Информационен център на Министерство на oтбраната

Ще видя Бразилия, преди да остарея…

Думите на английския писател Ръдиард Киплинг сякаш най-точно съответстват на копнежа на всеки, който обича екзотичното.

Надвечер започва да вали, а ние имаме в програмата посещение на парк „Тижука“, най-големият градски парк в света. Някой ще каже, че това е Витоша и би бил прав, ако планината бе заобиколена отвсякъде от улици и сгради, това обаче не се отнася за нея. „Тижука“ в Рио де Жанейро е създадена от човешка ръка джунгла в напълно градско пространство.

След известно закъснение от уречения час, типично за Бразилия, по вина на екскурзовода или на шофьора – не разбрах, най-после потегляме. Пътуваме с открит сафари джип без прозорци, отстрани духа студ и пръска дъжд. Минаваме покрай морето, покрай плажовете Копакабана, Ипанема, Леблон, в залива са застинали яхти, има много спортни площадки, алеи за тичане и фитнес уреди на открито покрай лагуната. Минаваме покрай футболен стадион.

Изведнъж един образ от малката ни група, запалянко до мозъка на костите си, попита екскурзовода дали може да се отбием до стадиона, както разбирам, на ФК „Фламенго“, може би най-обичания отбор в Рио, а самият стадион се нарича „Ещадио Олимпико Жоао Авеланш“. Макар и да

не съм голям фен на футбола

аз също слизам да си направя няколко снимки пред входа на съоръжението. Да отидеш до Бразилия и да не видиш нищичко свързано с този спорт, е като да отидеш до Рим и да не видиш поне Ватикана.

По настояване на запалянкото влизаме във фен зоната, оборудвана с големи видеостени, магазини за сувенири и екипи на отбора. Посреща ни статуята на феноменалния Зико, най-класният футболист, играл за този отбор. Освен него тук са играли и звезди като Ромарио и Роналдиньо.

Фотосесията на другите се проточва и аз започвам да нервнича. Мрачното ми настроение от закъснението е в унисон с мрачното време и почти съм на път да си помисля, че посещението на „Тижука“ ще се провали, защото дъждът се усилва. Предупреждавам екскурзовода, че е време да си свърши работата и той се взема в ръце. Изкачваме се нагоре по стръмни улици, от двете ни страни се редят красиви баровски къщи зад високи огради и портали с решетки. По красивите богаташки квартали на Рио е тропически рай – тишина, чистота, зеленина и безлюдие. Забелязали ли сте, че колкото по-богат е един квартал, толкова по-тих и безлюден е той.

Навлизаме в парка. Дъждът прераства в порой, но е горещо и задушно. Тук, кълне се екскурзоводът, се срещат ягуари и всякакви диви животински твари. Заради времето обаче всичко живо се е изпокрило. Леката мъгла, която се стеле наоколо, придава призрачност на пейзажа.

В „Тижука“ времето е спряло, само носът ми тече

Студът, който се е просмукал през дрехите ми, през подгизналата ми раница, изведнъж ме отрезви, така че цялата ми еуфория се изпари.

Спираме за снимки пред малък, но мощен водопад. Не е нужно да казвам, че за да говориш с някой там трябва да викаш. Шумът беше невъобразим, трудно можеш да разбереш какво казва човекът до теб. Навсякъде летят пръски вода, което прави снимането почти невъзможно. Веднага, щом извадиш фотоапарата, обективът му се мокри.

Малко отклонение: парк „Тижука“ е възникнал в края на ХIХ по идея на бразилския император Педро II на мястото на стара плантация за кафе. Монархът смятал, че природата е по-важна и наредил на своите роби да изкоренят старите насаждения и да залесят хълма със 100 хиляди дръвчета. Изключително иновативно мислене като за аристократ, живял преди повече от век. Ето така се появила гората „Тижука“. Тук даже се навъдили маймуни мармозетки, тукани, броненосци, ленивци. Много локални наименования в Рио са останали от местните индианци тупи и гуарани. Например на плажа Ипанема – лоша вода. Тижука – блатиста гора, Маракана – жабокрек.

Любопитно преживяване предлага и павилионът, изпълнен с препарирани насекоми. Лично мен най-много ме впечатлиха бръмбарите с размери на костенурка. В Бразилия всичко е огромно – рибите, плъховете, змиите, паяците. Тази страна е дом на най-голямото биоразнообразие в света, но единствените животни, които ще видим, са тези на предупредителните знаци по пътищата.

Във високата част на парка пред нас се откри гледка на отсрещните замъглени от изпаренията гористи склонове. Снимам бамбукови горички, оплетени с лиани и непроходим листак. Тук-таме някоя палма, дървета с надиплени от гънки кора стволове, украсени с гирлянди от пълзящи растения и подпрени от издигнати над земята корени. С други думи, в Тижука е прохладно и мокро, кално и потно, но и прекрасно.

Градът е великодушен. Дъждът в Рио е спрял. Когато си тръгнахме от парка,

нощта се спущаше вече от пазвата на планините

и размиваше очертанията на дървета и сгради. Островите се мержелееха в далечината, сякаш носещи се по водната повърхност, а не застинали в покой. Минаваме по крайбрежния булевард „Авенида Атлантика“. Тук са най-добрите заведения – кафенета, ресторанти, барове, дискотеки. Цените обаче са главозамайващи.

На другия ден, преди да напуснем Рио, екскурзоводката отби автобуса, за да си направим селфита пред митичния стадион „Маракана“, някога най-големият в света. Днес е дом на националния отбор по футбол на Бразилия. Официално име на спортното съоръжение всъщност е „Марио Фильо“ и със своите 80 000 места е най-големият стадион в Южна Америка. А в миналото, преди реконструкцията, е събирал 200 000 души. За грандоманията на бразилците няма да разказвам, тъй като не се увличам особено по този спорт. За мен „Маракана“ отвън беше най-скучният туристически обект от престоя ни в Рио. Знам едно за футбола и то ми е напълно достатъчно. Един е Бог и Пеле е неговият пророк. Точка.

Колкото и да е прекрасно едно пътешествие, всяко едно има лошия навик да свършва. Пет дни са малко в Рио. За да успееш да видиш и запомниш всичко. Завършвам с думите на английския писател Ръдиард Киплинг: „Ще видя ли Бразилия, преди да остарея…” Мисля, че те най-точно съответстват на копнежа на всеки, който обича екзотичното, някой ден да посети и изживее тази страна от себе си.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top