Информационен център на Министерство на oтбраната

За зрителите оставаме Военният театър

Театър „Българска армия” тържествено отбеляза 70-годишнината си. Пандемията само отложи с 2 години този празник за артистите и публиката на театъра, който и днес зрителите наричат Военният. През годините трупата играе под различни имена: „Театър на Народната армия”, „Театър на Въоръжените сили”, „Театър Народна сцена”, „Театър на Българската армия”. По повод на празника разговаряме с Мирослав Пашов, встъпил наскоро в новия си мандат на негов директор (в театъра е от 1995 г., от 2010 г. е негов директор).

– Г-н Пашов, кое остава запазената марка на Театър „Българска армия”?
– Той по-скоро запази образа си на театър с класически репертоар. А в началото е създаден като трупа, която да достига до военнослужещите във всяко поделение, в заставата на границата. Такава е била в началото и посоката в репертоара. Ние оставаме един много пътуващ театър и до днес. До 2019 г., допреди пандемията, имахме по 200 турнета на година. Като в това време представленията на сцените ни на „Раковски” не прекъсват. Трупата ни е от малкото в страната, които извън София традиционно играят и големите си спектакли, с много актьори. Това продължава да е акцент в работата ми като директор и в новия мандат. Стана популярна програмата ни „Големият театър в малкия град”, като на турне отиваме с големи представления при пълен декор, с наше осветление, за да играем пълноценно и в по-малките салони. Без компромис в качеството на спектакъла заради различието на сцената. А традиция в репертоара продължават да са класическите представления. Режисьори като Леон Даниел, Крикор Азарян, Асен Шопов, Николай Ламбрев, Красимир Спасов са популярни през годините с изключителните си спектакли по текстове на класически автори.

– За тези 70 години, за добро или лошо, театърът беше под две „шапки”…
– Да, днес театърът е в системата на Министерството на културата. Но до 2000 г. за цели 50 години трупата му е под знамената на Българската армия, в Министерството на отбраната. Затова ние се отнасяме с особена почит и уважение към армията и ненапразно хората по-често ни наричат дори „армейците”.

– Но как на тази ведомствена сцена режисьори като Леон Даниел и Асен Шопов са поставяли авангардни спектакли въпреки цензурата?
– Е, и на двамата се е наложило и да напуснат трупата. Но по-късно отново се връщат в нея. Известно е, че под закрилата на тогавашния министър, генерал Добри Джуров, репертоарът не е бил изкривяван, както другаде, авторитетът му е защитавал Военния театър. Така се появяват и мощни спектакли, чиито заглавия не са били много угодни по време, когато директивата за репертоара е задължително да се играят 2 български, 2 съветски и едно заглавие от соцлагера… В това време спектакълът на театъра ни „Мария Стюарт”, режисиран от Асен Шопов, вдига в Западен Берлин публиката на крака и става огромно събитие: с немска класика пред немска публика.

– А как дисциплината в театъра остава емблематична за работата на трупата?
– Тя е пословична и творческият състав я съхранява през годините. И макар и невоенен директор, лично аз съм наследил този ред от полк. Митко Тодоров, ръководил дълго време трупата. В този театър винаги е имало ред и дисциплина, по-различни от тези в „цивилните” трупи, за добро и днес пазим традицията, а тя държи театъра стабилен. Има неща, които не могат да се получат без този ред, като в един ден да имаме турне в страната, а на „Раковски” същата вечер да се играят представления на три сцени…

– През годините, естествено, имахте силна мъжка трупа, която играеше в представления на военна тема. Но как опазвате това име и сега?
– Да, театърът е прихванал този привкус – на големите представления със силен мъжки състав. И днес мъжката ни трупа е много силна, но много силна и цветна е и дамската й част. Това остава така и със смяната на поколенията, с промените в театъра, които не приемам като трусове, а като нормален ход на нещата. И днес в актьорската трупа се влиза трудно, но радостното е, че от 2011 г. тя не е променяла броя си от 24 актьори. Така всички са плътно ангажирани в репертоара и работата ни има смисленост. Продължаваме да играем големи постановки като „Железният светилник”. А ние имаме и най-дълголетните постановки у нас, като „Секс, наркотици, рокендрол”, която на 11 ноември ще закръгли 30 години от първото си представление с непроменен състав от Ивайло Христов, Дони и Коцето, 25 години пък се играе „Много шум за нищо”. Но когато имаш такива актьори, можеш да си позволиш всякакво заглавие.

– Какво си мечтаете да надградите в театъра в този мандат?
– Периодът на пандемия беше тежък и за нашия театър. Но театърът е живо изкуство, не се получава онлайн. Не е и заведение да го спреш, а после: отвориш, не е и кино. То се ражда с гонга за начало на представлението и умира с аплодисментите на финала. Следващият спектакъл е вече различен. Пораженията в живия процес на театъра са големи, въпреки че публиката ни се завръща. Но артистите ни издържаха теста за сила на духа и характера. Иска ми се да преодолеем травмата от това време по-бързо. Заедно с погледа ни към живота и бъдещето изцяло променихме мисленето си и по репертоарната политика. Защото не става дума за това, какво ще сложим на масата си, а за ценности и художествени стойности, които времето налага. Особено с нахлуването на войната в живота ни. Това изостря чувствителността ни, посланията на пиесите, с които докосваме зрителя, минават през тази призма. Камен Донев отказа да играе своите комедийни спектакли, когато Русия нахлу в Украйна, това беше неговият шок от случващото се. С поклон сме в такова време отново към българската драматургия – върнахме се към литературата и отново виждаме какво огромно богатство са българските автори, българската култура. Днес тя събужда у нас нови идеи. Аз уважавам колегите, които експериментират, добре е, че имаме различни театрални посоки и с новите форми при свободните артисти. Но нашият театър съхранява традицията и запазва класическото, паметта за българската култура през годините. Като сме отворени и към нови български автори, към нови заглавия. Но само икономически стабилен и независим театър може да си позволи да направи едно некомерсиално представление. И да не се интересува приход ли ще донесе то, или ще е нова крачка в собственото развитие. В аванс мога да кажа, че за 24 май и вечерта на „Аскеери”-те този поклон ще е към Паисий Хилендарски в годината на честването от ЮНЕСКО на 300-годишнината му.

– Как с колегите Ви приемате това, че зрителите продължават да Ви наричат военната, армейската трупа?
– Трупата ни изпитва уважение към тази традиция, която всъщност зрителите продължават. Младите ни колеги се вписват в това. А те попиват този дух от тези, които и на пенсионна възраст продължават да играят и предават опита си, своята памет за създаваното дотук в трупата. Нашите артисти пенсионери не се пенсионират наистина, те буквално си тръгват от този свят от сцената. Остават докрай на нея, до последното си представление и са ценени от всички ни. Последният, когото изпратихме, беше Иван Налбантов, който играеше в пет постановки. Истината е, че който няма история, няма и бъдеще – традицията при нас го потвърждава, макар нищо да не се дава даром. И младите ни артисти имат вече самочувствието, което дава нашият Военен театър.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top