Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Предизвикателствата на авиатора лейтенант

[post-views]

Границата между това да действаш инстинктивно при проблем и да анализираш причините за отказа е много тънка, казва пилотът на PC-12 Александър Недялков.

„Трудно ми е да наричам службата – работа, защото, ако не обичаш авиацията, няма какво да правиш тук. За мен това винаги е било мечта, така че обичам си не работата, а мечтата.“ 25-годишният лейтенант Александър Недялков от 16-а авиобаза във Враждебна присвива очи в опит да превърти назад лентата, но не може да си спомни нещо, което да му носи повече удоволствие от летенето.

Лейтенантът е младото и най-прясното попълнение в състава на транспортната авиобаза. Той е отличникът на последния випуск на ВВВУ „Георги Бенковски“ в Долна Митрополия и избира да дойде обратно в родната София. Съквартирантът му в училището Янул Димитров, с когото ги дели стотна в резултатите от изпитите, избира да стане пилот изтребител в Граф Игнатиево. Двамата си остават най-добри приятели, защото вместо общото време и пространство, делят общата мечта да са авиатори.

„Мечтата ми да бъда пилот започна от грохота на самолетите на Софийското летище. Гледах ги от прозореца на дома ни още от дете. Да стана пилот – това не е спонтанно решение в 10. клас например. Беше любов от пръв поглед“, казва лейтенант Недялков.

Младият мъж признава, че му е струвало доста усилия, най-вече физически, за да завърши военното училище. „Влизането е постижимо, но се изискват доста усилия да научиш нещата, да станеш авиатор“, споделя той. В училището основната му мотивация е да успее да вземе нещо от преподавателите, които са изключителни хора. „Ако имаш този мотив, можеш да научиш безобразно количество информация и знания“, смята Недялков. Но твърди, че в нито един момент амбицията да бъде отличник на випуска не е била водеща. „Аз просто давах всичко от себе си, а пък каквото излезе накрая. Когато обичаш нещо, тези усилия не ти правят впечатление. Тези усилия не са нещо, което се насилваш да правиш, а нещата идват от себе се“, спомня си курсантските години младият офицер.

Така до последно не е ясно кой ще бъде отличникът на випуска. С Янул Димитров се състезават, гонят се. „Аз станах отличник на випуска, той взе наградата на общината за най-добър студент“, казва Недялков. – Това състезание стана като еманация на философията, че в конкуренцията се раждат най-добрите резултати. Но не е имало момент на завист или съревнование в лошия смисъл. Затова и сега продължаваме да сме най-добри приятели“, смята летецът.

Животът му вече като пилот в авиобазата не се променя много. Лейтенантът продължава да живее, както и като тийнейджър – при родителите си в „Сухата река“, на работа идва с колело.

„Колегите ме посрещнаха изключително приветливо, дадоха ми много, за да се адаптирам ефективно в средата. Аз съм обикновен, току-що завършил лейтенант, който си няма хал-хабер от реалната служба . Трябваше да се адаптирам много бързо и да разбера как тече ежедневието в авиобазата, за да съм полезен. Колегите ми винаги са били отзивчиви към любопитството ми към всякакви практически въпроси“, разказва Недялков. Благодарен е, че не са го хвърляли във водата, за да видят дали ще оцелее сам. Не се е чувствал и като новобранец, на когото поставят неизпълними неща. „Във Враждебна успях бързо да се почувствам като част от това голямо авиаторско семейство. Приеха ме веднага“, казва пилотът.

Истината за него е, че не може да знае в детайли процедури, чисто практически неща. Училището дава най-много 30% от знанията, останалите неща се научават във формированието. „Както се казва – занаят се краде. Човек се учи цял живот и трябва да бъде любопитен, да научи как се правят нещата от днес за днес“, обяснява Недялков.

Той си мисли например, че е наясно с регламентиращите документи за използване на въздушното пространство. Но се оказва, че във военното училище курсантите са летели само във военни зони. „Когато трябва да летим сред граждански пространства, още повече с международен трафик, нещата са много различни и специфични. Обуславя се от изискванията на едната и другата авиация. Гражданските самолети нямат техническите данни и възможности на бойните самолети, когато се лети в такива пространства, пилотите трябва да се ограничавате и се адаптират“, анализира младият пилот.

Най-важното за един пилот е да лети – така придобива опит, умения и изключително ценни навици. След постъпването в авиобазата лейтенантът минава теоретичната програма за приучаване на PC-12, след това започва да лети в прости метеорологични условия. „За 1 година вече имам нальот 20 часа, което е добре на фона на моментната практика в авиацията. Има тенденция да се повишава темпът на приучаване. Няма човек, на когото да кажеш да лети и той да каже мързи ме, не ми е кеф, имам нещо друго да правя, няма такъв човек“, казва лейтенант Недялков. Младият пилот признава, че летателните часове не са достатъчни, защото „това, което ни прави пилоти, и това, което ни държи безопасни във въздуха, са летателните часове и опитът“.  Нещата трябва да се подобрят, защото бъдещето ни не би изглеждало толкова добре, ако продължават в това състояние. Според него най-голямото предизвикателство в транспортната авиация е да се свикне, че не си сам във въздуха и трябва да се съобразяваш с възможностите на самолета, защото досега е летял на самолети с изключителни акробатични способности. „Сега трябва да се мисли преди самолета, да си наясно след 1–2–5 секунди къде ще бъдеш, да знаеш самолетът какво иска от теб“, смята пилотът. На земята го мъчи многото документация. Презумпцията, че човек, който бърка в бюрокрацията, може да бърка и във въздуха. Трябва да си перфекционист и на земята, пред бюрото, и във въздуха, казва Недялков.

„Ако ни се даде възможността да се развиваме, няма да имаме граници, защото това е мечтата на всеки в това формирование. Въпросът не е до пари и заплата, важното е в края на деня да си удовлетворен. Всъщност извън бойните задачи и тренировки нещото, което най-много осмисля работата ни, са донорските мисии, спасяване на хора, гасене на пожари“, разсъждава Недялков.

Но това, което най-силно го влече, е как да действа в критични ситуации – нещо, което още не му се е случвало. „Най-ценен е опитът за справяне в критични ситуации, нещата, които ги няма в учебниците. Линията между това да реагираш мигновено, чисто инстинктивно и емоционално и това да  анализираш и да решиш на какво прилича това действие на самолета и каква би могла да е причината е много тънка.Това всъщност ни прави авиатори – да преценим кое действие е адекватно“, казва лейтенант Александър Недялков.

Той вярва, че собственият перфекционизъм от военното училище може да бъде пренесен и във всяко бойно подразделение на Българската армия – с цената на всякакви усилия и лишения.

Най-ново

Виж още

Избрани