Георги Паприков е от род на военни, бил е и военен лекар, общественик, писател, историк и журналист.
Д-р Георги Паприков е председател на Съюза за противовъздушна и химическа отбрана, основател и ръководител на Българския национален фронт (БНФ), редактор на сп. „Борба“, автор на най-подробната библиография за положението на българската емиграция, притежател на богата колекция от книги и други материали за българската история. Роден е на 25 февруари 1912 г. в гр. Ямбол, починал на 29 март 1984 г. в Чикаго. Като студент става лидер на обединените млади легионери в столицата. Оглавявайки Студентската корпорация, той е член на управата на Националния студентски съюз, а по-късно влиза и в Централното ръководство на националните легиони. При преврата през 1934 г. той спасява царя от принудителна абдикация.
Когато звенарите поемат властта с преврата на 19 май 1934 г. и се опитват да принудят цар Борис III да абдикира, Паприков хитро използва честването на студентския празник, за да демонстрира решителната подкрепа на младите хора за монарха. Когато след официалното тържество в Народния театър, на което присъства и правителството начело с Кимон Георгиев, царят уж мимоходом, но по предварителна уговорка поздравява строените отвън студенти – запасни офицери. По даден от водача им знак те вдигат на ръце височайшата особа и с гръмовно „Ура!“ я носят до входа на двореца. Този смел акт ознаменува съвземането на опозицията и само два месеца по-късно звенарите предават властта.
Георги Паприков завършва медицина в Софийския университет, специализира хирургия и от 1938 г. до началото на войната е асистент на световноизвестния проф. Александър Станишев. След това е мобилизиран във военен лазарет. Награден е с орден „За храброст“. По време на деветосептемврийските събития успява да избяга в Германия, където през 1947 г. защитава докторат в реномирания Хайделбергски университет. Там среща своя колежка Станка, българка от Оряхово, която става негова вярна съпруга през 1949 г. През 1948 г. в Мюнхен участва в основаването на БНФ. Пътят му към родината е отрязан завинаги. Там го заплашват две задочни смъртни присъди. Затова със съпругата му избират Америка за своя втора родина и през 1951 г. се установяват в Чикаго, Илинойс. Полага необходимите приравнителни изпити и отново започва работа като лекар. Специализира рентгенология и от 1956 г. се отдава изцяло на тази специалност. Заема поста заместник-председател на БНФ дълги години, като през 1981 г. оглавява организацията. В продължение на 20 години е бил главен редактор на печатния орган на БНФ – сп. „Борба“, превръщайки го в пламенна трибуна на свободното патриотично слово, даващо обществена гласност на нечовешките своеволия, с които българските комунисти потискат сънародниците си.
Д-р Паприков е личност с разностранни интереси. Притежаваше богати колекции от редки книги, някои от които сигурно липсват в нашата Народна библиотека, географски карти отпреди 5–6 века, на които България фигурира като част от Османската империя, ордени, монети, пощенски марки – изобщо всичко, което можеше да има допирни точки с Родината.
Успоредно с обществено-политическите си изяви като лидер на БНФ и дългогодишен редактор на печатния му орган докторът отделя много време и усилия за създаване на Емигрантска библиография. Внезапната му смърт попречи лично да довърши нейния първи том. В чест на светлата памет на този патриот и родолюбец неговата съпруга, анестезиоложката д-р Станка Паприкова, положи голям труд, за да оформи и издаде ценната книга. Едва ли друг наш емигрант е бил изпращан с подобен почетен, незабравим ритуал. Приятели и съратници на покойника идват от всички краища на САЩ и Канада. Ковчегът му е носен от д-р Иван Дочев, д-р Ангел Тодоров, Николай Янакиев, Цоню Градинаров, Миро Гергов и Крум Радев. Стотина автомобила следват катафалката. Получени са десетки съболезнователни телеграми, включително и от цар Симеон II и княгиня Мария Луиза.
При възстановения конституционен порядък между 1926 и 1934 г. правителствата здраво държат в ръцете си управлението на страната, но постепенно расте царският авторитет вътре и особено извън страната. Цар Борис III се включва в усилията на българската дипломация. От 1926 г. нататък той започва да прави ежегодни обиколки из столиците на Европа. Качествата му се оказват подходящи за трудната политика, която България е принудена да провежда в стеснения периметър на външната си дейност. За разлика от баща си, цар Борис III се държи без пози и снобизъм, естествено, скромно и умерено. Тактично той се опитва да разсее представата за България като войнствена, реваншистка държава и до голяма степен успява в тези свои начинания, както извън страната, така и във вътрешнополитически план, когато става дума за лавиране между различните политически фракции.
Дом крепост на българския дух
Паприков превръща дома си в Чикаго в истинска крепост на българския дух. Още във входното антре впечатление правят оригинални портрети на стария полковник Паприков, на неговия брат – генерал, на членове на царското семейство с автографи – дело на прочутия дворцов фотограф Карастоянов, картини от най-известните български художници. Кабинетът му е изпълнен със стотици томове, папки с първите български вестници, алманаси, енциклопедии, дипляни, грамоти. И бюрото му никога не е свободно. От едната му страна са разтворени книги и списания, а от другата – куп писма, които чакат отговор. В средата е любимата пишеща машина на доктора с неизменните „ерове“. Бившият легионер бе върл противник на коригирания правопис.
Българското изложение в Чикаго
Заедно с инж. Симеон Овчаров – Харизан, д-р Паприков има особена заслуга за организиране на прочутото българско изложение в Чикаго на З март 1961 г., почетено от президента Хари Труман и от кмета Ричард Дейли. За първи път България е представена в Америка така пълно и запомнящо се, с ярка представа за богатите й история, култура, музика и етнография. Колекциите на д-р Паприков от български медали, пощенски марки, народни носии и др. са важна част от общото внушение, още повече че са отличавани със златни медали на известни международни изложби.
