Автор: Спирдон СПИРДОНОВ
„На 4 март 1977 г. в 21,24 ч. в Свищов започна най-убийственото земетресение в историята на България. Разрушенията погребаха много хора. Бедствието от 7,3 степен по скалата на Рихтер траеше по-малко от минута, но картината след него беше апокалиптична“, разказва полковник от запаса Димитър Бойчев, който тогава е бил командир на понтонен взвод в 55-и инженерно-понтонен полк в Белене. И продължава: „Градът потъна в мрак, обхванат от масова паника и истерия. Плъзнаха мародери. Тогава на помощ дойдоха военнослужещите от двете инженерни поделения от Свищов и Белене. Вдигнати по тревога с подходящата специална техника и личен състав около полунощ започнахме да вадим първите трупове. Блок 1 на ул. „Георги Матев“ №1 и общежитието на „Свилоза“ се бяха превърнали в огромни ковчези. Свищовският полк пое жилищния блок, беленският – общежитието на „Свилоза“. Осеметажната жилищна сграда по официални данни погреба 76 души, а общежитието – 45. Общежитието беше младежко и затова полупразно във вечерния час“.
45 годиини оттогава. На първа линия са военнослужещите от Българската армия. По това време в Свищов и Белене има две инженерни поделения. Нека припомним имената на някои от спасителите с пагони. Още на втория ден от земетресението на място са изпратени журналистите от в. „Народна армия“ капитан Тодор Кендеров и Стоян Петров. Техните горещи репортажи заслужават внимание.
Земетресението заварва лейтенант Милен Дойков в поделението. Когато земята спира своето тежко дишане, той вижда огромен облак прах да се издига към небето. Качва се на москвича и със запалени фарове и клаксон се понася напред. След минути пристига на мястото, където е имало голям жилищен блок. Избухва и пожар. Чува стенание и вик за помощ под развалините. Започва да разрива с ръце. С помощта на няколко войници изваждат пострадалия и го изращат с линейка към болницата.
Лейтенант Владимир Василев спасява три деца – две момичета и едно момче. Макар и лошо ранен при разчистването на развалините, виждайки през пролуката дете, не се поколебава да го измъкне. А то обяснява, че там долу са майка му и татко му, останали, докато гледат телевизия. Лейтенант Василев прихванал тялото на детето нежно с бащина обич, с която е държал своя тримесечен син Здравко, и го изнесъл на открито. Повече от 12 ч лейтенантът се бори, за да спаси останалата като по чудо жива сред развалините на общежитието девойка Дочка Любенова.
Над 35 пострадали са измъкнати от старшина-школник Славчо Тодоров. Ефрейтор Атанас Делчев намерил много пари, часовници и портативен магнетофон, които предал веднага на съответните органи. По време на земетресението ефрейтор Любен Марков бил в домашен отпуск. По собствена инициатива прекъсва отпуска си и се включва в спасителните работи. Младши сержант Юрий Узунов е непрекъснато пет денонощия дежурен. Когато поискали да го сменят, отвърнал, че другите са много по-уморени от него. Тогава Свищов е градът, в който се провеждат най-много телефонни разговори. За осигуряване на сигурна и безотказна връзка голям дял имат старшина Йордан Йорданов и сержант Стефан Недев. Денонощно са на своя пост заедно със своите подчинени ефрейтор Василев и редниците Драгостинов, Захариев, Пеев и Стоянов. Хвала на тези воини!
Благодарностите на населението не могат да се опишат. Ето какво казва Димитра Стойнова, началник на ТРЗ при ТПК „Милан Василев“: „Нашият дом е само на трийсетина крачки от рухналия девететажен жилищен блок. През последните дни така се случи, че все бях около войниците и офицерите, които спасяват пострадалите и почистват развалините. Цели обвити в дим, предизвикан отначало от избухналия пожар и от непрестанната прашна завеса, бойците непрекъснато работят. Като ги наблюдава човек, изпитва чувството, че те действат по време на бомбардировка, сякаш са на война, там на бойното поле. И това те вършат съзнателно, без шум, без отдих, неуморно, с високо съзнание и чувство за отговорност. Като ги гледам как премерено и енергично работят, си казвам: „Дано и моят 12-годишен син Иван стане такъв примерен боец като своите батковци. Хвала на тези офицери, които така възпитават нашите синове!“. Никола Замфиров, учител в политехническа гимназия „Алеко Константинов“: „Войниците работят само на десетина метра от нашата гимназия. Няма човек, който да не се е трогнал от безкористната синовна помощ на нашите офицери, сержанти и бойци. От училището ни загинаха 11 млади хора, но седем от спасените деца дължат живота си на тях. Та нима може човек да остане равнодушен, когато онзи безименен войник предаде 1200 лв., намерени в дрехата на учителя Елисей Енчев, заместник-директор на училище „Никола Катранов“, който бе теглил един ден преди земетресението тази сума. Техният подвиг е пример и за учениците, и гордост за нас, учителите. Вече 26 години аз съм педагог и преподавам. Сърцето ми е огряно от светла радост, че трудът на нас, учителите, и на офицерите от БНА не е отишъл напразно. Нашето общество, училището, армията сме възпитали прекрасни млади хора“.
Ето го онова единство между народ и армия, за което често говорим, че трябва да го има. Всичко това, разбира се, идва от хората, от техните подготовка и ценности. Полковник Кирил Ерменков, тогава командир на полка в Белене, по-късно началник на Военна академия „Георги С. Раковски“, каза така: „Възхитен съм от моралните и физическите сили на моите подчинени, от тяхното високо съзнание и чувството за воински и обществен дълг. Уверен съм, че ако се наложи в бойна обсановка, те не ще пожалят сили или дори живота си за защита на родината“.
(Редакцията на в. „Българска армия” ще се радва, ако се обади някой от тези герои преди 45 години.)
