Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Тук сме като едно семейство

[post-views]

Автор: Любомир Денов
Тук сме като едно семейство. Това е първата реакция на 25-годишната украинка Леся А., която с над 60 жени, деца и възрастни вече четвърти месец живее във Военнопочивния дом (ВПД) „Боровец“. С Леся е 5-годишната й дъщеря Лилия. Съпругът й е войник, в момента лекува рана от шрапнел в крака. Получил я докато измъквал на гръб тежко ранен боец. Благодарение на него боецът оцелял, макар и с цената на ампутиран крайник, иначе умирал от кръвозагуба.
Благодарни сме на хората тук, атмосферата е изключително задушевна, казва Леся, като набляга на задушевността. Такива отношения могат да си позволят само хора, близки не само по кръв. Леся е далечен наследник на бесарабска българка, но и по широтата на славянската душа.

Шок! Това е най-точната дума, която преживели Леся и 110 нейни сънародници, когато една нощ в края на април пристигнали от Варна с автобус в Боровец. Първо, защото след началото на летния сезон, който посрещнали на морския бряг, попадат в световно известния курорт, където още стояла 20-сантиметрова снежна покривка. Децата се радвали, по принцип в Одеса почти никога не се задържа сняг, но някои нямали елементарни зимни дрешки. Буквално за нула време доброволци от персонала тръгнали да търсят детски дрешки – почти всяко младо семейство ги има, в следващите дни се включили и благотворителни организации от Самоков, областната управа и местният „Червен кръст“. Слава на бога, стоплили децата и дори им организирали пързалка с шейни за повдигане на духа. Защото настроението не било високо. Част от украинците не били очаровани от прехвърлянето във ВПД, където грубо казано условията не са хотелски, а като в общежитие. Да, гарантирано е парното и топлата вода, както и веднъж в седмицата пране на бельото. Хигиената в стаите обаче остава дело на самите гости.

Това е Леся А. от Одеса, в мирния живот е работила в студио за художествени и документални филми.

Другият шок било свиването на държавните пари за издръжка от 40 лв. на ден – на 15 лв., от тях 10 за нощувка и 5 за храна.
Шокът бил по-скоро за домакините, които трябвало да изстискат всички резерви, за да могат украинците срещу тези пари до получат закуска, обяд и вечеря. Невъзможно, нали? Няма невъзможни неща, коментира стопанинът на ВПД Алексей Лащилин. Българинът, потомък на донски казак, който емигрирал в България в далечната 1917 г., посрещнал бежанците като сродни души в буквалния смисъл на думата. За децата е дядя (чичо) Алексей, а възрастните почтително се обръщат към него с „Алексей Тимофеевич“. По паспорт стопанинът на дома наистина е Алексей Тимофеевич, така се е казвал и дядо му, така се казва днес и синът му. Да изхраниш над 100 човека и то с различен манталитет по отношение на кухнята си е истинска магия. Как се постига това?

С майсторлък и душа, казва Лащилин и не спира да хвали персонала на дома. Между другото вмъква, че заради нестихващия скок на цените всяка седмица правят нови и нови калкулации.

И засега успяват. Знаем, че не сме в 5-звезден хотел и че българската държава също изнемогва, коментира Леся. Но никой при нас не гладува. Най-важното е, че за децата храната винаги стига. Вчерашното меню например включвало макарони със сирене на закуска, на обяд кюфтета по чирпански и вечерта ризото с гъби. Няма ден без месо.

Според Леся готвачите тук са много висока класа:“Повярвайте, въпреки по-ниския оклад храната тук понякога е по-вкусна от дните ни на морето“. Тя не отрича, че нерядко са си дояждали с вафли и кифли. Нужно било време и да свикнат с особеностите на българската национална кухня. Макар все още да има хора, които отказват пържени храни за сметка на задушените, мръщят се на някои блюда в менюто. Персоналът приел тези реакции като нормални. Проучили причините и започнали да се съобразяват с предпочитанията на гостите, доколкото възможностите им позволяват.

Междувременно от 111 украинците в дома вече са 69 – 2 бебета, 21 деца и 46 възрастни. Част от първите потърсили други бежански дестинации. Други си намерили работа и квартира в София и други големи градове. Какво ви липсва тук, питам Леся. Тя отговаря с усмивка: Родината. Тук всеки живее с новините от телевизора и с разговорите по телефона с близките. Видиш ли оклюмала физиономия, значи пореден ден няма връзка със съпруг или родители. Благодарни са обаче за богатия избор на телевизионни канали – над 200, най-вече заради децата. Телевизията притежава удивителната способност да скъсява разстоянията.
Макар че днес и разстоянието не е проблем. Една от младите майки пропътувала до Одеса само и само съпругът и да зърне на живо 3-месечния си наследник.

Детето се било родило в България, а таткото, както е известно, няма право да напуска Украйна. Гимназист пък пътувал с майка си до Одеса, за да се яви на кандидатстудентски изпити. И тези дни дошла вестта, че е приет да учи право в Одеския университет.
Нищо странно. Просто обикновените украинци, макар и далеч от родината, живеят нонстоп с мисълта, че днес-утре войната ще свърши. И че те трябва да са готови за това.

За скука няма място. От дома им организирали екскурзии до София. На всеки час има маршрутка до Самоков, където цените са в пъти по-ниски от тези в курорта. Миналата седмица куфели на джазфеста, пренесен от Банско. Настроението обаче било супер до мига, в който в небето разцъфтели огнени фойерверки. Всички наоколо се радвали, само 5-годишната Лилия, дъщерята на Леся се разтресла от плач. Тя свързала пукота на илюминациите с експлозиите от първите удари на руснаците по Одеса. А когато над града пикирали руски самолети, детото изпадало в шок.

Още тогава Леся решила колкото се може по-рано да напусне Одеса. Затова се включила в последната екскурзия до България. Всички места в автобуса за Варна обаче били ангажирани. Извадила късмет, тъй като в последния момент семейство го спират заради Ковид. Обаждат и се по телефона, но часът на тръгване на автобуса вече изтичал. Тогава бащата на Леся запалил колата и настигнали автобуса малко преди границата.

Менюта за закуска не е богато, но стига за всички

Споделям за баровските джипове с украински номера, които всеки ден виждам пред скъпи хотели в София. Леся реагира остро: „Знам, че има млади мъже, които по някакъв начин са избягали, за да не изпълнят дълга си към родината. Такъв се появи сред групата бежанци, които през пролетта бяхме настанени край Варна. Странеше от нас, гледаше гузно. А когато директно го попитахме какво прави тук, сред майките и децата, и най-важното – какво ще прави след края на войната, се скри и след няколко дни изчезна.“

Най-ново

Виж още

Избрани