Информационен център на Министерство на oтбраната

Любомир ДЕНОВ

Да се замислим колко пъти напоследък огънят е бил близо до нашите домове.

Сега, когато на 400 км от България се води война, си мисля: А колко пъти през последните десетилетия сме били на косъм от войната. Не става дума за фатални сюжети от екшън филми, в които Добрият се появява в последната секунда и прекъсва червената или синята жичка на бомбата, след което може да избухне световен апокалипсис или поне малък въоръжен конфликт.

Толкова бяхме свикнали с мисълта, че война повече няма да има, че просто изключвахме тази вероятност от възможните. Политиците нека се надлъгват, военните нека си мерят пушките, а бизнесът на военнопромишлените комплекси нека да върви. А така ли е?

Не бяхме ли безкрайно наивни? Един по-сериозен анализ показва, че през последните години войната постоянно е висяла на безкрайно тънък косъм и само невероятната случайност ни е спасявала от взрив.

   Спомняте си антирадарната ракета, която падна върху солидна къща в столичния квартал Горна баня на 29 април 1999 г. По една случайност чух силната експлозия, защото по това време живеех в един от блоковете на Горнобанската танкова бригада. Жена ми буквално подскочи от уплаха. Успокоих я с някакви измислени оправдения, че понякога на стрелбището в горния край на бригадата – към Бонсови поляни, се водят тренировки. Но кой тренира вечер към 21,30 ч., а при това стрелбището не бе танково, а мотострелково.   

Години по-късно мой колега, служил в ЗРВ, ми обясни простичко какъв късмет сме извадили не само аз и семейството ми… Защото вместо в случайната къща в Горна баня ракетата е могла да удари наблизо намиращия се жилищен блок, пълен с офицерски и сержантски семейства. Още по-лошо – ами ако тази ракета бе прелетяла още няколко километра

и бе улучила билдинга на военното ни разузнаване?!

Ами ако, не дай си боже, бе кривнала към центъра и бе ударила сградата на МО-2 срещу „Пирогов“?! Имам спомен, че по това време там се намираха офисите на Генералния щаб.

Какво всъщност бе станало? По сведения на експерти от ВВС ракетата AGM-88 Harm е била изстреляна от самолети на НАТО, които по това време са атакували цели на сръбската ПВО. Два от тях обаче навлизат в нашето въздушно пространство. И е напълно възможно да са уловили наша радиолокационна цел. По това време е имало категорични указания при влитания на натовски изтребители да изключваме радиолокационните станции на нашите ЗРВ. Дали обаче е била изключена „гъбата“ до Черни връх на Витоша, която обслужва гражданската авиация?!, се питат експертите.

Най-вероятно натовският пилот е уловил сигнал и моментално е натиснал спусъка. Слава на бога, че това е станало на сравнително голяма дистанция и ракетата е паднала в покрайнините на София, тъй като горивото й е свършило.

Ами ако далекобойността й бе по-висока? Ами ако някой бе решил, че сърбите атакуват български цели? И още по-лошо – ами ако някой от нас бе решил да отвърне на стрелбата…

Войната е висяла на косъм и няколко месеца на същата година, когато руски батальон „Спецназ“ след усилен марш от Сараево изпреварва американци и британци и завзема летище „Слатина“ на косовската столица Прищина. Тогава натовските държави бяха решили да изключат Русия от миротворческата офанзива в бивша Югославия. А който контролира „Слатина“, контролира цяло Косово. В отговор на руския марш наскок главнокомандващият ген. Уесли Кларк заповядва 200 британски и американски парашутисти да завземат ключовото летище. Руснаците обаче се опънали. И само дипломатичността на британския генерал Майк Джаксън преодовратил кървава баня, която като нищо можело да прерасне в много по-сериозен конфликт. Пак на стотина километра от България. В крайна сметка разделили летището на две части – руска и натовска. И косъмът не се скъсал…

Няколко месеца по-късно транспортен самолет на българските ВВС

едва не се разби при кацане на това летище

На борда му бе делегация на Генералния щаб, водена от неговия началник ген. Михо Михов. За да видим как действа българският контингент в състава на КЕЙФОР в самолета, пътувахме и неколцина журналисти. Бе малко преди Коледа. В София бе ясно, но Косово бе скрито в ниска и гъста облачност. Усещахме, че самолетът се снижава, но кацане не следваше. От първия път не стана. Кръг над Прищина и нов опит за снижаване. Най-нервен бе ген. Михов, сам пилот на изтребител МиГ-29. Той през минута отваряше вратичката на пилотската кабина, но заради шума на двигателите нищо не разбирахме. В един момент облаците се разкъсаха и колесникът удари пистата. Когато рулирането завърши и някой отвори люка, чухме звучна руска ругатня, последвана от много по-мекото: „Кто вы такие? Вы с ума сошли?“. Оказа се, че заради гъстата и ниска облачност, първо – едва сме кацнали, и второ – приземили сме се в руската, а не в натовската половина на летището. Как да е – оправихме се. Посещението в контингента бе съкратено до максимум и още по светло отлетяхме за София. На столичното летище изненадващо ни чакаше цяла делегация от Генералния щаб. Едва тогава видяхме, че зад нас пристъпва и целият екипаж на самолета, воден от неговия командир майор (тогава) Александров, всички го знаехме като Алекс. Без никакво губене на време ген. Михов награди екипажа като на майор Алекс връчи личния си знак.

Години по-късно с ген. Михов си припомнихме тази история. Той бе пределно откровен: „И сега тръпки ме побиват, като си помисля какво можеше да стане.“ Следващият коментар е мой: В региона още отекват взривовете от бомбардировките над Сърбия. Напрежението е такова, че е нужна само една клечка кибрит. И в този момент в руската зона на това спорно летище се разбива самолет с най-висшия български военен в него?! Какво следва?

Две години по-късно. 11 септември 2001 г. Със сина ми и негова приятелка сме на почивка във Варна. Плажът се развали заради пороен дъжд по обед и младите решиха да отидат на кино. Задрямал  съм, когато съпругата ми позвъня от София. Гледаш ли телевизия, попита разтревожено тя. И проплака: „Война!“. Когато включих приемника, първата кула на Световния търговски център в Ню Йорк вече падаше. В това време звънна синът ми: „Татко, какво става, половината зрители се изнесоха от кинозалата? И когато набързо му обясних, последва заключение: „Значи война. Идвам“ .

Лятото на 2015 г. попадам в Киев, придружавайки делегацията на президента Росен Плевнелиев. На летището ме посреща моят стар приятел Александър Романюк, вече полковник от запаса. Знаем се от 4-годишния му мандат като военен аташе в София, който наскоро бе завършил. След като приключи официалната част на посещението на президента, първо отскочихме до централния площад, където само преди една година се бе разиграл кървавият „Майдан“. Романюк ми показа символичните паметници на загиналите, пробва да обясни кой откъде е стрелял. И накрая уморено заключи:

Слава богу, че огънят спря дотук…

Вечерта с гордост Сашата показа новия си дом в покрайнините на Киев. Кварталът бе нов, току-що израснал. В опит да се ориентирам попитах в каква посока е Лвов, все пак там съм изкарал 4 младежки години. Домакинът любезно посочи близкото шосе: „Това е т.нар. Житомирская дорога, тя води на запад към Лвов“. Съвсем на шега подхвърлих, че добре е избрал район на запад от Киев, по-далеч от руснаците… После съжалих за грубата шега.

Няколко дни след 24 февруари т.г., когато руските войски нанесоха първите удари по Украйна, позвъних на моя украински приятел: „Как си, Саша? Как е семейството? Има ли поражения по дома?“

Сашата бе удивително спокоен. По едно време обаче с приглушен глас припомни шегата ми от лятото: „Слушай, аз наистина се надявах, че като сме в западната, а не в източната част на града, ще сме по-защитени. Каква наивност? Те дойдоха от запад“.

Наивността ни е всеобща. Живеем ден за ден, хабим се за простотии, без изобщо да се замислим, че в един светъл или мрачен ден войната може да гръмне. Замислете се само – колко пъти за краткия ни живот войната е била на косъм!

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top