Ивайло ПАШОВ
При постъпването на първото ракетно въоръжение в армията преди 60 години воините нямат опит, но ентусиазмът е голям.
Текущата 2022-ра е белязана от множество събития, посветени на 60-годишнината от създаването на Ракетните войски на Българската армия. В този брой споделяме спомените на полковник Тодор Желев – първият главен инженер на някогашната 66-а ракетна бригада на (рета армия. Те са разказ* за службата му, която започва от… конския впряг в нашата артилерия и го отвежда до оперативно-тактическите ракети, дислоцирани край Ямбол.
Полковник Тодор Желев е роден на 24 юни 1927 г. във Варна.
През 1947 г. постъпва в армията
Завършва артилерийското училище „Г. Димитров” в София и служи във военни формирования на Трета армия. Бил е главен инженер на 66-а ракетна бригада в Ямбол. После е преназначен в щаба на Трета армия и в Генералния щаб. Пенсионира се през 1982 г., но работи в системата на отбраната до 1990 г. Почива на 12 януари т.г.
„Свързах съдбата си с армията, когато постъпих на действителна военна служба в 8-и Приморски пехотен полк – Варна (1947 г.). На следващата година бях определен за школата за запасни офицери (НШЗО) „Хр. Ботев” – София, където се създаде батареята, която по-късно даде специалистите по поддържането на въоръжението в армията. Това предопредели развитието ми. Впоследствие завърших новообразуваното Артилерийско училище в столицата. И като подпоручик бях назначен в 7-и дивизионен артилерийски полк – с. Крупник. Там започна службата ми като специалист по артилерийско снабдяване (АС). Полкът беше въоръжен с разнообразна артилерийска материална част (немски и руски образци). За тегленето им се използваха коне. Затова в полка имаше над 600 комплекта шестконна амуниция и около 1200–1300 конски седла. Конете, които бяха предписани за дърпане на оръдията, бяха малки (почти понита) и когато им слагаха амуницията, изглеждаха много смешни и
едва теглеха големите гаубици
дори по равен път”, разказва полковник Желев.
След смяна на няколко гарнизона, заради предислоцирането на полка, през 1951 г. тогавашният поручик Желев е назначен в щаба на 10-а мотострелкова дивизия като помощник-началник на служба „АС”. По-късно (вече капитан) я оглавява, бива издигнат и до началник на аналогичната служба на 8-и приморски корпус. През 1955 г. армията се реорганизира в изпълнение на Женевските споразумения. Много части и съединения са съкратени, в т.ч. и корпусът. Младшият офицер Желев, заедно с други перспективни кадри е оставен на служба (като инспектор на въоръжението в служба „АС” на Трета армия). Две години по-късно става слушател във Военна академията в София.
„На 30 април 1962 г. завърших академията с присвоена квалификация „Машинен инженер по артилерийска техника” и с присвоено звание „Подполковник”. Още докато подготвях дипломния си проект, се чу, че в армията ни ще постъпи ракетно въоръжение. Преди завършването разбрах, че заради отличния си успех съм определен за служба в Ракетни войски… Така, вместо в отпуск след Академията, на 6 май с.г. ме изпратиха на шестмесечен курс във висша школа за подготовка на ракетните войски в гр. Пенза, СССР. Там заедно с други наши офицери учехме с колеги от Чехословакия, Унгария, Полша, Източна Германия, дори от Виетнам и Китай.
Обучението беше трудно, защото се учеше на руски език, а
техниката беше много разнообразна и сложна
Аз бях определен за обучение на комплекс Р-11 (8К11) (по класификацията на НАТО SS-1 Scud-A) за оперативно-тактически ракети „Скъд”. Интересно бе, че нямахме право да влизаме в класните отделения на съветските офицери, защото те изучаваха нов комплекс, който бе забранено да се показва на останалите курсисти.
Завърших курса на 31 октомври 1962 г. Когато се завърнах в България, бях назначен за главен инженер на ракетната бригада към Трета армия със седалище Ямбол. Докато бях на курс, новата ракетна техника беше дошла и когато се прибрах през декември, пристигнаха и последните два агрегата. Сега мога да кажа, че в състава на бригадата бяха два дивизиона с по две батареи, т.е. 4 пускови установки. По-късно те се увеличиха на 6”, споделя полковник Желев.
Главният инженер е ключова фигура и се явява заместник-командир на бригадата. Ето какво още казва бившият офицер: „Беше съвсем различно от това, което умеех като началник на служба АВ. Задача номер едно беше да се създаде учебна материална база, и то с подръчни средства. Натискът „отгоре” беше голям. Всеки ден имаше някой проверяващ, а и периодът съвпадаше с Карибската криза. Това налагаше личният състав да се обучава денонощно. Трудности създаваше и това, че на една и съща материална част по подготовката на ракетите се обучаваха два разчета – на бригадата и на ракетнотехническата база, която все още нямаше техника. Двете поделения бяха режимни. Изнасянето и воденето на полеви занятия се извършваше през нощта, при строга секретност, с отцепването на големи райони. Денем беше строго забранено да изкарваме каквато и да било. Затова се шегувахме, че
нощем ходят само дяволите и ракетчиците
С идването на новата техника веднага започнаха подготовката и усвояването й от личния състав. Проверката на ракетата в хоризонтално положение беше в моите задължения като главен инженер, а пусковата установка бе грижа на строевите офицери, които също трябваше да бъдат технически подготвени. Защото те отговаряха за поставянето на ракетата на пусковата, зареждането й с гориво и окислител, зареждането на пусковото гориво на стартовия агрегат.
Никога няма да забравя първото полево занятие с бригадата. Бях точно на месец служба, през декември. Изведоха ни в местността „Ормана” край Ямбол за провеждане на тактическо занятие. Изнасянето стана естествено през нощта. Развърнахме се. Трябваше да подготвим техниката – да „прозвъним” цялата електросхема. Да проверим оборудването на ракетата. По принцип тези проверки се правеха в хоризонтално положение на ракетата. Извършваше ги техническата батарея. Захранването на електросхемата ставаше с агрегат. Спомням си като сега – този агрегат отказа. Не можеше да подаде електричество. Точно в този момент дойде и полковник (по-късно генерал) Попов – зам.-командващ Ракетни войски и артилерия. И се обърна към мен: „Желев,
отговаряш с главата си за този агрегат
Да ти е ясно!”. Отвърнах, че ми е пределно ясно, но за един месец ракетчик не се става, сложната техника трябва допълнително да се изучава, а агрегатът е само една малка част от нея. За откриване на повредата се опита да помогне дори контролиращият офицер. Но и той не успя. Забавихме се в подготовката на ракетата в хоризонтално положение с повече от два часа. Всъщност се оказа, че един от въгленните регулатори е повреден. Бих се справил много лесно с този проблем, но тогава нямах опита. Той липсваше и на останалите момчета – някои от тях бяха преминали само един курс, други и това нямаха. Ако притежавах рутината, която по-късно се формира, щях да се досетя, че само на 2–3 км от нас имаше поделение, което разполагаше с 4 такива агрегата. Но кой да се досети?! След отстраняване на отказа подадохме напрежение. Всичко премина добре. Нямахме опит, но ентусиазмът бе голям. А тепърва предстоят още изпитания и реални бойни стрелби.
* По записки, предоставени от г-жа Силвия Желева – дъщеря на полковник Желев
