Ивайло ПАШОВ
На полигона Ашулук: Много добрата подготовка на два български дивизиона си казва думата и разчетите им получават отлични оценки.
Извън официалния летопис на Зенитно-ракетни войски (ЗРВ) остават много интересни случки от житието им, които се предават от уста на уста. Една от тях преди време ми разказа бившият заместник-командир на някогашната Трета зенитно-ракетна бригада (3 зрбр) о.з. генерал-майор Георги Каракачанов.
През 1981 г. тогавашният майор Каракачанов е вече втора година командир на зенитно-ракетен дивизион от състава на 3 зрбр в близост до Созопол. В този период именно на него се пада отговорността
да организира преместването му
от дотогавашната позиция над с. Равадиново на нова, в района на с. Черноморец. След заемането й и застъпването на воинската част в бойно дежурство (навръх Коледа на 25 декември 1980 г.) е натоварен и със задачата по подготовката и провеждането на първите бойни стрелби на дивизиона след предислоцирането му.
Те са планирани за август 1981 г. в рамките на бригадно учение (на 3 зрбр) заедно с дивизион от района на с. Кичево. Основната част от подготовката преминава на позицията в Черноморец. Наред с нея върви и дооборудването на позицията и битовите помещения на дивизиона. Месец преди заминаването за стрелбите разчетите от Черноморец заедно с техниката са преместени на позиция близо до Кичевския дивизион. Там заедно воините от двете формирования тренират за стрелбите. Отработва се въздействие по имитирани и по реални въздушни цели. Дейностите са под ръководството на щаба на бригадата и с контрол от командването на ЗРВ и Втора дивизия ПВО.
През август разчетите от дивизионите заминават за полигона Ашулук в бившия СССР. Пътуването е с граждански състави на железниците, като
военнослужещите са под легендировката на екскурзианти
Първият трансфер е с влака София–Москва, а следващият – с експреса „Лотос”, който пътува от руската столица до Астрахан. На гара Ашулук по последния маршрут слизат и оттам с автобуси поемат навътре в полупустинята, в която се намира полигонът. Придвижването става по метални (покрити с железни плоскости) и бетонни пътища.
Стрелбите се провеждат с развърната там съветска техника (зенитно-ракетни комплекси (ЗРК) С-125 „Нева”) и със зенитни ракети от българските дивизиони. Те се осигуряват от техническия дивизион на 3 зрбр в Русокастро и са транспортирани до Ашулук с жп ешелон.
На полигона, както си му е редът, разчетите приемат бойната техника от дивизиона, стрелял преди тях. Това е съпътствано от проблеми за личния състав на черноморския дивизион. В кабината за управление един от блоковете така и не влиза в строя до края на нощта преди стрелбите. Налагат се екстремни мерки – донесен е идентичен от друг руски комплекс. Впоследствие инженерите извършват контрол на функционирането на станцията в малките часове на нощта. След успешното му преминаване формированието получава допуск за участие в стрелбите. Колегите им от Кичевския дивизион вече имат такъв.
На следващия ден се провеждат учебни (зачотни) стрелби по
отразяване на масиран въздушен нальот
с реални въздушни цели. С назначените електронни изстрели целите са поразени. Тогава на бригадата е дадена отлична оценка по петобалната руска система. Ден по-късно идва ред и за реалните бойни стрелби, които също са придружени с инфарктни моменти.
Ето емоционалният разказ за протичането им на о.з. генерал-майор Георги Каракачанов:
„Дойде денят за горещата стрелба. Командирът на бригадата даде указания целта да бъде унищожена чрез съсредоточаване на огъня на двата дивизиона, с по една ракета от всеки. Нареди, който от двата дивизиона захване целта, да стреля пръв. Ракетите и комплексите трябваше почти едновременно да подходят към целта от две различни места. В онези години мишените бяха много скъпи и затова най-често стреляхме с по една, максимум с две ракети…
Нашата мишена беше „Ла-17” – нискополетна (летяща на височина до 250–300 м) и с малка отразяваща повърхност. Когато от командния пункт на полигона обявиха, че е във въздуха и от двата дивизиона докладвахме, че сме я открили. Ние обаче първи я захванахме. Чу се: „Волга 20” (нашата позивна) съпровожда целта”. Тогава командирът на бригадата разпореди: „Първи пуск за „Волга 20” и обяви по трубката, че целта е на 12 км.
Стрелбата трябваше да стане на 10 км
и изчакахме да приближи. Офицер за насочване беше лейтенант Абаджиев. До мен в кабината стоеше съветски инструктор с фотоапарат. Освен да ни подпомага, една от задачите му беше и да заснеме на индикаторите поведението на нова ракетна мишена „Звезда”, подобна на нашата „М-11Д”. Руски разчети стреляха експериментално по нея от други зони на полигона паралелно с нас.
Щом отметката на въпросната силно пикираща ракетна мишена се появи на екрана на радиолокатора, руснакът започна да бута офицера за насочване, за да направи снимките… Междувременно ние търсехме нашата мишена, открихме я и започнахме съпровождане. А разконцентрираш ли се, тогава – изпуснал си я… Затова на свой ред изтласках съветника и му заявих: „Пази се! Сега стреляме ние!”.
Само след 10 сек на индикатора зърнахме как към нашата цел „Ла-17” полетя ракета. Дивизионът от Кичево беше стрелял, без да ни изчака и да се обажда. И извиках „Пуск!” В този миг мишената беше на разстояние около 12 км, а стрелбата трябваше да стане на 10 км. Руснакът каза, че рано съм дал пуска. Тогава му казах – повече да не се намесва…
Кичевци удариха целта. Поразената „Лашка” започна да пикира. Нашата ракета по кинематична траектория тръгна нагоре и буквално набучи едно парче от мишената. Получи се хубав разрив. „Бре – извика руснакът. – Браво командир! Как я видяхте?” – „Как няма да я видим? Вие правите снимки, а ние – стрелби.”… От Централния команден пункт се обади ръководещият стрелбите руснак и каза: „Браво, командир, стреляхте като по муха!”…
Емоцията е голяма, стрелбите – напрегнати. Но много добрата подготовка на двата дивизиона от 3 зрбр си казва думата – и разчетите им получават отлични оценки.
Следва обратен път към България
и завръщане към рутинната воинска дейност. През същата година дивизионът от района на Черноморец е класиран на 2-ро място в 3 зрбр, а за първенец е определено зенитно-ракетното формирование, разположено край Житарово. Като основна причина отличниците в стрелбите да не са на лидерското място в годишната класация на бригадата председателят на комисията изтъква, че „житаровци” имат по-добре оборудван позиционен район, с много добра нагледна агитация. Погледнато от критериите на днешното време, това е куриоз. Но тогава реалностите са такива…
