Преди 90 години Адмиралтейството започва акцията за издирването, вдигането от морското дъно и възстановяването на подводницата UB-45.
На 6 ноември 1916 г. немската подводница UB-45 излиза от базата в Евксиноград, ескортирана от торпедоносеца „Строги”, за носенето на бойно дежурство в открито море. На разстояние 2 мили от брега
UB-45 се натъква на неприятелска мина и потъва
Загиват 15 души от екипажа й, а от „Строги” успяват да спасят само петима, между които и двама офицери.
През 1932 г. командването на българския флот предприема действия по издирването и изваждането на UB-45, за да се подобри бойната подготовка на водолазната команда и с цел поправката и вкарването на подводницата в строя. На 19 юли 1934 г. миночистачите откриват останките на подводницата. Започва безпримерна в нашата военноморска история операция по изваждането на пречупения на две части корпус на 260-тонната подводница. Това става факт на 25 февруари 1936 г. Пристигналата комисия от Германия оценява високо дейността на българските си колеги и дава заключението, че след ремонт подводницата може да се използва отново. Колкото до финансирането на подемната операция то се оценява няколко пъти по-ниско от стойността на изваденото напълно годно за използване 88-мм оръдие с боезапас.
Началникът на Флота капитан І ранг Сава Иванов изпраща до военното министерство доклад, в който обосновава необходимостта от ремонта на UB-45 с цел използването й като учебна подводница. Стойността на ремонта се посочва като равна на една трета от цената на нов кораб от този тип. Изтъкват се сериозните предимства от реализирането на идеята: възстановяването на подводницата може да стане за 18 месеца, докато за доставката на нова ще трябва да се чака много повече време. UB-45 може да бъде не само база за подготовка на собствени кадри – подводничари, но и за специализиране на наши корабостроители и кораборемонтчици в нова сфера с цел сглобяването на поръчаните за Флота подводници да стане у нас, а не в чужбина. Макар че този проект е докладван и на цар Борис ІІІ, който реагира благосклонно,
идеята остава само на книга
Но историята има и продължение. На 1 април 1937 г. начело на Флота (тогава – Морска дивизия) застава контраадмирал Иван Вариклечков. Той е професионален подводничар, втори командир на първата българска подводница, завършил е училището за командири на подводници в Кил, Германия, стажувал е на германски подводници по време на Първата световна война както в Черно море, така и в Северно море. Без да чака отговор от военното министерство на доклада, изпратен от неговия предшественик, той енергично използва скромните възможности на Флота за реализирането на идеята. Едва след като са постигнати някакви резултати, а това става на 10 март 1938 г. – почти година след като е оглавил дивизията, той пише строго поверително донесение до министъра на войната. В него съобщава, че 88-мм оръдие с част от бойните му припаси е готово за използване заедно с четирите 500-мм торпеда с два изправни торпедни апарата. Единият от дизеловите двигатели вече работи на учебния кораб „Асен”. След това информира, че препоръчаните от германското Адмиралтейство и поканени със знанието на Министерството на войната инженери корабостроители от корабостроителницата „Везер” в Бремен след проучвания и изпитания са стигнали до извода, че след поправката на UB-45 ще може да се използва не само като учебна, но и като бойна подводница .
А срокът за възстановяването на подводницата е определен за 5–6 месеца. От предоставените на Флота оферти за доставка на нови подводници от същата големина и тип се вижда, че те струват между 56 и 65 млн. лв., а ремонтът за възстановяването на UB-45 ще възлиза на около 21 млн. лв. Контраадмиралът защитава тезата, че поправената UB-45 по своите тактически и мореходни качества напълно ще съответства на съвременна, еднотипна с нея подводница. Капацитетът на UB-45 да приема по-голямо количество гориво й дава възможност да изпълнява задачи не само в интерес на бреговата отбрана, но и
да действа в неприятелски води
в Черно море.
Като признава, че вместо постиганата от съвременните еднотипни подводници скорост от 13 възла, UB-45 ще може да развива до 11 възла, той допълва, че това напълно се компенсира с около два пъти по-големия й район на действие. UB-45 отстъпва и с дълбочината на потапяне – 50 м, вместо постиганите вече 80–100 м, но това за района на Черно море не е решаващо. Не е сериозен недостатък и това, че еднотипните подводници от по-ново време носят по пет торпеда, а UB-45 – четири. Предимство на по-старата подводница е и фактът, че при строителството на нейния корпус са взети по-големи мерки за сигурност, дебелината на ламарината гарантира по-висока издръжливост срещу евентуалните подводни взривове. Вследствие на това, че част от цистерните на UB-45 са изнесени извън здравия й корпус, то вътрешните помещения са по-обитаеми за екипажа.
В това си донесение Вариклечков доразвива аргументите, изложени още от неговия предшественик, като посочва: „Предвид претрупаността на чуждите корабостроителници с военни поръчки доставката на нови подводници в никакъв случай не може да стане по-рано от две години даже ако веднага се започнат преговори за такава доставка”. Не е за подценяване и констатацията му: „С влизането на UB-45 в строя ще се има възможност веднага да се започне подготовката на обслугите (офицери, подофицери, моряци) за подводното плаване, още повече че от опита, който имаме, иностранните флоти не тъй охотно дават възможност за една правилна и основна подготовка на изпратените в странство наши офицери и подофицери”.
Вариклечков добре знае възможностите на германската корабостроителна промишленост. По време на продължителната си
подготовка във военния флот на Германия
през 1933 г. той на два пъти стажува в корабостроителницата в Бремерсхафен. Знае и за започналото усилено строителство на подводници там, което на първо място е насочено към нуждите на собствения им флот. Затова не изключва възможността новите подводници да се сглобяват у нас, а за това са необходими добре подготвени специалисти, които могат да се създадат при ремонта на UB-45.
Контраадмиралът познава ограничените възможности на военния ни бюджет и правилно преценява, че дори една трета от стойността на нова подводница не би била по силите му. Затова в края на донесението той изиграва главния си коз – начинът на финансиране на оригиналната си идея: „… Плюс всичко това донасям, че новият управител на Българската земледелска и кооперативна банка, който е подводен специалист – морски офицер, беше доскоро военизиран във Флота и е запознат с въпроса, сам ми предложи, щото Земледелската банка да отпусне на Министерството на войната под формата на 5-годишен заем необходимата за поправката на подводника сума. Така с отделянето по около 5 млн. лв. – вътре в 1 година, България ще има един боеспособен – първият си подводник, което е един невероятно изгоден случай за засилване на нашата крайбрежна отбрана. Поради всичко гореизложено – моля да се разреши поправката на подводник UB-45, от което България и Българският флот само ще спечелят”. Към донесението е приложена подробна разчетна сметка.
Този път отговорът на министъра на войната (по това време генерал Теодоси Даскалов) не закъснява: „Това може да стане от кредита, отпуснат за набавяне на нови морски единици. Ако щаба на дивизията е съгласен да се вземат от тоя кредит за поправката на същия подводник, да донесе, за да му се отпуснат необходимите суми. ЗАПОВЕД”.
Вариклечков е изправен пред сериозна дилема
Решението, което взема, е мълчалив отказ. Основания за това той има. Публична тайна е фактът, че макар двамата военачалници да са приближени на цар Борис ІІІ, между тях съществува неприкрита лична неприязън един към друг. Командирът на Морската дивизия не знае какъв ще бъде следващият ход на министъра на войната, който публично е демонстрирал резервираност към идеите за обновлението на Флота. Контраадмиралът решава да даде предимство на новите доставки. Така през периода 1936–1939 г. в състава на военния флот на България не постъпва боен кораб, с който да се възстанови подводното плаване у нас, прекъснато с изпълнението на клаузите на Ньойския договор.
Но подводници не постъпват в българския флот и през целия период на Втората световна война независимо от сключения на 24 май 1939 г. с Германия договор за доставките на три такива бойни кораба. Поръчаните подводници остават и воюват в състава на германския флот.
