Подполковник Николай Дерилов
Спирдон Спирдонов: На 6 декември, Никулден, т.е. на своя имен ден, точно преди една година, си отиде от този свят нашият приятел и съвипускник от Шуменското артилерийско училище подполковник Николай Дерилов. В събота, на 3 декември, бяхме на гроба му в с. Белчин, Община Самоков. Имаше много хора. Разбрахме, че у всеки от тях е оставил по нещо. Т.е. Николай живее и то достойно, както го познаваме. Остави ни и 16 есета за живота. Предлагам ви едно от тях.
В търсенето на смисъл и кауза в живота, ние непрекъснато се опитваме да намерим изгодата за себе си, това е дълбоката ни същност, това е един от нашите основни инстинкти, свързани с оцеляването ни.
Да, такава наистина е нашата природа, но ако мислим само за себе си и пропускаме мисленето и грижата за другите, трудно бихме оцелели, нашият инстинкт сработва само тогава, когато споделяме с другите това, което имаме, когато го правим от сърце.
По-лесно осъществим е другият подход. Ако е възможно, ще минем по краткия път, ще пренебрегнем правилата, ще заобиколим закона, ще неглижираме морала и ценностите, добрите човешки отношения, вниманието и уважението. С лекота намираме аргументи да оправдаем не толкова добрите си постъпки, да прехвърлим вината върху другите, да избягаме от същността ни като хора, които имат мисия на тази земя. Правим го без свян, свикваме със средата, която ни дава изобилие от примери, които „подкрепят“ и „мотивират“ нашето разбиране и отношение към живота. Обикновено използваме изрази от рода на – „Ами, да, те всички правят така, постъпват по начин, който защитава тях самите и обвиняват другите“, „Прави това, което на теб ще ти носи ползи или няма да ти навреди“, „Не се бъркай там, където не ти е работа…“, „Ти не си този, който ще оправи света, гледай ти да си добре, не мисли за другите…“ и т.н.
Все по-рядко се среща подкрепата, съчувствието, съпричастността, готовността да помогнеш на другите, когато те са изпаднали в беда. Някъде по пътя на нашето интелектуално развитие и дигитална компетентност загубихме част от същността си, станахме по-неистински, по-малко дружелюбни и приятелски настроени, общуването ни тръгна в друга посока, а някъде се и загуби в „3Д спасението“. За кратко време се озовахме в нова и не много позната и разбираема среда, колективният дух бе изместен от индивидуалните ни щения и страхове, маските закриха лицата и ни обгърнаха в мрак, станахме неразпознаваеми и неразбрани, все повече се затваряме в себе си с надеждата, че отново ще върнем предишния си начин на живот, искрената усмивка, добрите отношения, прегръдката, приятелски протегнатата ръка, вярата в доброто и доверието в човека до нас…
В такива кризисни и драматични времена, когато усещането е, че нещо голямо сме загубили, когато енергията ни отслабва, когато мечтите ни се провалят една след друга, а около нас става все по-тъмно, винаги се намират хора, които да вдъхнат вяра и да ни посочат пътя на светлината. Историята доказва този извод, и в най-мрачните дни има лъч на надежда, има смисъл да изпълзим от „дупките“ си и да протегнем ръката си към другите за помощ и подкрепа. Само тогава намираме утеха и удовлетворение от направеното за тях, от възможността, която сме преотстъпили и дали шанс на някой, който няма, на други, които са пропуснали своя шанс, на изморените и отчаяните, на всички, в сравнение с които ние сме далеч по-добре.
И тогава се случва неочакваното, желаното и търсеното щастие, което обикновено е в малките простички и житейски неща. Само тогава имаме усещането за доброта, за споделено щастие и за възвърнато доверие. Само един миг, в който ние се обръщаме към себе си, към сърцето и душата, към размисъл за доброто и злото, към истинската ни природа, в която са кодирани добротата, уважението, скромността, търпението, състраданието и подкрепата. Един миг на щастие, което връща усмивката ни, радостта в погледа на другите, благодарността и онази велика духовна енергия, която ни изправя в цял ръст и с готовност за саможертва. Само когато овладеем вселенския закон за даването и получаването, намираме себе си, нашата човешка същност, откриваме радостта и щастието и се наслаждаваме на чутото от другите – „Да, това е истинският човек!“, само тогава можем да спечелим обичта и доверието му, без които просто не можем. И да не забравяме, дори и само едно искрено „Благодаря“ ще ни мотивира за още по-добри дела, такава е нашата природа. В очите на другите да бъдем добродетелни и отзивчиви, търпеливи и загрижени, искрени и всеотдайни, работейки и защитавайки техния интерес.
Добрата новина е, че можем да даваме, когато имаме в повече от другите, няма значение какво, важно е наистина да имаме в наличност, това което искаме да дадем. Някои „се раздават“ на работното си място, оказвайки непрекъсната подкрепа на колеги и приятели, други проявяват неистови усилия да помагат и да „се раздават“ за семейството и близките си, трети споделят това, което знаят и могат… Без остатък и с очакването, че когато даваш, не е задължително непременно да получиш. Законът за даването и приемането не работи по този начин, той има друга философия и тя се нарича – даваш колкото се може повече, но без да имаш очаквания, че и ти ще получиш, защото си дал. Ти ще получиш само тогава, когато даваш от сърце, когато нямаш очаквания, а най-странното е, че ще получиш не сега и веднага, а точно тогава, когато вселената реши, че си дал достатъчно, и че в този момент ти наистина имаш нужда. Само тогава, лошата новина е, че може никога да не получиш адекватно възнаграждение на това, което ти си дал… Тогава трябва да разчетеш знаците, къде си нарушил другите вселенски закони, поради което не само, че не получаваш, но и ще се наложи да даваш, ще се наложи да платиш цената.
Казват, че животът бил труден, да наистина е така, но и не е. Трудностите в живота си създаваме ние, непрекъснато си създаваме проблеми и се опитваме да ги преодоляваме, сякаш това е някаква карма, от която не можем да се освободим. Да, това е едната страна на медала, а другата, която според мен е по-достоверна – че трудностите и тяхното преодоляване са част от пътя, който трябва да извървим, да научим уроците си, да осъзнаем силата и възможностите си. Можем да направим своя избор, и двата варианта са възможност, и в двата подхода ще се наложи да положим повече усилия, възможно е да има отклонения от пътя. Със сигурност ще падаме, ще се обезверяваме, ще страдаме, но това е част от пътя. Всъщност в търсенето на алтернатива на двата пътя, винаги стигаме до въпросите „Кой съм аз?, Какво искам от живота?, „Каква е мисията и каузата, за които ще трябва да изтърпя всички обрати на съдбата? И не на последно място разсъждения за смисъла, за значимостта ни като хора и личности, в чиито разсъждения преоткриваме всички онези, които са ни давали частица от себе си, започвайки от семейството, учителите, приятелите и колегите, от знайни и незнайни хора, които сме срещали. Хора, които са ни давали частица от себе си, от душата и сърцето си, от своите мечти и пориви. Ако преосмислим живота си, ако се върнем назад във времето, ние ще си спомним за тях, ще ги разпознаем, ще се усмихнем и ще продължим игрите на живота, чиято голяма цел е да станем и да бъдем хора, които „се раздават“, които нямат очаквания към другите, а само и единствено към себе си. Много е трудно всичко това, но и много лесно, просто трябва да следваме сърцето си и да даваме, без остатък…
„Ръката, която дава – не обеднява. Сърце, което обича – не остарява!”, Карло Колоди, авторът на книгата „Приключенията на Пинокио“.
Ние сме създадени, за да даваме, следвайки законите на природата, овладявайки изначално тази наша даденост, имаме повече шанс и възможности да се усмихваме и да се радваме на радостта на другите. Завършвам с една мисъл от папа Франциск, която ми подари моята съпруга, за което искрено й благодаря:
„Реките не пият водата си, дърветата не ядат плодовете си, слънцето не грее за себе си и цветята не ухаят за себе си. Животът, изживян за другите е природен закон. Всички сме родени, за да си помагаме. Няма значение колко е трудно. Животът е хубав, когато си щастлив, но е много по-хубав, когато другите са щастливи, благодарение на теб“ , казва папа Франциск
Източник: otbrana.com/
