тежка катастрофа. Спасило ни е ювелирното майсторство на военните пилоти. Което бе оценено не от някой любител или обикновен пътник като нас, а от началника на Генералния щаб – сам той пилот на изтребител. Последен разбра какво става Никола Анастасов. Все още с шопската кошница под ръка той буквално изплака: „Ама къде съм тръгнал аз бе, момчета! Та аз след няколко месеца правя 70!”. Големият артист доживя и 80 г., но без повече да си позволява рискови воаяжи с военни самолети.
„Аз моята служба съм я изкарал”
казваше актьорът, изиграл една от най-добрите роли в българското кино във филма „Тримата от запаса”. Съвсем случайно разбрах, че при подобна ситуация през октомври 2006 г. визитата на тогавашния военен министър Веселин Близнаков и шефа на Генщаба ген. Златан Стойков бе отменена заради лошото време в Прищина.
