Информационен център на Министерство на oтбраната

От другата страна на Атлантика

В новините няма и намек за Украйна, бразилците си имат своя война всяка нощ.

Времето тази сутрин е мрачно, даже символът на Рио де Жанейро – статуята на Христос Спасител на хълма Корковадо тъне в мъгла… Добре, че успяхме вчера да се качим дотам.

Четири сутрини се събуждах в хотела с гледката на разперилия ръцете си над града Христос, но времето се влоши и статуята изчезна в ниските облаци. Остана само горист склон, но и той до голяма степен изгуби предишното си очарование.

Кръжащите в небето лешояди навяват усещането за смърт и обреченост. Тук всяка дреболия от пейзажа е заредена с особено значение, сякаш е подчертана. Нощем в Рио се води истинска война. Престъпните картели постоянно воюват помежду си. От 10 до 20 убийства на нощ са нещо обичайно. По местните телевизии, които прегледах в стаята, нямаше и намек за Украйна, бразилците си имат своя Украйна. Новинарските им емисии сутрин изглеждат като репортаж от фронтовата линия. Докато отразят всички снощни престрелки, гонки с автомобили и преследвания с полицията, минава час и половина.

Престъпността в Рио не се вижда, но се усеща. Околните високи сгради са построени толкова наблизо, че прозорците им буквално се трият един в друг. Решетки има дори на седмия и осмия етаж.

Бяха ми казвали, че това е типичен европейски град. Така е, но не съвсем.

Рио е като европейско цвете, присадено на екзотична почва

В центъра няма кой знае колко красиви сгради от колониалната епоха, дори ми мина през ум: „Аз затова ли прелетях от другия край на света, та да видя същите гледки като у нас!“ Само гигантските графити по стените не бяха с български сюжети, иначе все едно че пътувах из някоя от софийските „Младости“. Графитите са навсякъде и някои от тях наистина внушителни, градът е пълен с улично изкуство, постоянно виждаш нещо интересно.

От някогашната имперска столица е останало само величието. На площад „Флориано“ се намира белоснежното кметство, Националната библиотека и Общинският театър. Накратко, колониална архитектура от португалски времена. Днес е неделя, а през уикенда в центъра нищо не работи, нито административните служби, нито частните фирмени офиси, като че ли и полицията също си почива. Остават само просяците и крадците, което прави центъра доста опасен за туристи в почивните дни.

Правим една бърза обиколка в нещо като миниатюрен мол за сувенири. Освен произведенията от цветни полускъпоценни камъни, които са наистина интересни, но доста скъпи, не успявам да намеря сувенири, които да не се покриват с понятието ми за кич.

Продължаваме към катедралата „Сан Себастиян“. Ако човек не знае, никога не би се досетил, че това е катедрала, защото сградата е модерно архитектурно произведение от бетон, построено в края на 70-те години на миналия век. С конусовидната си форма и по-скоро прилича на перуанска пирамида, отколкото на католически храм. Целта на архитекта била да покаже, че

на Господ му е все едно в какъв храм му се молят

Отначало местните я избягвали и даже на шега  я наричали кофата, защото прилича точно на обърната кофа. Отвътре обаче катедралата внушава съвсем различни чувства, витражите оцветяват светлината по вълшебен начин, точно над главите на посетителите сияе равнобедрен кръст.

Бразилия е най-голямата католическа общност на света – цели 130 млн. души. Въпреки че мястото не е особено забележително, на човек не му се ще да излиза отново навън, дали заради храмовата тишина и покой, дали заради прохладата, тъй като в момента на улицата е повече от 35 градуса. На площадката отпред се намира груба камбанария, която напомня изоставен скелет на асансьорна шахта от недовършен строеж. Тук е и Паметникът на бездомника, който представлява пейка, върху която е легнал човек, покрит с наметало с качулка. В надписа е пояснено, че това е бездомният Христос.

Вижте, катедрали има и в Париж, и в Милано, ще ги гледаме там, а тук, в Рио, сме за друго!

Покрай църквата „Сан Себастиан“ се простира Акведукт Кариока, който днес се използва за платформа на трамвайни релси. Недалеч е Стълбището на Селарон, също толкова популярно, колкото Болшая лестница в Одеса или стълбите на площад „Испания“ в Рим. А там имаше толкова хора, че стълби не се виждаха. Атмосферата беше приятно приповдигната, ечеше силна латино музика, много хора си танцуваха, а телефоните на туристите не спираха да запечатват случващото се.

Малко отклонение: невероятната история на занемареното стълбище започва през 1990 г., когато чилийският художник Хорхе Селарон решава да го освежи. Селарон бил контактна личност, по цял ден прекарвал, рисувайки на стълбите, като

изобразявал себе си бременен и с женски гърди

Продавал „автопортретите“ си и със спечеленото купувал фаянсови плочки, повечето яркочервени, с които облицовал стълбите и прилежащите им стени. С времето този малък страничен проект на Хорхе се превърнал в нещо като мания за него. Той купувал материали от строителни обекти, но понякога му се налагало дори да продава картините си, за да финансира своето начинание.

След като стълбите стават все по-популярни и посещавани, хора от цял свят даряват фаянс за проекта, като днес има плочки от над 60 държави. Сред тях има и българска, на която е изобразен Рилския манастир.

В крайна сметка Селарон покрил 250-те стъпала, дълги 125 метра, с над 200 хиляди цветни плочки. „Ще завърша тази откачена и уникална мечта в последния ден от живота си“, казва веднъж Селарон.

През 2013 г. той е открит мъртъв на стълбището, върху което е работил през последните 20 години от живота си. По официална версия това било самоубийство.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top