Любомир Денов
И съдбата помогна да разговарям с Христо Стоичков в зенита на неговата слава и с последния главнокомандващ войските на Варшавския договор маршал Виктор Куликов.
Понякога съдбата ни изграва лоши шеги. И колкото и да се стараеш– нищо не се получава. Случва се обаче и обратното – без да си планирал – се случва нещо, на което дори не си надявал. Имал си ден, съдбата е била с теб.
В журналистическата си кариера съм вземал много интервюта – повечето от известни личности. За някои съм чакал не с дни, а с месеци. И пак не винаги съм успявал. Никога обаче не съм си и мислил, че ще мога да взема интервю от Христо Стоичков – при това в неговия зенит: веднага след невероятното американско лято и само месец преди да получи Златната топка.
Как се случи това? През ноември 1994 г. изненадващо попаднах в групата общественици и интелектуалци, които Атлантическият клуб поведе на среща с папа Йоан Павел Втори. Изненадващо, защото до последния момент от Ватикана не даваха и дума с групата да пътуват журналисти. Забраната обаче бе заобиколена твърде интелигентно от атлантиклидера Соломон Паси и най-вече от неговия медиен гуру Максим Минчев. Максим – сам военен журналист по професия, измисли да ме включат в състава на делегацията без да обясняват какво работя. По това време бях натрупал малко над 2 г. стаж в „24 часа“, след като през юли 1992 г. бях уволнен от в.“Българска армия“ и от кадрова военна служба още ненавършил 40 г.
В последния момент към групата за Рим се присъедини и Христо Стоичков. Всички се радваха – само не и аз. Защото по това време Камата се бе разсърдил жестоко за някаква наша публикация и само като чуеше „24 часа“ …се хващаше за пищова.
Изприщих се, защото след срещата с папата трябваше да взема поне малко интервю от него. А и времето бе кът, защото по план Стоичков трябваше да се върне в София същия ден, понеделник. 2 дни по-късно – в сряда, легендарната осмица трябваше да играе важен мач от евроквалификациите с Молдова.
Сутринта преди срещата във Ватикана се събудих рано-рано. Тъй като хотелът ни бе недалеч от Колизеума реших да го разгледам. На връщане, както се изкачвах по стълбите на хотела, пред мен рязко се отвори врата, от която се показа рошавата глава на Стоичков. Предната вечер бяхме заедно на пицария и явно ми е запомнил физиономията. „Ей, колега, да имаш крем за бръснене, забравил съм моя в София“. Разбира се, че имах, изтичах до стаята и тържествено връчих туба с крем „Каро“ на чакащия по гащи футболист. Половин час по-късно той почука на моята врата и ми върна малката тубичка. Буквално се втрещих когато чух: „Как да ти се отблагодаря?“ „Като се снимаме долу на входа“, измислих. „Няма проблем“, махна Камата. След десетина минути той се присъедини към групата, която вече се качваше на един от микробусите за Ватикана. Преди това обаче търпеливо изчака Максим Минчев да ни снима с моя апарат.
Срещата с папата мина много добре. Светият отец се здрависа с всеки един поотделно. Помня, че размени няколко думи с големия Светлин Русев, който му дари своя картина, с великия Йордан Радичков, каза няколко думи и на Стоичков.
Вече на площада пред катедралата „Св. Петър“ Стоичков изведнъж ми изчезна. В последния момент го зърнах пред импровизирана сергия, където продаваха синджирчета с лика на Йоан Павел Втори. Някой после каза, че са били позлатени, но на мен ми се сториха съвсем обикновени. Изведнъж настана суматоха, защото продавачът – леко брадясал италианец бе познал Стоичков и тръгна да го прегръща. Камата се освободи с лек финт и извади от вътрешния си джоб снопче долари, тогава още нямаше евро. Бе поискал поне 20 – за целия национален отбор.
И в този момент ме забеляза:“А, колега, как си?“ Вместо отговор директно го попитах:“Какво си казахте с папата?“ „Какво, какво – благослови ми левачката и това е“. И изведнъж се усети:“Ти да не си журналист, та питаш?“ Признах си мигом като очаквах гръмовна реакция. Няма лошо, каза Камата и добави: „И вие журналистите сте хора“. Години по-късно от книгата на Стоичков разбрах, че всъщност папата пръв го е попитал иска ли благословия. На което нашият в типичния му стил отговорил:“Ваше светейшество, началникът горе вече е свършил тази работа“.
На другия ден единствен „24 часа от българските вестници имаше своя кореспонденция от срещата с папата.
Другият ми професионален късмет бе да взема интервю от последния главнокомандващ войските на Варшавския договор маршал Виктор Куликов. Това нямаше как да се случи, ако на Соломон Паси не бе хрумнала идеята да покани маршала да изнесе лекция в София. На пръв поглед нещата не се връзват: политикът, който пръв предложи България да напусне Варшавския договор, да кани последния му главнокомандващ далеч преди да станем член на НАТО. Паси обаче за това има славата на нестандартна личност. Често предприемаше ходове, чийто смисъл се изясняваше след доста време.
Връчването на поканата бе възложено на медийния гуру на Атлантическия клуб Максим Минчев, който по това време работеше във военната редакция на БНР. През март 1995 г. и двамата се оказахме в самолета на военния министър Димитър Павлов на път за Москва. Вече знаех, че Максим носи поканата до маршала, но понятие си нямах как ще стане това. Вечерта след официалната среща на нашия министър с руския му колега ген. Павел Грачов, Максим изведнъж реши, че е по-добре двамата да занесем поканата на маршала. Веднага се съгласих, за всеки журналист това е уникална възможност. Маршалът ни прие в офиса си в центъра на Москва. Въпреки че вече командваше само своя адютант и екипа, който поддържаше офиса, Куликов излъчваше сигурност и достолепие. Прие поканата със задоволство без да търси някакви скрити замисли в нея.
През юни 1995 г. маршалът пристигна в София. Лекцията му в Централния военен клуб мина при огромен интерес. Основната теза на маршала бе, че достойните противници трябва да се уважават. С. Паси се прояви по-скоро като дипломат, отколкото като пръв атлантик. Единствената молба на маршала бе да се види с Тодор Живков, който по това време „търкаше наровете“ на домашния арест в къщата си на улица „Секвоя“ в кв. „Бояна“. Съпроводихме маршалската свита до Бояна, но както се очакваше останахме на улицата да чакаме изявления на маршала след края на срещата. По това време още нямаше смартфони, които да снимат, и затова често си носех в чантата обикновен фотоапарат. Именно него успях да пъхна в ръцете на един от членовете на свитата – доскорошния зам.-министър на отбраната Христо Томов. Разбрах, кимна той. Срещата продължи поне час. По едно време портата се отвори и някой спомена моето име. Така в ръката ми се озова фотолента, която вероятно Томов бе изщракал вътре и ми я пращаше. Ей богу, нямам никакъв спомен кой изнесе фотолентата. Изобщо не погледнах, защото вътрешно крещях от радост, че ще имаме снимки от срещата на маршала с Тодор Живков. Близо 20 години по-късно случайно разбрах, че човекът, изнесъл фотолентата е бил Бойко Борисов – тогава лична охрана на Тато.
Интервю с маршала не успях да взема и след края на срещата в Бояна. Бързаше за други срещи в София. Бях вече загубил надежда и все пак реших да отида на изпращането на другия ден на летището. За мой късмет Паси и Максим ме вкараха в малкия ВИП, през който трябваше да мине гостът. И там маршалът сам се спря пред мен, виждайки портативния ми касетофон. Беше си спомнил срещата в Москва и директно се обърна: „Ну давайте, жду вопросов…“
Това бе последното интервю на маршала за българска медия. Поне доколкото знам. Човекът, командвал почти 12 г. – от 1977 до 1989 г. ,войските на Варшавския договор си отиде от този свят на 23 май 2013 г.
