„НОВИЯТ ЙОВКОВ” Емигрантът

Андрея ИЛИЕВ

Бежанците – граждани на Египет и Мароко,

 били заловени от жандармерията в провинция

 Къркларели. След като преминали през здравна

 проверка в болница, чужденците се оплакали,

 че били набити от българската полиция, а техни

 ценности им били иззети.

Из съобщение на БНР

Двамата лежаха на малка височинка в гората и гледаха с бинокли оградата на границата. Бяха от армейска група за усилване на граничната охрана. Старшият – един капитан с бръсната глава и изпъкнали като сливи очи, им бе наредил този път да не се обаждат на граничарите. Имало сведения, че тази двойка играе с трафикантите. Да гледат, да докладват и ако ситуацията позволява, да задържат пропуснатите емигранти.

От вече седемгодишната служба заедно двамата се чувстват като братя, въпреки че са различни и по външност, и по характер. Васил Пенчев е висок и широкоплещест, русоляв и синеок. Йордан Денчев е дребен като сачма, черен като циганин и плешив. Пенчев е свит, срамежлив като девица, а Денчев – отракан като каракачанска манерка. Пенчев е добър и донякъде наивен, Пенчев е хлъзгав като сапун и гяволе във всичко, което мисли и прави. И колкото и да е странно, тези двамата така се сдушиха, че колегите им винаги се учудваха, когато понякога виждаха примерно Пенчев, а край него липсва Денчев.

Влязоха по едно и също време в казармата и по една и съща причина: съкратени от заводите, където работеха дотогава – Пенчев като стругар, а Денчев като дърводелец. Служеха в една рота и в едно отделение. Записаха се на курс по английски – Пенчев го усвои сносно, Денчев зазубри десетина фрази. Заедно ходиха на мисия първо в Босна, а после в Афганистан. С парите от тях си купиха апартаменти в една и съща кооперация. И двамата караха БМВ-та. Е, малки, с две врати, но БМВ… Когато Пенчев се ожени, Денчев заживя на семейни начала с току-що завършило гимназията момиче. На Пенчев се роди момиче, Денчев се отчете с момче. Викаха си на шега „сватанак“, но всички бяха убедени, че когато децата пораснат, щерката Пенчева ще вземе синчето Денчев.

Йордан лежи и зяпа през бинокъла, без нещо да трепне по него. Ще речеш – може да отнесе така и цял ден. И как, като всичко му е наред – жената на работа, детето в ясли, родителите му живи и здрави. Дето живи и здрави, ами гледат животни и зеленчуци на село, помагат му. Плаща редовно ипотеката на апартамента. Щото и неговата Ваня е с мая, от докторско семейство. Май и любовница си е хванал, хитрецът му с хитрец… Васил лежи, върти се и тихичко попъшква: благоверната му е съкратена, дъщеричката напоследък е болнава, родителите му отдавна са на оня свят. А най-лошото е, че банката го натиска – не може да обслужва кредита.

Две големи зелени мухи се въртят край главата на Васил и току налитат да го хапят. Той с досада ги пъди. Бе, защо все на него, що не хапят Йордан? Та лежи си Пенчев и мисли: „Не трябваше да гледам Даката. Що ми трябваше това БМВ? Ама нá, да не изоставам от него“. И друга глупост направи – взе тристаен, въпреки че парите му бяха малко. Но пак така: Как Даката ще има голям, пък аз малък?… Лежи Пенчев, върти се, уж гледа през бинокъла, но нищо не вижда. Крои планове. Ясно е, че няма да насмогне с парите. Значи ще продаде колата… Ама колко ще й вземе? Най-много да закърпи дереджето за година. После?… Хубаво му викаше Даката: „Абе не е за тебе тази Валя: фукара е и ти си фукара“. Имал някаква братовчедка, да вземел нея. Видя я Пенчев: дебела и с мустаци. „Ама баща ѝ има ферма с 90 крави!“ – нахъскваше го Денчев. Ма той: Не я обичам…

– Гледай! – сръга го Йордан.

• Какво? – сепна се Васил и отново отпъди мухите ядно.

Върна се в ситуацията и ги видя: двамата гранични полицаи стояха до оградата приклекнали и нещо чоплеха по нея. След малко от храстите от другата страна излязоха трима души. Заговориха, оглеждайки се. После единият легна и припълзя през ограждението. Изправи се. Полицаите го закриха с тела. Когато се дръпнаха, той махна с ръка към ония от турската страна и забърза между дърветата в посока точно към тях.

– Идеално – прошепна Йордан.

– Кое?

– Сам е. Слушай сега, сватанак. Измислил съм го. Заради тебе мислих, щото си ми по-близък и от брат. Тоя е бъкан с пари. Крие ги или в обувките, или някъде по тялото. Може и при оная си работа да ги е сложил… Ще стигнат за ипотеката. Поне за няколко години, докато се осефериш.

– Какво си решил? – уплаши се Васил.

– Споко, сватанак, няма да го трепем. Хващаме го, обискираме го акуратно и го връзваме в гората за някое дърво. Нали сега из Странджа шетат някакви си… Динко ли беше, Пирата ли беше… Ще го запишат на тях.

– Не – завъртя глава Васил.

Обаче някак не беше много категорично това неговото „не“. Ей, тоя Йордан! Как му идват тези работи в главата! Сече му пипето… Обаче… Обаче, ако ги хванат? Егати резила! Сбогом, службо, здравей пандиз!…

• Слагай маската – нареди Йордан и надяна своята. Преметна автомата през рамо и нареди: – Ти го дръж на мушка, а другото остави на мене.

Чужденецът вървеше по едва забележимата пътечка и до минути щеше да влезе в засадата. Беше среден на ръст, слаб като върлина и с олисяло теме. Беше облечен в износени камуфлажни панталони и яке, обут в огромни зелени маратонки.

Даката потри доволно ръце, припълзя встрани и клекна, прикрит в храстите. Васил се изправи и застана с автомат в ръце зад дебел бук.

На десетина метра от тях чужденецът спря, ослуша се. Нима долови нещо?… Въздъхна ли, изпъшка ли и пак тръгна, оправяйки ремъците на малката опърпана раничка, която висеше почти до кръста му. Двайсет метра… десет… два… Пенчев изскочи от прикритието си и завря цевта на калашника в лицето му. В същия миг от храстите излетя Даката, вкопчи се в гърба на чужденеца и го свали на земята с майсторска подсечка. Докато Васил зяпаше зашеметен, той придърпа ръцете му отзад и ги закопча със „свинска опашка”. После припъхна под корема му въженце. Пенчев го позна, беше от простора на бабата, при която спяха. Направо ахна: значи Даката я бе намислил тази работа отдавна!

Денчев се изправи запъхтян и заповяда на английски:

• Стани!

Чужденецът явно разбираше, защото се изправи с пъшкане.

• Свали обувките!

И това изпълни, макар и неохотно. Даката ги взе и зарови в тях. Отпра подложката и изръмжа доволен, вадейки от тях две омачкани бучки, омотани с целофан. Натика ги в джоба си.

• Къде са другите? – завря юмрук в лицето му.

– Няма други – вдигна рамене чужденецът. И миг след това изкрещя, колкото му глас държи: – Помощ!

Даката беше бърз като змия: запуши устата му с длан. Огледа се и рече на Васил:

– Хващай края на въженцето и го води дълбоко в гората. Претърси го основно, вържи го на някое дърво и ме чакай в края на гората!

– А ти? – учуди се Пенчев.

– Полицаите сигурно са чули вика му. Ако дойдат насам, ще ги заглавичквам. Бързо. Не слуша ли, бой с приклада! Чу ли, сватанак?

• Чух – неохотно потвърди Васил.

И ето, вървят вече с чужденеца, без да търсят пътека. Храстите ги шибат, камъни ги спъват, пропадат в дупки и пъплят по внезапно изникнали баирчета. Васил е изпотен, иде му да махне маската, която му пречи да диша, но има достатъчно ум в главата да не го стори. Чужденецът едва влачи крака, препъва се на всяка крачка и диша тежко, направо като парен локомотив. На малка полянка се срина и успя да каже само:

• Вода…

Пенчев, разкрачен над него, му подаде манерката с лявата ръка и докато пиеше, сряза с ножа си презрамките на раницата му. Дръпна се рязко на няколко метра встрани. Сухари… пластмасово шише с вода, бельо, някаква консерва… Телефон, стар като света… Васил го метна с яд към дънера на близкото дърво и той се разпадна от удара. Никакви пари! Това ако не беше тотално прецакване!

Чужденецът облизваше устните си и гледаше объркан към него.

• Стани! – заповяда нервиран.

Приближи до него и го опипа от глезените до раменете. Нищо подозрително. Тогава побеснял сряза „свинската опашка” и въженцето, отдръпна се на метър, свали автомата от рамо и изръмжа:

–          Събличай се.

Дишайки тежко и олюлявайки се от слабост, мъжът започна да сваля дрехите от себе си. Пенчев му посочи с цевта да ги хвърля в краката му. Когато остана по слипове и потник, се наведе и опипа отново дрехите. Нищо… сети се какво бе предположил Даката и нареди намръщен:

– Сваляй и гащите.

– Недей – рече умолително чужденецът. – Мъж съм, войник съм…

• Ти? – учуди се Васил и го изгледа от петите до главата: мършав като бухенвалдски манекен, направо антивойник.

Той дръпна потника си нагоре и показа голяма зараснала резка на дясната си гръд. Нещо забръмча край главата на Васил. Нещо като мухи, ама не дип мухи. Едното беличко такова, на дъщеря му прилича, но момченце. Другото черничко, с големи уши и хитри очички като на Даката. Въртят се като дронове край него и сред бръмченето им Васил като че ли долавя думички. Беличкото: „Бррр… Не те ли е срам?… Брр“. Черничкото: „Бррр…. Какво ти пука? Ипотеката, пич! Брр“… Тръсна глава Пенчев, светна му пред очите: мухи бяха. Ония същите. Зелените.

– Джихадистите ме раниха. Куршум с изместен център на тежестта ми разкъса белия дроб. Живея втори живот.

– Джихадистите? – разколеба се Пенчев. – Абе, сигурно ти самият си джихадист.

• Не съм. Три години се бих в сирийската армия срещу тях.

Май не лъжеше. Личеше му по изражението и примирения глас. Досрамя го. То си и личеше, че под слиповете няма нищо освен… Абе там, каквото мъжете имат.

• Обличай се – нареди късо.

Заедно с това си помисли: „Ако го вържа и оставя в гората, няма да оцелее“. Дожаля му за човека. Реши: ще го заведе в селото и ще го предаде на капитана. Ядоса се, че Даката го остави сам. Той сигурно щеше да подскаже някакво решение. Така де – мозъкът му щрака… Не може да няма резервен вариант… И като дойде до тази мисъл, едва не ахна: ами че Даката работеше точно по този резервен вариант! Мале! Тарикат! Ако тази история получеше скапан край, разбирай да ги хванат, че са нарушили закона, той си запазваше версията, че е предал сириеца на Пенчев и не знае какво е станало после. Той, съзнателният, е останал да следи престъпниците – гранични полицаи…

Направо му идваше да зареве от яд и безпомощност.

Без да го връзва, го подкара пред себе си. И понеже умът му беше зает с това, какво ще докладва на началниците, как ще оправдае лутането в гората, съвсем я обърка – загубиха се. Вървяха без посока и път. Сириецът на няколко пъти се срива на земята задъхан и отказваше да продължи. Наложи се да го срита. При последното падане Пенчев седна близо до него, извади цигари и му предложи. Той енергично отказа, сочейки гърдите си. „Бре – помисли си той, – значи наистина е зле с белия дроб“.

– Къде си тръгнал тогава с това разклатено здраве? – попита, изпускайки с наслада дим от цигарата.

– За Виена.

– Че какво ще правиш там? – учуди се искрено Пенчев.

– Там правели това… –  Направи усилие да си спомни думата: – Трансплантация.

• На бял дроб? – не повярва Васил. – Да бе, там тебе чакат. За това пари трябват.

Сириецът замълча. А мисъл жегна Пенчев: „Тоя има пари!“ Сръга го и го подкани да тръгва. Докато вървяха, огледа го внимателно и си рече: „Има пари, крие ги някъде“. Но къде? Цъкна с език озадачен. „Майната му“ – плю върху огънчето на върха на цигарата и щом се увери, че е угаснало, я хвърли на земята. Оформи наум доклада пред началството, огледа го от всички страни. Задържали го, тоя хукнал да бяга, гонил го из гората, хванал го, но се загубили. Остана доволен и пак се загледа в гърба на сириеца. Пак се появи онова дяволче, кацна на рамото му и зашепна: „Ей, ще изтървеш голямата пара! И какво –  на квартира? И колата ще трябва да продадеш… Ще те спукат от майтап! Особено като си отвори устата Даката и заразправя, че ти е тикнал хилядарки в ръцете, ама ти си се оказал мухльо“.

И докато вървяха, направи му впечатление, че сириецът опипва колана си. Износен колан, от плат тип „камуфлаж“. Широк. Хм… Много широк, бе. Невзрачен инак, омацан с нещо мазно. Пенчев се сети, че точно затова го беше отминал от внимателен оглед.

Докато се чудеше какво да прави, излязоха на пътека и той бързо се ориентира къде се намират. Успокои се – имаха към двайсет минути пешком до селото. И край на историята.

• Стой – заповяда Пенчев.

Сириецът веднага закова на място. Обърна се и хванал погледа на Васил, мигом се разтревожи и стисна с две ръце колана от двете страни на токата. От това по-ясен знак, че там има нещо, здраве му кажи!

• Свали го и ми го дай – нареди кой знае защо с нисък глас Пенчев.

Сириецът започна да го откопчава, но изведнъж като шибнат с камшик се обърна и хукна по пътеката. Пенчев ахна изненадан, но сравнително бързо се окопити и се затича след него. Хвана го след стотина метра. Но той се съпротивляваше отчаяно с кой знае откъде избликнали сили в мършавото му тяло. В края на краищата деветдесетте килограма мускули победиха шейсетте кила кожа и кокали. След като го удари за последно под брадата, Васил свали колана от кръста му и го заопипва трескаво. Лицето му беше плувнало в пот под маската, водата течеше в очите му и солта в нея щипеше неприятно. Напипа нещо кораво, извади с трескави пръсти ножа си и разпра там плата.

Мале!

Две големи пари! Златни!

И още: по протежение на целия колан бяха наредени банкноти по 500 евро.

– Вземи банкнотите – предложи с разтреперан глас сириецът.

• А това? – озъби се Пенчев и посочи монетите. – Златни ли са?
• Тях не ги давам. С тях ще платя трансплантацията.

Пенчев погледна оформилата се купчина банкноти, после монетите. Не повярва.

• С това?

После загря: явно бяха стари, римски или кой знае какви, щом можеха да покрият такава сложна операция. Лицето му грейна: значи и ипотеката…

Подхвърли му въженцето и рече:

– Вържи си гащите и дим да те няма!

– Какво? – не го разбра сириецът.

• Върви на майната си. Обратно в Турция. Айде, друм!

Ами да. Хем агнето цяло, хем вълкът сит… Някак си успокоен от това си решение, Васил започна да навива колана. Пъхна го в джоба си. Полюбува се на златните монети и понечи да ги прибере и тях. Ония мухи пак го заядоха. Бръмммм!… Надигна глава, махна с ръка да ги отпъди и видя, че сириецът го няма. Миг след това примка стегна гърлото му и той изхърка повече от изненада, отколкото от болка. Опрял коляно в гърба му, арабинът стягаше, дърпаше, но нямаше силата на Васил. Той успя да вкара пръсти под въженцето и рязко се наведе. Сириецът прелетя през главата му, просна се с цял ръст по гръб пред него и застина. Дишаше на пресекулки.

Васил се изправи, провери дали монетите са в джоба му и го побутна с крак. Никаква реакция. Беше му горещо, главата му плуваше в пот. С досада свали маската, избърса с нея лицето си и я забучи в колана си. Побутна с върха на кубинката сириеца и го подкани:

• Хайде, ставай!

Изправи се бавно, с нечовешко усилие, държейки се за гърдите. Закашля се, плю встрани. Погледна Васил с плувнали във влага очи.

Нещо го сграбчи за сърцето.

• За Турция е нататък – посочи му той пътеката с омекнал глас.

И го побутна с цевта на автомата.

Сириецът се извърна, направи няколко крачки, влачейки с мъка краката си. „Няма да го бъде – мярна се в главата му. – Ама то така май най-добре.“

Васил пое в обратна посока. Направи десетина крачки и се обърна: сириецът бе спрял под кичест дъб и гледаше нещо в клоните му. Изхъмка и продължи. Ония пак забръмчаха край главата му: „Ей, това не е човешко!“… „Какво ти пука, гледай себе си!“… След двайсетина метра нещо го загложди и отново се извърна.

Изрева от смайване.

Сириецът се люлееше на един от клоните с въженцето на врата!

Васил захвърли автомата, в движение извади ножа и буквално прелетя разстоянието. Въженцето се оказа жилаво и трудно за рязане. Или на него така му се стори, че го ряза цяла вечност?… Тялото тръгна да се свлича и той го подхвана. Положи го на земята, разтри ожуления врат. Пипна вената – слава богу, биеше. Поля го с вода от манерката, повтаряйки объркан на български:

• Какво направи бе, човек… Какво?

Най-после сириецът отвори очи и Васил се плесна по коленете. Подаде манерката към устата му.

• Пий, братко.

Той въздъхна, изпъшка, но глътна малко водичка. И пак затвори очи.

Васил се изплаши:

• Дръж се, човече! Не умирай!

Той ги отвори с усилие и направи опит да се усмихне. Успя да промълви:

• Няма…

Обаче главата му се килна.

Васил седна до него. Извади еврата и златните монети и ги натика в джоба му.

• Ето, връщам ти ги… Мамицата им пари… Не ми трябват. Ставай, човече, ще те заведа до селото. Ще отидеш във Виена, ще те излекуват…

Сириецът прошепна с последни сили:

• Само малко да си почина…

Това малко се проточи до половин час. Успя да стане, подкрепян от Васил. Вървя така, подпрян на лакътя му до края на гората.

– Чакат ли те? Къде?

• Крайната къща с боядисани в синьо врата и прозорци.

Знаеше я, бяха я проверявали. И сега я виждаха, леко размазана от маранята.

• Ето натам – посочи му Васил. – Върви направо през нивите.

Сириецът направи няколко крачки, навлезе сред узрялата пшеница и се обърна. Задържа поглед върху Васил и леко се приведе с ръка на сърцето.

Васил Пенчев го гледа, докато се скри зад дъсчената ограда. После тръгна по черния коларски път към центъра на селото. По увисналите му рамене скачаха онези малки човечета, опъваха ушите му и крещяха в тях. Едното: „Глупак!“ Другото: „Юнак!“…