Информационен център на Министерство на oтбраната

Георги Милков: Не ми се уволняваше от Школата в Плевен

Именно там открих бъдещото си поприще, споделя журналистът.

Познавате го. Преди всичко като лице от телевизията. Въпреки че от почти 30 години името му се свързва с международните страници във в. „24 часа“, Георги Милков чисто визуално е по-познат на широката публика като ко-водещ на предаването „Плюс това“ по БНТ1, а сега всяка седмица води предаването „Религията днес“, което замести „Вяра и общество“ на Горан Благоев в същата телевизия. Появата му на малкия екран обаче никак не се изчерпва само с обществената медия, нека припомним, че преди няколко години Георги Милков беше сред най-атрактивните и силните участници в първия сезон на телевизионно риалити “Африка: Звездите сигурно са полудели” и влезе в историята като неговия първи победител. (За протокола ще отбележим, че втори на финала остана име в журналистиката като Георги Тошев, а трета се класира умопомрачителният секссимвол от българските сериали Диляна Попова, половинката на Асен Блатечки.)

Намираме Георги Милков в новата редакция на в. „24 часа“ на ул. „Кирил и Методий“ 84. При среща очи в очи с него оставаш с впечатлението, че е добро момче, колежанче английски тип, което не е мърдало по-далеч от луксозния добре климатизиран офис, в който се е телепортирал веднага след университетската скамейка в Итън или Кеймбридж. За това впечатление допринася и европейският му северен облик – твърде руса като за българин коса, блед тен, бистро сини ириси.

Нищо подобно обаче. Георги Милков е наше момче, родом от Видин, където завършва Математическата гимназия през 1991 г. Кандидатства френска филология, без сам да знае защо, без частни уроци, „просто ми харесваше езика, учихме го в училище“, споделя. „На тебе още ти звучи абитуриентска музика в главата“ е краткият коментар на баща му. Не го приемат, разбира се. Още следващия март получава повиквателна за Школата за запасни офицери „Христо Ботев“ в Плевен.

„Войската беше още наборна тогава, а в България още цареше жив комунизъм. Като не изкараш 5,50 на кандидат-студентския изпит, а си момче, заповядай в армията!“, обяснява Георги.

„Имам само и единствено положителни спомени от казармата, въпреки че мъжете по принцип след толкова години идеализират този период, не помня да ми е било некомфортно, напротив. Някак си се вписах в цялата тази тежка организация, каквато е армията“, разказва той и допълва: „Като тук правя уговорката, че това беше онази армия, която още дори не се бе ориентирала към НАТО, даже още не бяхме излезли от Варшавския договор. (Военният съюз се саморазпуска на 1 юли 1991 г. – б. а.) Така че това беше бурно време, ако го поставим в картината на вътрешнополитическия живот, както и на международния живот, съответно никой не знаеше какво тепърва ще се случва. Всички се надявахме, че ще има някакви големи промени, това се отразяваше по някакъв начин и на армейския живот, и на битовите въпроси в казармата“, спомня си военният репортер.

ÃÅÎÐÃÈ ÌÈËÊÎÂ Â ÀÔÃÀÍÈÑÒÀÍ

По това време старшините школници се обучават в ШЗО в рамките на една година, а последните шест месеца биват разпределени по поделенията в страната. „Аз останах в Школата, в щаба на танковия батальон. Колкото и да е невероятно, бях танкист, въпреки че съм висок малко над 1,80. Тоест изкарах цялата си казарма в Плевен. Накрая не ми се тръгваше, защото имахме малко по-специален статут, можехме да излизаме в града, а Плевен беше хубав град тогава, с целия подтекст на понятието „хубав град“. В битов план бяхме по четирима в стая с парно и баня, а това беше в онази тежка зима, когато нямаше мазут, парното не работеше, така че тези удобства не ги усетихме много. Сегашните осемнайсетгодишни със сигурност биха имали повече претенции в това отношение. Може би липсата на горива се отрази на часовете, които имахме за кормуване на танк, а ние трябваше в този срок да минем през абсолютно всички постове в машината“, обяснява журналистът.

Уточнява, че става дума за танк Т-55 и българската модификация Т-55 АМ2, с която той заради ръста си има проблем. „По-тясно беше мястото на механик водача. Вече не си спомням всички специфики на този танк. После школникът минава обучение за мерач, пълнач и командир, за да може да заеме мястото на всеки един при нужда. Има си местен фолклор, че най-неприятното е мястото на пълнача. Разправяхме си всичките сто начина, по които можеш да умреш. Може би хората, които не са се качвали на танк, няма да ме разберат, но да си пълнач на Т-55 си беше рисково начинание. Да отвориш затвора, да го заредиш, да го затвориш, после да се пазиш от гилзата, да не вкараш веднага до края, защото има едно зъбче, това са сто кила затвор, който спокойно може да ти откъсне китката по невнимание“.

Говорим си с Георги, а аз буквално настръхвам. Бях най-обикновен автоматчик, който трепереше да не си прискрипе пръстите при сглобяването на затворната рама. „Затова пък съветският гений беше измислил едно приспособление от дърво, една къса гьостерица, на български му викахме „дотиквач“. С него „дотикваш“ гилзата на снаряда, за да не ти откъсне затворът ръката“, обяснява той.

Чисто технически тези неща, които е научил в казармата, дори и да не си е давал сметка тогава, после са му били от полза в цивилния живот. „Да оцеляваш в среда, която не е твоята. Школата беше не само процес на обучение, но и на съзряване. Все едно те поставят в риалити формат, тоест трябва да оцеляваш, да комуникираш с хора, тоест има социална игра, да се разбираш добре с колегите школници, войниците и командирите, да не се правиш на „скатавка“, ако използваме казармения термин, да се стремиш да се впишеш в един отбор. И като във всяка една казарма попадаш от цивилния живот на едно място с хора, които не познаваш, макар и хора на твоите години, но абсолютно различни като съдба, интереси, бекграунд. С тези хора ти трябва да живееш, да се храниш, да прекарваш живота си за определено време, тоест изведнъж трябва да проумееш що е то субординация. В цивилния живот си се съобразявал само с родители, а в годините след пубертета преставаш да се съобразяваш и с тях, а с учителите си спрял още по-рано да се съобразяваш. И изведнъж си поставен в система, в която разбираш какво е субординация. Трябва да бъдеш и командир на войниците, а същевременно да се съобразяваш и с по-висшите по чин началници.“

В края на службата си в Плевен Георги Милков кандидатства в СУ „Св. Климент Охридски“ журналистика. Това е единствената специалност, за която подава документи. Решението е взето в Плевен. В щаба на ШЗО пристигат множество вестници, в онези години пресата у нас процъфтява, изданията се роят и школникът започва да следи кореспонденциите за нашия батальон „сини каски“ в Камбоджа. Заедно с това е и главен редактор и автор в списание GEO, а по-късно и в списание TREND, продукт на медийната група „България“, която издава в. „24 часа“.

Питам накрая Георги Милков трябва ли да има задължителната казарма.

Наборна войска, каквато имаше преди, според него е невъзможна. Няма такава държава, нито такъв свят. Самата държава не може да поддържа такава армия, това е невъзможно в съвременните условия. По принцип, казва, този свят, в който няма армия и няма нужда от нея, е прекрасен, но той е имагинерен. Утопия. Казуистика. Очевидно отговорът е някъде по средата, обяснява журналистът. Армията трябва да бъде професионална и набирана от хората, които най-добре разбират това.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top