Любомир ДЕНОВ
Как отпускари спасиха танкови стрелби на полигона Ново село.
Бащи докараха синовете си, за да защитят честта на бригадата при внезапна проверка.
Горещо лято в началото на 80-те. В ранния следобед ме извика главният редактор на в. „Народна армия” полк. Георги Атанасов: „Можеш ли веднага да заминеш за Сливен?” Въпрос, на който отговорът е само един. Веднага обаче означаваше след 15 минути колата на главния да ме хвърли до жп гарата и там да хвана първия влак за Сливен. А бях само с униформата на гърба – лятно яке с дълъг ръкав (още не бяха измислили късия ръкав) и фуражка. Никакво време за подготовка на стандартния багаж за командировка – по 2 чифта гащи и чорапи, кърпа, паста и четка за зъби. В движение получих задачата на следващия ден да направя репортаж за танкови стрелби на полигона Ново село. Интригата се състоеше в това, че бригадата бе „нападната” внезапно от инспекторска проверка в момент, когато доста бойци от танковите екипажи бяха пуснати в домашен отпуск. Как щяха да се попълнят екипажите предстоеше да видим.
Вече се стъмняваше, когато влязох в кабинета на командира на бригадата. Представих се както си му е редът, но нямаше време за много приказки. За нощувка ми се падна „фазанска” стая – на старшини-школници, които също бяха в отпуск. И като гост от столицата получих пълен набор от чисто нови възглавница, чаршафи и тънко одеяло. Бях доста уморен от пътя и веднага легнах – гол до кръста, защото нямах и резервна тениска или потник. Не обърнах внимание на силната миризма на нафталин, която се носеше от спалното бельо. След час-два обаче се събудих от силен сърбеж. Цялото ми тяло гореше от нафталина. Насилих се да спя, но къде ти. По това време телевизията излъчваше епизоди от сериала „Седморката на Блейк” и аз с цялата си душа си пожелах да ме телепортират вкъщи, за да мога да се наспя като хората. Уви, фантастиката е едно, а алергията – друго. Накрая не издържах и срам не срам си облякох униформата и легнах. По едно време сърбежът утихна и съм заспал.
Сутринта благодарение на фазанска” ютия приведох униформата в що-годе приличен вид.
На полигона заварих особено напрежение. Командирите сновяха насам-натам и не откъсваха поглед от портала. Стрелбите се проваляха, защото част от танковите екипажи бяха непълни. Знаех, че бяха проведени телефонни разговори с повечето отпускари, някои бяха обещали да прекъснат отпуската си и да дойдат за стрелбите, но твърда гаранция нямаше. Бригадата нямаше възможност да прати коли, за да прибере отпускарите от домовете им. Някои бяха от региона, но имаше момчета от пловдивско, хасковско, пазарджишко. Оставаше надеждата, че близки и роднини ще ги докарат за стрелбите.
Времето течеше, уазките с проверяващите вече бяха пристигнали на полигона, но не всички екипажи бяха готови. В някои от тях липсваха мерачи, от които в най-голяма степен зависеше точността на стрелбата. Изведнъж някой извика: „Идат!”… и всички скочиха от местата си. Откъм близкото село Мокрен се зададе колона от 5–6 жигулита, москвичи и 2 мотоциклета. От тях изскочиха отпускари – някои вече облекли униформите си, други ги навличаха в движение. Над полигона се разнесе немощно, разкъсано, но все пак „Ура!”. Викаха и войници, и офицери.
След час започна пукотевицата. Един по един попълнените вече екипажи стреляха и изчакваха следващата задача. А бащите чакаха в колите пред портала. После разбрах – по-нервни от синовете си. Подробности ми се губят – все пак оттогава са минали близо 40 години, но съм запомнил едно: греещите лица на бойците след отличните стрелби. Да, имаше и добри оценки, но повечето стрелби бяха отлични.
От машините отпускарите поеха обратно към портала. Там ги посрещнаха одобрителните възгласи на гордите за синовете си бащи.
Дали това е възможно днес? Ще прекъсне ли професионалният войник кефа си на Слънчев бряг или на Халкидики? Насилвам се да вярвам, че такива хора има и днес. А защо не? Днешните кадрови бойци също имат високи морални качества. Вътрешен глас пък ми шепне: Днешните български военнослужещи са поставени пред други изпитания. Танковите бригади отдавна са история. Евентуална съвременна война едва ли ще се решава от бронирани машини на 40–50 години, макар и снабдени с модерна електроника.
Все пак обаче – днешните български бойци са синове на онези момчета от полигона Ново село. Те пък са наследили духа за победа от бащите си, които тогава, пред портала, преживяваха стрелбите наравно със синовете си.
