Информационен център на Министерство на oтбраната

Градът с хиляди прозорци

На двата бряга р. Осум Берат гледа към светлината и миналото си.

Трябва да разсеем едно недоразумение. В най-популярната песен от Македония „Биляна платно белеше” се споменават „винари белограгяни”, които „идват отдолу” и виждат Биляна, която бели платно на изворите. Завързва се сюжет, в който момчето на дошлите си харесва момичето. Дълги години се налагаше разбирането, че тези винари „белограгяни” са свързани някак си с Белград. Така беше удобно по времето на Югославия да се налага образът на лирическия герой, свързан със столицата на федерацията и на Сърбия. Една красива песен с красиви думи, дошла от сърцата на местните хора и пренесена през годините трябваше да бъде политизирана и правилно разположена в политическата и идеологическата координатна система на някогашна Югославия. Дори с цената на разбъркването на географските посоки – „отдолу”, винаги е значело от юг. Времена…

        Всъщност „белограгяните” никога не са имали нещо общо с Белград. Те идват от

някогашния Белиград, който днес вече е Берат

и е разположен в сърцето на Южна Албания. Името е претърпяло фонетична метаморфоза през времето, но градът на двата бряга на р. Осум (Осъм) вече векове си стои там, където винаги е бил. Бял и светъл, обърнал своите прозорци към слънцето и светлината.

Разположението на къщите, архитектурата им наподобява на някой от българските градове и може би най-вече на Велико Търново. Може би и на стария Пловдив, а вероятно и на Копривщица или Трявна, защо не и на Жеравна. Във всеки случай всяка крачка, която направиш по стръмните му улички, независимо от коя страна на реката, ти носи аромата на нещо познато, близко, което си виждал и усетил на друго място, в друго време.

       Може би и затова дълги години ме измъчваше мисълта, че трябва непременно да дойда отново в този град. Има такива места, които, когато веднъж си посетил или мернал, искаш отново да се върнеш там. Налагало ми се е някога служебно да бъда в Берат, придружавайки българска държавна делегация. Това беше по времето, когато се готвех да снимам документалния филм за БНТ, посветен  на религиознтата толерантност в поделено етнически Косово. Вероятно заради това направо се стреснах, когато в центъра на града видях една до друга красива джамия и православен храм. Двор до двор, ограда до ограда, само един комшулук ги дели, както се казва. И двата сакрални обекта се гледат „с очите си” един в друг. Един общ кадър с камерата „да удариш” на всичко това и темата ти е защитена, въпреки че не става дума за Косово, а за Албания.

Само че  този кадър не би отговарял на истината. В Берат християнските обекти са много повече от мюсюлманските. Джамията не е действаща, а е превърната в музей на османското присъствие по тези краища. Има и още една по-стара, доста разрушена и горе-долу това е всичко. Сега се правят опити да се реновират останки на други подобни обекти. Докато присъствието на Православието се чувства навсякъде и най-вече на върха на хълма, на който градът е разположен. В старата крепост е и малката църква, заради която човек си заслужава да пропътува километрите до Берат. Там, в един ъгъл,

близо до олтара, е и ковчежето с мощи на двама от седмочислениците – Горазд и Ангеларий

В началото на декември 2008 г. президентът Георги Първанов посети Берат като част от официалното си посещение в Албания. Тогава, спомням си, кметът на града му връчи копие от писмо на княз Борис I за покръстването на българите по тези места. Но когато домакините го отведоха в крепостта, показаха му само онази част от църквата, в която и тогава, и днес е разположена сбирка от икони, посветена на най-големия майстор от онези времена Онуфрий. А много от работите са свързани със  светите братя Кирил и Методий и техните ученици. И няма как да бъде другояче, след като християнизацията на местното население е дошла откъм България. Но странно, гостът бе разведен само в тази част на обекта, докато любопитните журналисти се вмъкнахме през малката вратичка, за да видим дървеното ковчеже с мощите на двамата ученици на светите братя. Стоеше кротко в ъгъла и ако човек не знаеше за какво става дума, можеше и да го отмине.

Сега, 14 години по-късно, вече е друго. Ще го видите на снимките. Явно и други славянски народи се чувстват причастни към делото на светите братя и техните ученици, щом са поставили своите национални флагове около ковчежето… Но защо, дявол да го вземе, във всички справочници този „акцент” на туристическата програма е свързан с Онуфрий, а не с това, което много преди иконописецът да хване четката, се е случило по тези места. И което е толкова скъпо за нас, днешните българи, които „сме дали нещо на света”.

Иначе и джамията, и църквата в центъра продължават да се „гледат в очите’’.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Руслан Мъйнов – Драва

Архив

Scroll to Top