Няма думи, няма снимки, няма филми, които да могат да пресъздадат тези величие и божествена благодат.
Сега ми се струва малко вероятно, че това, което ще разкажа, е следствие от вълшебното въздействие на едно аржентинско утро. В осем след закуска вече пътувахме от покрайнините на бразилското гранично градче Фоз ду Игуасу към Катаратас (Водопадите), както се наричат тук.
На Аржентина ѝ е провървяло повече с този природен феномен, над 80% от резервата се намира на нейна територия и затова е необходимо да преминем границата, за да се доберем до тях. Всичко на всичко 40 км във вътрешността на територията ѝ с автобус.
Границата между двете държави се преминава леко, без административни усложнения. Освен за по-евтини стоки и бензин в свободната аржентинска зона бразилците
отскачат до Аржентина и заради казината
тъй като хазартът при тях е забранен. Веднага се чувства, че си в друга страна, друга архитектура, друга атмосфера. Покрай остъклението на автобуса прелита фасадата на типична „латино“ църква: две фронтални камбанарии с кръст по средата, виждал съм ги само в каубойските филми за Мексико.
Качваме се на портативно като теснолинейка влакче и след безметежно кратко пътуване ни изсипват на брега на Рио Игуасу. Река като повечето големи южноамерикански реки: широка, мудна и шоколадена. В резервата са съсредоточени едни от най-знаменитите южноамерикански реки: Рио Парана, Рио Парагвай, Рио Уругвай и Рио Игуасу, които се изливат в 275 водопада. Кой ли си е играл да ги брои?
По система от свързани метални мостове, дълги общо 3 км, тръгваме към средата на течението, като се прехвърляме от остров на остров. Заглеждаме се по прелитащите тукани (с клюнове като банани), сочим с пръсти незнайни птици между сплетените с лиани клони или търсим да открием нещо за снимане сред кротките води на реката.
През 1542 г., когато първите европейци виждат водопадите, спонтанното възклицание на техния откривател „О, Санта Мария!“ дало официалното име на природния феномен за дълъг период от време. В по-нови времена било възстановено старото наименование „Игуасу“, което на езика на местните индианци гуарани означава „голяма вода“.
Историята на гуараните е пресъздадена красноречиво във филма „Мисията“ с Робърт де Ниро, Лиъм Нийсън и Ейдън Куин, сниман именно тук. Уседналият начин на живот и вроденото миролюбие на туземците улеснили задачата на йезуитските мисионери. Покръстените индианци усвоили ценни практически знания от мисионерите и заживели в комуни, като по този начин се предпазвали по-резултатно от набезите на португалските робовладелци, които събирали работна ръка за кафеените плантации в Бразилия. Както често се случва обаче в Южна Америка с коренното население, гуараните били масово покосени от привнесени европейски болести и затова броят на оцелелите до наши дни е почти пренебрежим.
След около километър ход величественото спокойствие на пейзажа бе осуетено от радостни викове. Всички снимаха нещо с телефоните си и когато приближих, видях едни много симпатични енотоподобни животинки с раирани опашки. Имаха дълги нослета и нокти и се придвижваха по парапетите на моста, а оттам се мятаха на металната платформа в краката ни или по дърветата. Наричат се южноамериканско куати, навикнали са да се прехранват от туристите. А когато не им подхвърлят нищо, зверчетата са се научили сами тършуват в раниците за храна. Ако се ядосат, куатитата могат да причинят доста
сериозни наранявания с острите си зъби и дългите нокти
Продължаваме напред по дълъг мост на открито. Встрани виждаме останки от подобна метална пътека, за която екскурзоводът обясни, че е старият път към Дяволското гърло, най-впечатляващият от всички водопад. Старото съоръжение било разрушено по време на буря, когато неудържимите води на реката буквално го отнесли. Това наложило построяването на нов, по-безопасен път до Дяволското гърло. Екскурзоводът спомена нещо и за жертви.
Няколко огромни сома плуват като акули срещу течението на сантиметри от водната повърхност и отварят паст, за да погълнат подхвърлените им от мен бисквитки. Приближаваме още малко и виждам отдалеч как водата се стича от всички страни и пропада някъде, в някаква дупка, която все още не виждаме. Скоро всичко щеше да бъде удавено в мощен библейски потоп. Спокойната на пръв поглед река скача от ръба, набира скорост и се разбива с грохот в огромна пропаст под нас, на която дъното не се вижда, а оттам изригва пара, образувана от милиарди капчици вода. Когато видиш това, веднага разбираш защо водопадът се нарича Дяволското гърло и застиваш, не можеш да откъснеш очи от този пъклен кладенец, защото е невероятно красив. Пред нас има огромен казан от вряща вода, стичаща се от всички страни. Водните лавини се превръщат във вулкан от клокочеща пяна и водни пари…
Когато навремето четох „До Чикаго и назад“, се възхищавах на Алеко Константинов, но сега, гледайки Дяволското гърло, си дадох сметка, че вероятно и той не е намирал достатъчно думи да опише Ниагара, защото
речта и на най-големия майстор на словото е бедна
в сравнение с това, което виждат очите. За съжаление, фототехниката също не е така съвършена, но в наши дни вероятно има по-голям шанс от речта.
Илюстративно ще добавя само думите на Елинор Рузвелт, съпругата на едноименния американския президент. Когато съзряла колосалния водосбор на Игуасу, тя възкликнала: „Горката Ниагара!“.
Гуараните имат романтична легенда за образуването на Дяволското гърло. Горски бог поискал да се ожени за местна индианка, но тя избягала с любимия си с кану. Божеството разсякло реката и осъдило двамата вечно да се давят в кипналия ад.
Обитателите на този мъничък свят са живели в хармония с естествената околна среда, населявайки я с богове, които са били реални и са участвали непосредствено в тяхното битие. Индианският космос е най-красноречивият пример за единство на природа и човек. Той се е съхранил и до днес, въпреки че елементите му отдавна са се разпръснали.
Шумът беше невъобразим, трудно можеш да разбереш какво казва човекът до теб. Навсякъде летяха пръски вода, което правеше снимането почти невъзможно. Панорамната площадка, както на всяко туристическо място, и тук е претъпкана с туристи, истински героизъм е да се промушиш сред тълпата, за да си направиш някой кадър, в който да те има и теб. Накрая все пак успявам. Леката мъгла, която се стеле наоколо, придава призрачност на пейзажа. Едно изгнило от влагата аржентинско знаме развява избелелите си цветове върху невисок пилон. Камък и небе се венчават във водите на Игуасу. Бродех наоколо като в сън, в състояние на делириум. Не можеш да усетиш магическото, без да имаш вяра в него. Който не вярва в светии, не може да се излекува с чудеса, вършени от светии. Изпратих благословия към четирите посоки на света, към пренебрегваните диваци и забравените кътчета на планетата, към дивите и питомните животни, към птиците и небето, към пълзящите твари и растения, цветята, дърветата, водопадите. Магията тук е по-силна от гравитацията със сигурност.
Трябваше да тръгвам след няколко секунди, останалите от групата сигурно вече ме чакаха дълеч напред по пътя обратно. Не съжалявах, някои преживявания са толкова удивителни и неповторими, че самата мисъл да ги удължиш ти се струва най-подла форма на неблагодарност.
