Информационен център на Министерство на oтбраната

Там, където улиците нямат имена

Гетата в Бразилия са символ на беззаконие, мръсотия и престъпност

Фавелите водят началото си от края на ХIХ век, когато Бразилия казва сбогом на робството. Чернокожите се заселват на ничията земя по непристъпните хълмове на града, а с разцвета на индустриализацията към тях се присъединяват безимотни португалци и италианци, което дава началото на много смесени бракове. Знаех предварително, че фавелите са синоним на мизерия, престъпления, опасности и страх. Бях наясно, че

в тях цари особена форма на управление – бандитокрация

Наименованието „фавела“ идва от растението фавелейра, което расте по тези хълмове като плевел.

Единствените, които бяхме склонни да осъществим опасната екскурзия, бяхме само аз и още две жени от цялата група, майка и дъщеря ѝ на 26 години. Споменавам го не за друго, а защото беше млада и секси, синеока и червенокоса като пожар. Появи се на рецепцията облечена не като за премеждие, а с наивна рокличка, две педи над коляното, презрамки на гол гръб и доста подчертано деколте. Прималя ми. Абсолютна Червена шапчица, която си го проси: „Ела, Вълчо, изяж ме!“.

Екскурзоводът още в таксито обясни, че отиваме в Расиня, най-голямата фавела в Рио. Последните стотина метра ходихме пеша, шофьорът отказа да ни откара по-нагоре.

Предупрежденията за опасност от самоволни фотографии не закъсняват

В това отношение водачът е категоричен. Слава богу, предупрежденията за стрелба по нас са по-скоро в кръга на шегата.

На тротоара отсреща, подобно на сипей в пропаст, се бе утаило сметище. „Сметище като сметище, викам си аз, защо да не снимам…“ И зад гърба на екскурзовода щракнах една снимка. Изведнъж се разнесе пукот и гълъбите, които чоплеха боклука, се разлетяха във всички посоки. Определено не беше пиратка. „Нали ти казах да не снимаш!“, развика се гидът. „По нас ли стреляха?“, промълвих. „Може би…“, каза. „Да не се повтаря повече, чуваш ли!“. Усетих, че ще е най-разумно да се съглася.

Продължихме нагоре по стръмната улица, накрая влязохме в една къща почти на върха и се качихме до последния ѝ етаж, откъдето се откриваше гледка към целия град. Собствениците бяха спретнали там панорамен бар, който, между другото, изглеждаше доста прилично.

Излизаме на терасата. Расиня се разстила под нас, разкривайки кубистични гледки. Минава ми през ум, че тази наблюдателна площадка е подходяща не само за селфита на туристи, а и за наблюдение на аванпостове, както и за обстрел на улицата. Между фавелата и богаташките квартали по крайбрежието липсва ясна разграничителна линия. У нас циганските махали са зад бетонни огради, тук това няма смисъл. Гетата са изтикани нависоко и се виждат отвсякъде. Преходът от един квартал към друг е незабележим, сякаш минаваш през димни завеси. Границата между богатството и бедността е условна, лесно е да прескочиш от другата страна, ако имаш късмета да не те застрелят преди това.

Обеднееш ли обаче, обикновено е завинаги

Спускахме се обратно в лабиринт от стълби и проходи, по които трудно ще се разминат двама души. Престъпността не се вижда, но се усеща. Става ми ясно защо полицаите не припарват насам. Невъзможно е да преследваш някого в такъв район, освен това дори миролюбивите местни жители недолюбват полицията. Авторитетът на униформените тук е като на кондукторите в градския трамвай.

Стигаме училищно игрище с олющена бетонна настилка и телена ограда. Бедняшките училища в Бразилия са компромис с образованието, родителите често изпращат децата си тук само заради безплатната храна.

Улиците във фавелата нямат имена, нито номера на вратите. Всички се водят на един адрес – „Расиня“. Пощальонът оставя писмата на определено място, а рояк хлапета ги доставят на получателите срещу дребно заплащане.

По настояване на водача се отбихме в друг бар, скътан в катакомбите, лишени от естествена светлина. Остъкление липсваше, голо помещение, облицовано като обществена тоалетна с бели плочки от горе до долу, с един хладилник „Кока-Кола“, плосък телевизор на стената и допотопен покер автомат.

Червената шапчица веднага привлече интереса на двамата съдържатели и те се споглеждаха многозначително. Питаха ни искаме ли нещо за пиене, но двете ми спътнички отказаха. Отказах и аз, а бях жаден. Ами… ако ни сложат нещо упойващо… Малко ли случаи на отвлечени за откуп туристи!

Екскурзоводът посочи покер автомата и гордо заяви, че хазартът в Бразилия е забранен, но за тия пичове забраната не важи. Единият, още момче, ми се видя почерпен, надрусан може би. Той ни попита: „Защо сте дошли? Какво правите тук? Идете на плажа, забавлявайте се, защо ви е нашата мизерия?“. Ние се спогледахме. „Луди хора“, заключи той.

Спуснахме се по главната пътна артерия на Расиня. Най-голямата опасност тук явно е да бъдеш блъснат от мотоциклет. Колите са малко, има автобуси на градския транспорт, витрини, реклами, фризьорски салони, ателиета за татуировки и маникюр, дори супермаркет.

Следваме гида,

като ми каже: „Не снимай!“, се сещам, че наблизо има наркодилъри

Спряхме да снимаме някакви кокошки в клетки и той поясни, че не са за готвене, а се колят ритуално. В Бразилия този тип вуду вярвания се наричат афроамериканска религия, доста разпространена тук за ужас на католицизма. Белите птици са за любов, за просперитет, а черните – за смърт на зложелателите. И тъкмо да снимам кокошките, когато двама хъшлаци от една пресечка се разкрещяха на португалски, така че скрих апарата.

По отношение на мръсотията и бедността Расиня надминава всички цигански махали, които съм виждал в България. Предприемачи в сферата на общественото хранене палеха скари и газови котлони по пазарите и готвеха ужасна, воняща, неидентифицирана храна, която предлагаха на минувачите. В Бразилия човек остава с убеждението, че норма е щастието, не бедността. Простовати люде се разхождаха по чехли и, както по всичко личеше, единственото им материално имущество на този свят бяха бермудите и потника на гърба им. Не изглеждаха обаче потиснати, по лицата им се четяха жизнерадост и удовлетворение. Видях и хора в дрипи, а бразилецът знае как да живее със своите дрипи – те не го унижават, нито оскверняват за разлика от бедняците в останалите страни, в които съм бил. Видях и децата им – гледка, която ме стопли, защото, идвайки от Европа, ми се струваше, че светът е бездетен, сякаш вече не се раждат деца.

Привидно Бразилия е богата страна, поне на ресурси, но на онези, които мислят така, ще отвърна с думите на един бивш техен президент: „Богата страна е страната без бедни“.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top