Професор д.н. полк. о.з. Димитър НЕДЯЛКОВ
Оттеглянето на османските войски се превръща в паническо бягство.
Люлебургас-Бунархисарската операция е най-кръвопролитният и решителен сблъсък през Балканската война. Тя е проведена от Първа и Трета българска армия в периода 15–20 октомври 1912 г. Българските войски под общото командване на генерал-лейтенант Радко Димитриев нанасят тежко поражение на османските сили в Източна Тракия. Мащабът на това военно усилие е най-грандиозният в света след Френско-пруската война.
Победата при Лозенград създава условия за развитие на успеха и за пълен разгром на Източната османска армия. Българското Главно командване обаче не организира своевременно преследване на бягащия противник. Това позволява на османците да съберат своите разпилени сили и да организират отбрана на рубежа Люлебургас–Бунархисар–р. Караагач дере.
Българските армии настъпват на 12 октомври. Втора армия напълно блокира гарнизона на Одринската крепост. Първа и Трета армия със своите пет пехотни и една кавалерийска дивизия заемат рубеж за последващо настъпление. Късно вечерта на 13 октомври командващите армии генералите Васил Кутинчев и Радко Димитриев получават Директива №5, според която Първа армия трябва да нанесе решителен удар на противника по направление Бабаески–Люлебургас, а Трета армия чрез обходна маневра срещу десния му фланг да го отреже от посоката за отстъпление Люлебургас–Чорлу–Цариград. Конната дивизия получава задачата да проникне в района Бабаески–Люлебургас–Караагач.
Целта е да се пробие отбраната на противника, основните му сили да бъдат обкръжени и разгромени. За нейната реализация
в двете български армии са привлечени 108 000 души
със 160 тежки картечници и 360 оръдия. За осигуряване на адекватна разузнавателна информация по искане на генерал-лейтенант Димитриев са му придадени два самолета.
Използвайки оперативната пауза в бойните действия, османското командване прегрупира силите на своята основна групировка и я попълва със свежи резерви. Към началото на боевете на отбранителната линия са съсредоточени над 126 000 души, сведени в две армии, с 18 пехотни, една кавалерийска дивизия и една кавалерийска бригада. Тези сили разполагат с 96 тежки картечници и 342 оръдия. Замисълът на командващите Абдулах паша и Махмут Мухтар паша е да сковат ударните групировки на българската армия, да отразят нейното настъпление и с контраудар по направление Бунархисар–Лозенград да постигнат победа и обрат във войната.
На 15 октомври десният фланг на Трета българска армия се придвижва напред и достига Бунархисар. Полковете на 5-а пехотна дивизия атакуват от ход 3-ти османски корпус и го изтласкват от укрепените му позиции. Полковете на 4-та и 6-а дивизия от Трета българска армия също достигат до основните райони за отбрана на османските корпуси при Люлебургас. В това време Първа българска армия се движи в отстъп и достига отбранителните позиции на противника на 16 октомври. В този ден
българската авиация лети за първи път над фронта
за да осигури войската с разузнавателни данни и хвърлят първите бомби от въздуха на европейския театър на войната.
Трите пехотни дивизии на Трета българска армия вече водят ожесточени боеве в опита си да пробият османската отбрана при Бунархисар. Точно там османски съединения организират контраудар и с плътен артилерийски и пушечен огън спират българското настъпление към Караагач. Създава се критична обстановка с жестоки срещни боеве. Съпротивата на противника е преодоляна, след като Първа българска армия усилва натиска в района на Люлебургас. Това помага на полковете от биещата се в центъра 4-та пехотна дивизия да осъществят пробив в отбраната на противника при Караагач. Взети са първите пленници и много трофеи, включително 36 скорострелни оръдия.
За да използва постигнатия успех на следващия ден, съгласно Директива № 8, генерал-лейтенант Димитриев променя замисъла на операцията и прегрупира силите на двете български армии. Разделя артилерията на две основни групи. Едната да подпомогне разширяването на пробива, а другата да парира готвещия се за контраудар противник.
През следващите два дни – 18 и 19 октомври, операцията се развива по новия замисъл. С лявото си крило Трета армия сковава противника и с масиран пушечен и артилерийски огън отблъсква неговия контраудар. С основните си сили 4-та и 6-а пехотна дивизия разширяват пробива и настъпват в дълбочина до 20 км. Първа българска армия също преминава в решително настъпление. Стремителността му се усилва от кавалерийската дивизия, изнесла се бързо към р. Ергене. Създава се реална опасност цялата османска войскова групировка в района на бойните действия да бъде обкръжена. За да избегне това, командването й взема решение да изтегли своите останали боеспособни сили към Чатаджа. Това оттегляне се превръща отново в паническо бягство с изоставяне на голямо количество въоръжение и войсково имущество. Генерал Димитриев докладва следното на цар Фердинанд: „След тридневни извънредно упорити боеве днес със съвместните усилия на двете съединени армии ние обърнахме противника в пълно бягство”.
Кореспондент на вестник ‘“Таймс“ пише :
„Истински герой на деня е българският пехотински войник
Търпелив, издръжлив, весел и засмян… в решителния момент той се явява в един нов, удивителен лик. На него всичко се дължи – сполуката и победата.”
Лорд Ноел Бъкстон пише за храбростта и непримиримостта на българските войници. Бойният вик „Напред ! На нож” е звучал на турците като „По пет на нож”. Шокът за врага от неспиращите български атаки е огромен.
В ръцете на победоносната българска войска попадат много стрелково, артилерийско въоръжение и 2800 пленници. Заедно с тях общите загуби на османската армия в петдневните боеве и сражения са 37 000 убити, ранени, пленени и умрели от рани и болести. Мащабът на поражението е толкова голям, че османското правителство прави предложение за спиране на военните действия и сключване на примирие.
Цената на тази знаменателна българска победа е 20 162 убити, ранени и умрели от рани
и болести – всички от състава на Първа и Трета българска армия. На 20 октомври последните турски сили са изтласкани и Люлебургас- Бунархисарската операция завършва. Желанието на генералите Димитриев и Кутинчев за преследване на противника отново излиза на преден план, за което те докладват: „В намерение сме утре да преминем в настъпление със захождане на дясното рамо на Трета армия, за да ги притиснем към Странджа и отхвърлим от Чорлу”.
Заповедта на Щаба на действащата армия обаче гласи обратното – без преследване и преустановяване на настъплението с цел да се устроят и попълнят запасите. Отново е пропусната благоприятната възможност за пълен разгром на османските войски в Източна Тракия и успешно завършване на войната. Това позволява на вражеските сили да се оттеглят и прегрупират на Чаталджанската позиция, където две седмици по-късно двете армии отново ще се сблъскат в решителни сражения.
