Продължаваме публикуването на наградени творби от литературния конкурс на Сдружението на жените военнослужещи (СЖВ) за съвременен военен разказ „Новият Йовков”. Общо 142 произведения на автори от четири континента участваха в конкурса, чиито резултати бяха обявени през 2021 г.
Разказът на Ирина Тилова „Изстрели в оризовото поле” получи награда за дебют, а Христина Панджаридис заслужи приза „Окриление” за разказа си „Погребение на миналото”.
Не разбирам майка си и шумотевицата, която вдига, щом спомена името му. Уж сме приятелки и между нас няма недоизказани и премълчани неща. Животът „ни” се обръщал в ад. Ад бе твърде преувеличено. Мартин се върна ранен от мисия в Афганистан и беше объркан. Странеше от познатите си, пренебрегваше родителите си. Случайно подслушах майка си по телефона. Говореше с някого и подхващайки темата за него го нарече „куку” и „ходеща празна торба”. Мачках цигарата и повтарях, че не е честно. По дяволите, не е честно! Мартин е… душичка. Записа се в контингента без одобрението на семейството си, получи отличие за смелостта си. Сега се прибра, оздравя, но не е сам. Ужасът е в главата му и твърдят, че давал вид на човек без собствена воля.
– Мартин ми се обади.
Мълчание. Майка винаги коментира, все намира нещо да сравни или да изрази неодобрение, да вмъкне забележка. Мълчи и не ме поглежда. Пълен швейцарски неутралитет.
– Мартин…
– Чух те. И… какво се е сетил – мръщи нос и повдига веждите си. Те приличат на ореоли, майчини ореоли на всеотдайността.
– Поканих го да дойде. Бяхме неразделни.
– Неразделни и годеници… преди да се юрне да убива невинните… Нашите проблеми свършиха, та тръгна да разрешава чуждите…
– Мамо, ти казваше, че е твой син.
– Някога.
– Защо си така крайна?
– Ти, ти си наивна като девица.
Спрях се и не продължихме спора. Войната е по-лоша и от най-лошата мащеха, но за това със сигурност майка бе наясно. Нали го знаех от нея. Съгласи се Мартин да дойде, но само когато отсъства. Напрежението му щяло да я обгърне и да сломи защитните сили на организма. Ммм, понякога родната ми майка ме стряска.
Разигравах разни ситуации, за да си отмъстя, че го мрази, водена от огорчението. Не се примирявах с пренебрежението на майка ми и останалите познати. Мартин беше герой, а тя, тя и останалите се съмняваха в правотата му.
Представях си как пием чай. Черен чай с мляко и бисквити. Обичаните с много масло и канела. Задавям се с бисквита и не мога да дишам. Зачервявам се. Мартин застава зад гърба ми и ме обхваща през кръста с двете си ръце. Бързо ме притиска под диафрагмата, докато заседналите трохи от бисквитата излязат. Или – влиза крадец. Аз седя и се пуля, най-много да се развикам, но не ще окажа никаква съпротива. Онзи си харесва каквото хваща окото му и си тръгва. Мартин го пресреща и крадецът е на колене омаломощен. Моли за милост, стене и си дърпа косите. И още от този род. Лесно се става герой в представите.
У Мартин се борят болката, гневът и хиляди неназовани страхове и е важно да надделее силата.
Надува музиката. Лявото ми ухо е запушено и в случая ми действа успокояващо. Вивалди се удря в стените, снежинките навън чукат по прозореца. Боровете отсреща се пребоядисват в зелено-бяло. Не се решавам да надвикам музиката и да му кажа, че обичам косите му. Косите му с бебешки къдрици около челото. Вдигам рамене и го фиксирам. Намалява музиката и говори. Тишината го задушавала. Тишината била задаваща се опасност. Гледаме се. Очите му са зачервени. Моите също.
– Изгубих се… губя се на моменти, чувствам, че съм живял живота на друг човек… но посещавам редовно психотерапевт. Дължа обяснение за поведението си. Поне на теб.
– Пътят вижда ли се вече пред теб? – питам, защото настоявам да ми каже истината. Върнал се е преди пет месеца, а едва днес се срещаме. След десетина предълги телефонни разговора. Роднините няма да му позволят да се измъкне с мълчание. Навярно преувеличаваха болката му, измисляха си, за да изнамират поводи да го обсъждат. Превръщаха го в жертва, без да искат съгласието му.
– Знаеш ли кога плодовете узряват?
– Кои плодове? – изненадана съм от смяната на темата.
– Прасковите например. Кайсиите и любимите ти ябълки.
– Кога узряват?
– Когато кожата им се докосва. Поставени една до друга, всяка кара другата да зрее.
Предполагам, че съм липсващата праскова, кайсия или ябълка. Необходимият му плод.
– Чувствам се като в черно-бял филм. Уморен и стар.
– Уморен да, но не и стар.
– Психотерапевтката… лечението ми ще приключи… скоро.
– Да…
– С погребение на миналото ми. Символично, разбира се. Изгарям мостовете към станалото. Не всички спомени оттам са приятни. Трябва, трябва да ги махна от главата си на всяка цена.
– Би било добре за теб – успявам да измърморя. Затрупана съм с толкова кошмарни спомени, но досега не съм се отървала от товара им. – Много неща са излишни.
– Каня те… на погребение.
Гласът му е по-весел, отколкото се предполага за такова трагично събитие. Моят глас се е изгубил.
– Няма да е тъжно, нито страшно. Ще е… шантаво. Грабвам те заедно с количката ти и топлото одеяло. С колата ще отидем някъде извън града. Ще открием… аха, сетих се къде точно. Край изоставената хижа има камина. Там ще дръпна една реч край запаления огън. Ще изгоря снимките и дневника си, който водех… Тениската си и отличието.
Той направи опит да загърби станалото. Изпълни дословно съветите на психотерапевтката. Ходи до хижата и обикаля около камината, но освен трите фаса от цигари нищо не свърши. Решимостта му се изплъзваше. Заниманието с унищожаване на миналото му се струваше глупаво и несериозно. Задача за подрастващи и страхливци. Застанал сам и леко прегърбен до занемарената сграда, се питаше той ли е и дали е на правилното място. Искаше, настояваше отново да има своята свобода. Независимо на каква цена.
– А аз… – не посмях да спомена за неизпратените писма и за ризата му, с която спях. Нямах желание да я хвърля в огъня. Понякога си внушавах, че ме дарява със сила и сънища, но това беше тайна. Женска тайна. Мечтаех да съм до Мартин, да бъда военна. Заедно да защитаваме слабите и несправедливо лишените от права. Мечтаех, а се оказах беззащитна и зависима. Едно непремислено действие, едно уж невинно подхлъзване… и посоката на живота ми тръгна в драматична посока. Де да можех да набутам в огъня инвалидната си количка и да се събудя наново. Без памет и с чувствителност в краката.
– Не е задължително да произнесяш реч, но ако решиш да ме подкрепиш с няколко думи… ще се радвам.
– Погребение на миналото? – казвам и се замислям. Повод за примирение и помирение? След катастрофата не оказвах никаква съпротива и се потопих в самосъжалението. Зачертах любовните обещания с Мартин. Той беше престанал да ми пише, а аз не вярвах във възкръсналата любов. Не бях сигурна обичам ли го още, или ще продължа да се залъгвам с илюзии. Заслужавах да споделя огъня и да спретна собствено погребение на безсилието и обвиненията, че се случи на мен. Катастрофата, не любовта. Съчките в огъня щяха да стоплят зимния ден. Може би и нас… поне някаква невидима част…
