Информационен център на Министерство на oтбраната

Македонците: „Ке ядеме ли леб от бугарско жито?“

Малко закъсняхме с този текст, но какво да се прави – геополитическият контекст, в който се намираме, има нова динамика, която май трудно следваме. Но това пък не означава, че проблемите, които изведнъж се появиха на масата на политиците и държавниците от Западните Балкани, са решени окончателно. Само преминават на по-задна позиция в приоритетите на страните от района, без да губят значението си. Преди всичко за гражданите на отделните страни.
Но колкото и нови въпроси да поставя споменатият вече нов геополитически контекст, имаме впечатлението, че за да ги решат, лидерите на съседните ни държави действат със същия набор пропагандни и демагогски инструменти, които вече познаваме и за които неведнъж сме писали тук. Даже ни се струва, че им е по-важно да имат тема, по която да използват красноречието и популизма си и така да трупат личен и политически рейтинг, вместо да се втурнат с енергия и опит да намерят решение на проблемите.
Не мога да се отърва от усещането, че в Белград или Скопие само чакат на хоризонта да се появи някакъв екзистенциален проблем, който да се превърне в пропагандна територия. Твърде скоро бяха политическите и агитационни игри с ваксините за пандемията от коронавируса, за да не забележим приликата в методологията. За съжаление, на този терен нашите политици – довчерашни и днешни, са с няколко обиколки назад. Ето и пример, за да влезем в темата.

Прословутите ваксини против COVID – какво шоу няколко пъти сътвориха президентът на Сърбия Александър Вучич и тогавашният премиер на Северна Македония Зоран Заев. В един студен и ветровит февруарски ден на 2021 г. те се срещнаха на граничния пункт „Табановце” между Сърбия и Северна Македония. Вучич носеше със себе си кашон с над 4000 ваксини, които дари безвъзмездно на хората от юг. Това беше времето, когато всяка държава от Западните Балкани, в това число и България, изпитваше нужда от ваксините, които да бъдат използвани срещу пандемията. Студът бе сковаващ, вятърът брулеше, но и от двете страни държаха церемонията по връчването на кашона да бъде публична и отразявана от медиите. Сръбският президент каза, каквото каза, за приятелството и братството между народите на двете страни, проявило се тъкмо в онзи момент на крайна необходимост от ваксини. Заев, и това после отбелязахме всички, очевидно пресоли манджата на благодарностите към Вучич и към сръбския народ. Сякаш да напомни, че и той като всички от политическия елит край Вардар не могат да излязат от матрицата на коленопреклонно възвеличаване на северния съсед. Но Вучич утвърди ролята си на покровител и спасител на северните македонци от страшната зараза, но и натрупа точки сред избирателите си в Сърбия.

На всичкото отгоре много скоро публично и с подходяща риторика бе съобщено, че гражданите на Северна Македония могат да отиват да се ваксинират в близките до границата градове на Сърбия, тъй като въпреки дарените от Белград ваксини процесът на имунизация край Вардар закъсняваше. И така хората от Скопие, Куманово и другите населени места тръгнаха през границата към медицинските пунктове във Враня, Лесковац, та чак до Ниш. Това движение насам и натам внимателно бе следено от скопските медии, които по стара юготрадиция старателно подържат темата за братството и приятелството със сръбския народ и политиците.
В същото време България спеше. Не точно, но предприе закъснели и погрешни ходове. Премиерът Бойко Борисов самоуверено обеща да предостави 5000 ваксини на Северна Македония, но не изпълни обещанието си. Месец по-късно той го повтори, но отново не го изпълни. И до днес в Скопие се шегуват от това поведение на бившия български премиер. За съжаление, това снизходително и иронично отношение към Борисов се пренася и върху българската държава. Защото на Балканите сме чувствителни към това дали си изпълняваш обещаното, иначе – да не си го поемал.
Така Вучич спечели битката в рамките на ваксинационната дипломация. Сега е напът, ползвайки опита на онзи период, да победи и в нововъзникналата дипломация на хранителните доставки. А България пак „играе” несръчно, в сравнение със съседите. Някъде в Берлин, на среща по съвсем друга тематика, българският министър на земеделието бил обещал страната ни да предостави жито на Северна Македония, за да може младата държава да се справи с проблемите с хляба. Откъде щял да го вземе родният министър, така и не стана ясно. Но обещанието било дадено, колегата на нашия човек в Скопие написа това в социалните мрежи, медиите край Вардар го разпространиха. И правилно, защото не може да се спестява информация за такъв важен проблем. Кога и кой е решил това, така и не стана ясно, но в контекста на новата динамика на отношенията ни със Скопие всичко това мина и замина като
положителна вест.

В един студен февруарски ден на миналата година сръбският президент Александър Вучич дойде на граничния пункт Табановце, за да предаде лично 4000 ваксини срещу COVID на македонския премиер Зоран Заев

От каквито имаме нужда, вън от всякакво съмнение. Но когато тези дни отново се върнах на тази информация и потърсих дали тя има развитие, нищо не намерих. Поредният кьорфишек като онзи на Борисов с ваксините ли?
А аз си спомням една друга ситуация – Стефан Софиянски бе станал служебен премиер току-що през зимата на 1997 г. и дойде спешно в Скопие. Тогава работех за БТА, но обслужвах и други български медии. Местните колеги край Вардар разтръбиха, че Софиянски идва да моли Скопие за помощ за доставка от 20 000 т жито, с които България да бъде спасена от глад в този труден за нея период. Всъщност доставки така и не бяха направени, но и досега в Скопие живеят с мисълта, че тогава, в онзи период Република Македония е спасила България от глад като отговор на това, че страната ни първа призна новата балканска държава, произлязла от бившата югофедерация. И досега не разбирам защо бе цялата тази история, но както се казва – „така е трябвало да стане”. Но за местните хора край Вардар сметката е платена.

Да се върнем към нашата сегашна история. Още не беше отшумял интересът към съобщението за български доставки на жито за Северна Македония, ако изобщо го е имало, когато стана ясно, че Сърбия ще достави двойно повече зърно на Скопие
Не можело да се изостави братският народ на Северна Македония да гладува, нали сме най-близки помежду си, и други подобни клишета. Важното бе да се минимизира значението на новината за българската сделка, ако тя се осъществи изобщо, и да се подчертае ролята и значението на Сърбия за „спасяването на редник Митре” от глад.

Да, държавата Северна Македония традиционно не купува жито от Сърбия. Но частни търговци били готови да запълнят празнината в резервите от зърно, та, когато сутрин македонецът тръгва за работа, ако я има, да си купи пътьом бюрек по избор – със сирене, със спанак, с месо или с каквото там има. Ура, да живее братският сръбски народ и неговият президент, верният приятел и защитник на македонците от Северна Македония и всепризнат лидер на Западните Балкани Александър Вучич! Да живей!

Оказва се за пореден път, че докато ние в България си играем на политика, другите на практика го вършат. Докато ние изразяваме намерение, другите около нас го правят в действителност. После се чудим, когато в анкета питат гражданите на Северна Македония кой съседен народ чувстват като най-близък, те да казват, че това са сърбите. И Александър Вучич да се хвали, че няма никакви, ама никакви претенции към политиците от Скопие, както някои съседи, визирайки вероятно България. Или пък неговата премиерка Ана Бърнабич да прави изявления, от които всеки съвестен и възпитан политик би се възмутил, свързани с доставките на газ. Ако в България биха се опитали да отклоняват гориво от тръбата на „Балкански поток”, казва Бърнабич, това би било Див Запад. А нашите политици мълчат. Такива са балканскитне реалности днес. А новият геополитически контекст може да донесе нови факти.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top