Този текст трябваше да бъде репортаж за изкачването на първенците на Словакия и Полша – съответно вр. Герлаховски щит (2655 м) и вр. Риси (2499 м) в Татрите. Поради определени трудности в организацията, които ще обясня след малко, този текст се превърна в нещо друго: в разказ за споделените от моя милост десет дни от живота на едно българско семейство на военнослужещ – редник Димитър Димитров, съпругата му Рая и двамата им синове – тринайсетгодишните близнаци Любомир и Ивайло.
С редник Димитров вече сме ви запознавали. През миналата година вестник ”Българска армия” помести материал за него, когато той покори вр. Калапатар (5550 м) в Хималаите (Непал). Редник Димитров служи като шофьор във в. ф. 38220 в Плевен, това е Зенитно-ракетният дивизион към Втора бригада. Живее със семейството си в родния си Ловеч и всеки ден пътува 74 км в двете посоки, за да отиде и да се върне от работа. Негово хоби е алпинизмът, има окачени на колана си ”скалповете” на не един и два легендарни върха: Елбрус (5642 м) в Кавказ, Русия; Монблан (4810 м) в Алпите, Франция; Гросглокнер (3798 м) – първенец на Австрия, и първенеца на Северна Африка – вр. Тубкал (4165 м) в Мароко.
Искрено се изненадах, когато тази година редник Димитров ми предложи да заминем заедно за десет дни през отпуската за Татрите, тази непозната за българина планина, която бележи границата между държавите Словакия и Полша. Веднага го предупредих, че ще дойда, само при условие че аз самият няма да се изкачвам, нямам нито подготовка, нито подходяща екипировка.
И така, натоварихме се в уж широкия му мерцедес, пълен с багаж – палатки, надуваеми дюшеци, газов котлон, раници, пикели, въжета, каски… Аз на предната седалка, отзад – жена му и децата.
Още от първите километри заедно ми става ясно, че ако Митко е редник, то ”генерал” у тях е съпругата му Рая. Тя издава заповедите, тя дава нарежданията и му помага в определянето на маршрута с навигацията на телефона си. Разбирам я, няма как иначе да се оправиш с трима мъже в къщата си, а и тя има професионален опит – учителка е по биология в Природо-математическата гимназия в Ловеч. Колкото до близнаците – Любо и Иво, те са тринайсетгодишни тийнейджъри със странни прически, малко мълчаливи, малко лениви, но много концентрирани в дисплеите на телефоните си.
Трафикът на българско-сръбската граница е пренебрежим в сравнение с това, което ни очаква преди Унгария, но за това – после. Отбиваме се за кратка следобедна почивка в Нови Сад, архитектурно бижу на западните ни съседи, което остава някак встрани от туристическите маршрути на българина.
Последва неприятна случка – спират ни сръбски катаджии. Причината е, че Рая и децата са забравили да си сложат предпазните колани на задната седалка. Униформеният сърбин първоначално иска от Митко 150 евро глоба, по 50 евро на колан, но кандисва и на 45, ако парите са кеш. Сещате се защо. Митко обаче му ги плаща с карта. Вече се стъмва, когато се нареждаме на опашката от автомобили на КПП с Унгария. И така – осем часа. Подуха ми се краката от седене, очите ми се затварят, главата клюма.
След тази ужасна безсънна нощ минаваме цяла Унгария като насън. Редник Димитров едва не катастрофира от преумора. Смени го Рая. Минахме през случайното за маршрута ни словашко градче Лученец с прекрасно площадче и катедрала, разгледахме и замъка Халич на принцеса Мария Терезия, който се намираше в околностите.
В късния следобед пристигаме капнали до къмпинга в подножието на онзи участък от планината, който се нарича Високи Татри. Върховете са забулени в мъгла и облаци, кани се да вали. В къмпинга отказват да ни настанят с мотива, че сме нямали резервация.
В следващия къмпинг, километър по-нагоре, ни пускат без проблеми. Разпъваме палатките. Децата се включват, помага и Рая, помагам и аз. Прикапва. Студено е. Петнайсетина градуса. Вечеряме наденички, изпечени на газовия котлон върху оребрен тиган. Настроението е минорно. Митака още не може да прежали глобата, наложена му от сръбския катаджия. Скапан съм. Лягам в моята палатка. Не съм спал в палатка от дете. И заспивам в нея като дете.
На следващия ден семейството се отправя към вр. Ломнишки щит. Върхът е забулен в облаци. Съмнявам се в гледката отгоре. Нищо няма да се види на снимките от тази мъгла. До върха има и лифт, но на цената от 75 евро. Аз се отказвам. Семейството – не. Разделяме се и поемам пеша обратно към къмпинга, следобеда си правя приятна разходка из с. Стара Лесна, където няма магазини, но пък ресторанти – бол. Селцето е от алпийски тип, къщите са с остри двускатни покриви, намирам малка симпатична църквица с камбанария под формата на крепостна кула. Снимам и местната ретро пожарна, после – местната пивоварна.
На следващата сутрин Митко съобщава, че не може да се свърже с нито един от местните водачи, за да изкачи първенеца на Словакия – вр. Герлаховски щит. А без водач изкачването е забранено, глобите са солени.
Отправяме се към първенеца на Полша, който нямам никакво намерение да изкачвам, въпреки че той е по-лесен за катерене от словашка страна. Граници между държавите няма. В Евросъюза сме все пак. Пък и какви ти граници по тия чукари.
Тук дължа малко пояснение: Татритe, или Високите Татри, са обособен планински масив, разположен на границата между Словакия на юг и Полша на север, най-високият масив в целите Карпати. Климатът във Високите Татри е подобен на алпийския. Времето е с чести промени, значителни колебания на температурата, облачността и количеството на валежите, които са предимно от сняг (в най-високите части даже и през лятото). Снежната покривка се задържа до май – юни (в някои котловини и целогодишно).
По склоновете на планината са разположени множество планински курорти: Закопане в Полша, Щръбске Плесо в Словакия, Стари Смоковец, Татранска Ломница и др., които са изходни бази за планински туризъм, скиспортове, алпинизъм.
За туристите и скиорите са изградени няколко въжени линии и скивлекове. Остатъкът от пътешествието посвещаваме на обикаляне
Не на изкачване. Въпреки всичките стълби и павирани калдъръми, които ми се наложи да изкачвам. Видяхме съкровището на Полша – Краков, концлагера Аушвиц, солната мина Величка, столицата на чешката бира – Бърно, столицата на Словакия – Братислава, столицата на Унгария – Будапеща, а накрая и Ниш в Сърбия.
Следващите цели на редник Димитър Димитров са вр. Дамаванд в Иран (5610 м) – междувременно вече покорен от него, а през януари следващата година му предстои Килиманджаро (5895 м) в Танзания, първенец на цяла Африка.
